Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (32) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Многотрудная, полная невзгод и опасностей жизнь Ивана Семёнова, второклассника и второгодника., (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Лев Давидичев

Заглавие: Горе ръцете! Или враг №1

Преводач: Божана Георгиева; Славчо Донков (стихове)

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: Повест

Националност: Руска

Печатница: ДП „Тодор Димитров“

Излязла от печат: 30.11.1979

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Художник: Генчо Симеонов

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1449

История

  1. — Добавяне

УИ

Иван бе съгласен на всякакъв позор, дори на подигравка да му викат годеник, само и само да махне Аделаида от къщи.

Излязоха на улицата. Бабата дълго им махаше с ръка. Аделаида се обръщаше и също й махаше.

— Добра баба имаш — каза тя, — само че много те глези.

— Защо дойде?

— За да си изясня обстановката.

— Каква обстановка?

— Да разбера при какви условия живееш — обясни му Аделаида, — как те възпитават.

— Е, и какво изясни?

— Всичко. Сега вече знам, че си бабино синче. Тя все по петите ти ходи. Ще трябва да си я вземеш и в казармата. Ти дори да се събудиш сам не можеш.

— Лъжеш! — извика Иван неуверено.

— Не лъжа. Аз само баба ти поизлъгах. Заради тебе. Участието ти по телевизията беше ужасно. Червях се. Срам ме беше. Много ме беше срам.

— И без теб го зная — промърмори Иван. С крайчеца на окото поглеждаше встрани: дали ще го види някое от момчетата, че се разхожда с момиче?

— И в резултат — продължи тя, — направих важно откритие. Разбрах, че ти вероятно си УИ.

— УИ ли? — попита Иван, като предчувстваше нещо лошо. — Това пък какво е?

— УИ — значи умствено изостанал.

— Какво, какво? — почти изкрещя Иван.

— Ти, може би си умствено изостанало дете. Трябва да те изпратят в специално училище.

Иван се спря, ококорил очи, и дълго от устата му не излизаше цяла дума, а някаква неразбираема нечленоразделна реч. Едва-едва се овладя и попита:

— В специално училище ли?

— Разбира се — обади се спокойно Аделаида. — Там ще ти е по-добре. Всичко ще бъде наред. Знаеш ли защо се мъчат с тебе? Защото те мислят за нормално дете. А ти си УИ. Умствено изостанал.

— Не е вярно! — извика жално Иван. — Умен съм! Съобразителен съм! Аз съм умствено умен!

— Не викай. Обмисли всичко спокойно. Ето ти задача: или ще си научиш днес уроците, или утре ще разглася навсякъде, че си УИ. Довиждане.