Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (6) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Ужасна случка. Иван в опасност

Както, разбира се, вече се досетихте, това бе нашият стар познат Иван Семьонов — най-нещастният човек в целия свят.

Играта започна. Сега Иван трябваше да се крие, и то така, че да не го открият.

Между нас казано, глупава игра. Отначало шпионинът се крие и го търсят. Но как ще го намерите, ако се качи на тавана или се завре в бараката, или се мушне под кревата у дома си и заспи.

И чак като на самия шпионин му омръзне да се крие, тогава го залавят.

Почти така се случи и с Иван. Кисна той, кисна на тавана и толкова огладня, че взе да гризе дървения си пистолет. Гриза, гриза — дулото се отчупи и той захвърли пистолета. Реши да се предаде.

Тъкмо се спусна от тавана на стълбищната площадка и дочу гласовете на децата.

— Това се казва шпионин! — викаше Колка Веткин.

Веднага му се отщя да се предава.

Къде да се скрие?

Да се покатери на тавана не беше лесно: подвижната стълба бе къса, не стигаше догоре.

Иван се засуети. Изведнъж видя, че вратата на шестнайсети апартамент е открехната. Шмугна се вътре. Застана зад вратата — ни жив, ни умрял от страх — не смее да си поеме дъх.

А децата се препираха: да се покатерят ли на тавана, или не?

Иван не издържа и въздъхна, неволно мръдна с рамо и вратата щракна.

Отначало той се изплаши, после се зарадва, после пак се изплаши.

В апартамента беше тихо.

На стълбите — също. Децата си бяха отишли.

Иван се опита да отвори вратата, но не можа: бравата имаше специално устройство.

Отчаян, той седна на пода и протегна крака. Ще си дойдат стопаните, ще помислят, че е крадец и ще го хвърлят, клетия, в затвора.

Но това не е най-страшното. Ами ако стопаните са заминали нанякъде и за дълго, той ще си умре от глад!

А как само му се ядеше — би излапал дори котарака Бандюга — като нищо!

Иван задряма неусетно. Присъни му се, че е в стола и яде учебници. А пък те — от вкусни по-вкусни. Особено му хареса аритметиката — с пържен лук и сос. Как по-рано не бе се досетил да изяде учебниците?

Иван се събуди от щракването на ключалката, полетя като стрела в стаята и се озова под масата.

Хвана с ръце долната си челюст, за да не му тракат зъбите от страх.

В стаята влязоха двама души.

— Почваме ли? — попита мъжки глас.

— Разбира се — отговори друг глас, — времето ни е малко.

И ето какво чу по-нататък Иван:

— Пистолетът на масата! Така… Отдавна ли сте изпратен тук?

— Преди два месеца.

— Свършихте ли вече нещо?

— Още не.

„ШПИОНИ!“ — бързо му мина през ума.

Дълго време се караха, после отидоха в кухнята и Иван вече не чуваше за какво си говорят. Страхът му почти се изпари. Трескаво заобмисля какво да прави. И намисли. Измъкна се изпод масата, грабна пистолета и се скри зад вратата. Тежкият пистолет му откъсваше ръката.

Двамата се върнаха в стаята.

— Добре си хапнахме — каза единият, — сега на работа. Продължаваме. И така, съгласен ли сте да изпълните опасната задача?

— Готов съм.

— Имайте пред вид, че ако съветското разузнаване ви залови…

— Жив няма да им се дам.

Иван бавно вдигна ръката, в която държеше пистолета. „Ще броя до седемнайсет — реши той, — и ще гръмна и двамата!“

— Чакайте — дочу той, — а къде е пистолетът?

— На масата.

— Не го виждам.

— Що за чудо?

„Ще броя до трийсет и две — реши Иван, — пък ще гръмна и двамата!“