Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (3) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Тежък разговор

След часовете Иван продума мрачно:

— Прощавайте, другари!

Всички мълчаха с наведени глави: викат го човека в учителската — не са вчерашни, знаят — не е на добро.

— Че няма да седна да ви клеветя, няма — продължи Иван, — но имайте предвид, че ще си изпатя заради Колка.

— Разбирам! — възкликна Колка (така казваше, когато нещо не разбираше). — Той веднъж не може да се помъчи заради мене. А аз колко пъти съм си патил заради него! А? Кой миналата година през часовете лаеше в коридора?

— Иван! — отговориха в хор децата.

— А кой яде калая?

— Ти!

— Аз! — и Колка се удари по гърдите. — Кой измисли да забиваме писалки в пода?

— Иван!

— А кой яде калая?

— Ти!

— Аз! — и Колка така се удари по гърдите, че изохка.

— Ама че сравнение — каза презрително Иван. — Лаел съм бил като куче, чудо голямо. А сега се бихме. И като нищо ще ме изхвърлят от училището! — завърши той весело.

— Тогава къде ще се денеш? — попита Паша.

— Не бой се, няма да пропадна. Ще постъпя например в милицията. Палката в ръката и — готово! Раз — и стоп на камиона, два…

— Я върви в учителската — прекъсна го Колка, — там ще видиш раз, два и стоп.

Иван излезе, а децата вдигнаха врява: какво ще стане, ако го изгонят от училището.

Иван, приближавайки се към учителската стая, си мислеше: „Човек без късмет съм аз. Всички се биха, а аз съм на топа на устата. Има да ме мъчи! Като почне да говори! Не бива, ще каже, да се биете. Тебе, ще каже, трябва да те изгоним от училището. Ама кое е най-неприятното: че няма да ме изгонят!“.

Иван въздъхна четири пъти поред и влезе в учителската стая.

— Жал ми е за тебе — каза Ана Антоновна, — лошо я караш. Нали?

— Лошо — Иван въздъхна пак. — Това не е живот, а учене. Веднъж да се отърва от училището, пък после… — Очите му заблестяха. — Веднага ще стана знаменит човек!

— Не, няма да станеш знаменит човек — каза Ана Антоновна, — та ти си знаменит ленивец.

— Че какво от това? Аз сега съм ленивец, после — няма.

— После ще бъде късно. Отсега трябва да си опичаш акъла. Жал ми е, жал ми е за тебе — повтори Ана Антоновна. — Лошо я караш и скучно живееш. Помисли си. Непременно си помисли. Свободен си.

— Как така?! — остана поразен Иван. — А за боя?

— Сами се оправяйте. Върви си и се прости с мисълта, че ще станеш знаменит човек. Разбира се, ако не се поправиш. Лентяите никога не са ставали знаменити хора.

— Аз пък ще стана — упорстваше Иван. — И знаете ли какъв ще стана? Лунатик! Първият лунатик! — И тутакси се успокои.

Ана Антоновна се разсмя.

— Какъв? Какъв? — повтори тя със смях.

— Лунатик — отвърна Иван гордо. — Ще полетя на луната. За там ще искат здравеняци.

— Та нали… та нали… — Смехът пречеше на Ана Антоновна да говори. — Лунатик!… Ох… нали лунатик… това е болест… Който боледува от нея, наричат го лунатик.

— Ами? — учуди се Иван, но като инат човек, добави твърдо: — Та аз съм си лунатик. Много отдавна боледувам.

Излезе от учителската и сви рамене. Кой знае защо му стана тъжно.

— Е? — попитаха децата. — Здравата си изпати, нали?

— Там е работата, че не си изпатих — отговори Иван. — Но разговорът беше тежък.

— Тежък? — учудиха се децата. — Как така?

— Ей така. По-добре не питайте. И животът ми е тежък, и разговорите ми са тежки. Лесно ви е на вас. И тя каза още, че не съм бил лентяй, а само един нещастен човек.

— Лъжеш!

— Ако щете вярвайте, то си е ваша работа. И още ми каза: ти, Иван Семьонов, ще станеш знаменит човек.

— Пак лъжеш! — възмути се Паша. — Ама ти си двойкаджия!

— Какво от това? Тя каза, че всички знаменити хора като деца са били двойкаджии.

— А виждал ли си това? — попита Колка и врътна пред челото си ръка, което, сами разбирате, не е приятно да назовеш какво означава.

Иван сви юмруци.

— Пер-кратете! — викна Алик. — Пак ще се пер-биете!

— Още повече — произнесе заплашително Иван, — че аз, за ваше сведение, съм лунатик.

— Това пък какво е? — смаяха се децата.

— Болест — важно обясни Иван. — Страшна болест. Просто не знам какво да правя. — И като по-гледна слисаните си приятели, каза: