Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (17) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Лунатикът тренира и като по чудо се спасява от гибел

Грешите, ако мислите, че Иван го хвана страх. Разбира се, беше му малко криво, поуплаши се, разбира се, но нямаше намерение да отстъпва.

Седеше на покрива и размишляваше: „Жалко, ако полетя надолу с главата. Всички ще реват, сто пъти ще се каят, че са погубили такъв човек. Ще ги дадат под съд! Но от мене да мине — ще се опитам да не падна. Затова ще трябва да потренирам“.

Речено — сторено: Иван почна тренировката.

Тръгна по ръба на покрива. Къщата не е много висока, триетажна, но коленете му треперят.

Но щом е решил да става лунатик — напред!

Иван запристъпя едва-едва, като пазеше равновесие с ръце. Стискаше очи и наоколо ставаше същинска нощ.

Изведнъж чу глух хрипкав рев и нещо тежко и гъвкаво се удари в краката му. Иван се затъркаля надолу.

Отвори за миг очи — срещу него земята светкавично се премяташе. Всичко се преобърна.

Иван зажумя.

Той се търкаляше надолу по покрива и опипваше с ръце за какво да се залови.

Пръстите му се вкопчиха във водосточния улей.

Ръцете му изтръпнаха от усилието. Не можеше да ги помръдне. И краката си не смееше да помръдне: струваше му се, че само едно движение и ще се хлъзне от покрива долу.

Дори неподвижно да лежи пак беше страшно.

„Да-а — мина му през ума, — още малко и бъдещите отличници щяха да намалеят с един.“

И като пълзеше на четири крака, той се върна обратно на ръба на покрива. И тогава видя котарака Бандюга, виновника за неговото падане, което едва не завърши с гибел.

Котаракът седеше на комина и се усмихваше лукаво.

— Глупак! — подвикна му Иван. — Имаш ли акъл, или не?

— Мяаа — отговори Бандюга.

— Мяаа — подразни го Иван. — Хаймана! Да имаше опашка, щях да те пипна за нея и марш от покрива!

Бандюга се изплези, обърна му гръб и помаха с чуканчето опашка.

„Ами ако и през нощта направи с мене така? — помисли си Иван изплашен. — Тогава — край. Трябва да го хвана и скрия.“

— Бандюжко, миличък — повика го Иван ласкаво. — Мило мое бандитче. Хайде, ела тука, разбойниче.

— Мяа! — отговори котаракът и дори не погледна към Иван.

— Златно мое безопашченце, ела тука!

Но не току-тъй наричаха котарака Бандюга: от добра дума той не разбираше.

— Ела тук, или ще ти дам да се разбереш, безопашато същество! — викна Иван.

И тогава котаракът се приближи.

Покривът загърмя и закънтя, когато Иван се хвърли върху Бандюга и го притисна към ламарината.

— Мяаааа!

— Дваааааа!

Къде ли да го скрие?