Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (19) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Многотрудная, полная невзгод и опасностей жизнь Ивана Семёнова, второклассника и второгодника., (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Лев Давидичев

Заглавие: Горе ръцете! Или враг №1

Преводач: Божана Георгиева; Славчо Донков (стихове)

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: Повест

Националност: Руска

Печатница: ДП „Тодор Димитров“

Излязла от печат: 30.11.1979

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Художник: Генчо Симеонов

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1449

История

  1. — Добавяне

Луната беше голяма и ярка

Предстоеше сложна работа: трябваше да си легне, в дванайсет часа да се измъкне незабелязано от къщи, да походи по покрива и също така незабелязано да се върне обратно.

Иван лежеше и се бореше със съня. Той бе обмислил всичко до най-малката подробност.

На Аделаида й беше много по-трудно да излезе от къщи. Майка й до смърт се боеше от крадци. Затова на двора на яка верига беше вързано яко куче, а на вратата имаше три катинара, четири секретни брави, две резета и на всичко отгоре — верига.

Прозорците се затваряха с капаци, капаците с катинари.

Но Аделаида беше твърдо решила да избяга.

Ала как да се измъкне от къща, в която дори прозорците се заключват с катинари?

Тази вечер майката на Аделаида толкова много се беше карала с купувачите, че едва се домъкна до дома, поиска с дрезгав глас да пие, изпи седем чаши квас и си легна. И веднага заспа.

Около дванайсет часа през нощта Аделаида беше вече на определеното място — скамейката под огромната липа срещу клуба.

Тук дойдоха още трима: Паша Воробьов, Колка Веткин и — съвсем неочаквано! — Алик Соловьов!

— Мама и татко отидоха на почивка — каза той — и аз останах с баба. А нея много лесно я пер-метнах.

А Паша и Колка бяха измислили такова нещо: излъгаха, че ще нощуват единият при другия.

— Отваряйте си очите — заповяда Аделаида и на лунната светлина златният й зъб застрашително блесна.

Луната беше голяма и ярка.

Децата гледаха, гледаха пустите покриви, пък им доскуча.

— Истина ли е, че ще го биеш? — попита Алик.

— От него зависи — отговори Аделаида.

Покрай тях мина дядото Пустата ми глава с Билсопашка.

— Ще те закарам, глупчо, в болницата — дочуха децата, — там пишман ще станеш, че си се родил. Като ти ударят сто инжекции, тогава ще завиеш. Ще има да се каеш, дето не ме слушаш.

Нямаше вече и минувачи.

Ни един прозорец не светеше.

Алик, както си седеше, заспа и насън сладко премляскваше с уста.

Паша го ръгаше в хълбока, за да не заспи и той.

Огромната луна сияеше, сякаш напук на злочестите наблюдатели.

— Проклет лунатик — прошепна Аделаида, — ще ти дам аз на тебе…

— Спи ми се… — проточи жално Паша.

— Захар, захар, захар! — извика насън Алик.

— А шоколад не щеш ли? — разсърди се Аделаида. — Скоро ще се прибираме в къщи.

— В къщи ли? — попита Паша, за малко да се разплаче. — Ами нали аз нощувам при него — той посочи заспалия Колка, — а той при мене. Пък и двамата сме на улицата.

— Пер-станете! — извика в съня си Алик, скочи, побягна, строполи се на земята и се разрева силно.

Колка изкрещя, също в просъница:

— Дръжте лампичките!

А Паша от страх запя:

— Не сме ний огняри, не сме дърводелци!

И тогава Аделаида доказа, че ако се беше родила момче, щеше да стане боксьор или борец. Тя перна Колка по врата и му заповяда:

— Млък!

Сграбчи Алик за яката, вдигна го на крака и му заповяда:

— Млък!

Паша от уплаха сам си заповяда:

— Млък! — И замръзна, изпънал се по войнишки с прибрани пети и раздалечени пръсти.

— Ама че жалки хлапета — каза Аделаида. — Вървете да спите при Алик.

— Баба утре ще пер-падне от страх!

— Нищо. Марш в къщи!

— А ти? — попита Колка.

— Ще продължавам наблюдението.

Децата си отидоха.

Луна имаше. Но никакъв лунатик нямаше…