Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (42) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Иван не се предава

Аделаида си отиде в къщи, като Иван й даде честна дума, че сам ще си напише домашните.

Иван беше ядосан.

Ех, да измислят някаква специална писалка, която сама да пише домашните. Махаш капачето, слагаш писалката на тетрадката и тя почва! Скръц-скръц, скръц-скръц — домашното готово!

Или пък да изобретят специална машина: пъхнеш в нея тетрадката — тър-тър-тър-тър! — домашното готово!

Или пък да направят такъв уред, че като те тупне по главата, тя да запомня каквото ти е нужно. Туп — запомнил си правилото, туп — запомнил си стихотворението, туп, туп, туп — това се казва учене!

Иван изохка, защото както се беше размечтал, се удари с юмрук по главата.

— Редник от гвардията Иван Семьонов! — изкомандва той. — Към упражнението по руски, ходом марш!

Ако в това време някой би подслушал на вратата, щеше да си помисли, че Иван се бори с някого — толкова силно пъшкаше. Той заби гърди в масата, а изплезеният му език за малко не докосваше страницата. Ако наведеше глава още половин милиметър, щеше да лизне редовете.

А майчицата мързел стоеше до него и му пошепваше: „Горкичкият, нещастният! Освен мене, няма кой друг да те пожали. Иди да си потичаш. Или да си поспиш. Песничка ще ти изпея, приказка ще ти разкажа“.

„Махни се от главата ми — отговори й Иван, — и без тебе ми се повдига.“

„Няма да се махна от тебе — казваше майчицата мързел, — ние сме приятели за цял живот — тоя твой труден и претруден, пълен с несгоди и опасности живот.“

Всяка буква Иван изписваше с голям труд и когато сложи последната точка не можеше ръка да повдигне.

„Не се мъчи — шепнеше майчицата мързел толкова сладко, че очите на Иван се затваряха, — може да се разболееш. Може да умреш.“

— Редник гвардеец Иван Семьонов! — изкомандва Иван. — На атака срещу задачите — марш!

А майчицата мързел изчезна: тя не можеше да търпи тези, които се занимаваха с нещо полезно. (Впрочем, тя не се отдалечи много, все още се надяваше да придума Иван.)

А той побеждаваше задача след задача.

И макар те да не се предаваха веднага, в края на краищата се предаваха.

Когато се предаде и последната задача, Иван скочи и затанцува. Скачаше из стаята и нещо крещеше, но какво — сам дори не можеше да разбере.