Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (8)

Завъртане на 180 градуса

24 април 1997 г.

Никой не ме чака на летището. Все още е много рано. Пристигам с червен като домат нос и с подпухнали очи, все едно са ме ухапали пчели от всяка страна на клепачите, защото седем от дванайсетте часа полет прекарах в рев. Опитах да се успокоя с мисълта, че съм оставила Рафа в добри ръце. Без съмнение той ще свали стюардесата, с която се запозна по време на полета за Трухильо. Тази мисъл ме кара да се усмихна.

Първото, което правя, е да запаля цигара. Докато чакам такси пред входа на терминала, отново поставям сим картата в телефона. Пощата ми сигурно е претъпкана със съобщения, но като се прибера вкъщи, ще има време да ги чуя всичките.

С Андрес се разбрахме да се видим следобед, за да му докладвам какво съм свършила. Сега ще се прибера, ще полегна малко и в ранния следобед ще отида в службата.

Докато пътувам, преоткривам цивилизацията, която оставих зад гърба си преди няколко дни, и започвам да се вглеждам във всяко движение на моя град. На един светофар виждам мъж пред витрината на „Гучи“, гледа втренчено цената на обувки с много висок ток. Говори си сам и има тик, долната му устна непрекъснато покрива горната. В чаен салон мениджър показва с пръст на продавачката най-големия сладкиш с английски крем, който прелива отвсякъде. С върха на езика си облизва левия край на устните си. Чувствам се добре. Всичко върви много бързо и отново откривам своя ритъм.

Никога не съм стигала толкова бързо от летището до вкъщи, градът още не се е събудил. Атмосферата обаче вече се изпълва с гъстата сивкава мъгла на замърсяването, което се е събудило и станало преди всички шумове на града, и още отсега влажността заплашва да достигне най-високите си равнища. Сирената на линейка ми напомня, че вече съм в Испания и всичко друго е останало назад. Във всяка страна тези сирени са различни и те превръщат в чужденец. Така че днес се чувствам добре, но чужда.

Пощата ми е препълнена с писма. Две привличат вниманието ми: едното е с написан на ръка адрес, а другото е потвърждение за получаване със син стикер, където пише, че не са ме намерили вкъщи и са предали пакета в апартамент А. Ще отида да го потърся.

Отварям другото писмо и машинално поглеждам от кого е. Кристиян. Какво ли го е накарало да ми пише писма? Сега не ми се чете. Освен това, след като въобще не се поинтересува от мен, когато имах най-голяма нужда от него, съм му малко сърдита.

Щастлива съм да се прибера у дома. Поздравявам всяка своя вещ. За мен те имат собствен живот. Не са много, но имат голяма сантиментална стойност. Особено една картина, репродукция на портрет, рисуван от Модилиани^[1]. Всички, които са идвали вкъщи, ме питат дали не съм аз.

— Аз ли? — възкликнах веднъж, много изненадана и с гримаса на неудоволствие.

— Да! Уверявам те, че приличаш много на тази жена с права кестенява коса, тънки розови устни, които не е ясно дали се усмихват, с дълъг нос, шия, която никога не свършва, и очи, които те преследват във всяко кътче на къщата.

Момичето от картината не е красиво, но е наистина тайнствено!

— Тя е като Джокондата! — възкликна Соня първия път.

Отпускам се на дивана, като оставям куфара до него, и преглеждам всички пристигнали фактури: „Телефоника“, „Фекса“^[2], реклама на нов козметичен център, който прави порцеланови нокти… Отново взимам писмото от Кристиян.

Здрасти, Вал, Търсих те многократно по мобилния, но е изключен.

И вече не знам как да те открия. Затова си позволих да ти изпратя това писмо. Моля те, отговори ми, дори и само за да ме пратиш по дяволите. Аз, за разлика от теб, искам да те видя.

Нека страда! Смачквам енергично писмото и решавам да го хвърля на боклука. Не искам отново да се окажа обсебена от него. Инстинктивно и за да превъзмогна горчивата чаша от Кристиян, слизам по стълбите до офиса на Фелипе и звъня на вратата. Веднага ми отваря.

— Здрасти! Аз съм съседката от горния етаж. Спомняш ли си ме? — питам го с широка усмивка.

Още не знам, че срещата ми с Фелипе ще се окаже много навременна. Срещаме се в момент, когато по ирония на съдбата съм принудена да променя пътя си, както той прави с клиентите си.

Фелипе е странен тип. Нисък, с къси крака, които леко образуват буквата „О“, когато се движи. Има дълги нокти, като на изпълнител на класическа китара, къдрава гъста коса и малка остра брадичка, която си пуска, за да се прави на интересен. Винаги е облечен в сиво или черно, с вечните си бели гуменки. На вид е много сдържан, с бледо лице, малко стеснителен, и е неспособен да изрече нито една фраза, без израза „Естествено, естествено“ и без да се запъне поне веднъж с някоя дума. Очите му са малки и много тъмни, прилича на лисица. Накратко, изключителен грозник.

— Естествено, естествено! Оставиха един пакет за теб и понеже те нямаше, аз се подписах за получаването. Чакай, ей сега ще го потърся. Влез, влез! Не стой на вратата — казва ми засрамен.

Отива към някаква маса и вади от чекмеджето проклетия пакет.

— Не знам как да ти благодаря. Ако не беше ти, сигурно щяха да го върнат обратно на изпращача и щеше да ми се наложи да чакам цяла вечност, за да го получа отново — благодаря му, докато чета какво съдържа.

— Нали сме съседи, трябва да си помагаме. Освен това аз вече те познавам. Срещали сме се. Ти си французойка, нали?

Изненадвам се, че още не е казал „Естествено, естествено“.

— Да, французойка съм. Но съм тук от няколко години — отговарям, доволна, че е пристигнал уредът ми за пасивна гимнастика, който си купих от „Ла Тиенда ен Каса“ една нощ, когато не можех да заспя. После го питам: — А ти? Каталонец, чистокръвен, предполагам.

— Да. Естествено, естествено. Личи по акцента ми, нали? — казва, свеждайки поглед.

Заинтригувана, аз също поглеждам надолу, но не откривам нищо.

— И какво правиш тук? — пита, като върти дясното си стъпало, все едно гаси цигара.

— Работя за една рекламна агенция — отговарям му, като го гледам право в очите и очаквам някаква реакция от негова страна.

Фелипе не трепва.

— А, рекламна агенция. Естествено, естествено. Сигурно е вълнуващо, а?

Пъхнал е ръце дълбоко в джобовете на панталона си. Изглежда ми смутен, защото продължава да се взира в пода.

— Да. Понякога. Но мисля, че твоята работа е много по-вълнуваща.

Внезапно вдига глава.

— Преди десетина дни, когато тръгвах на път, заварих цяла тълпа хора пред офиса ти и една жена ми каза, че са актьори и че ти продаваш късчета живот. Вярно ли е?

Решена съм да измъкна колкото се може повече информация от него и да разбера каква е тая работа с късчетата живот.

Фелипе ми отговаря много сериозно:

— Естествено, естествено. Странна е моята работа, нали? Продавам късчета живот. Новаторско е. Създавам истории и продавам герои за определен период от време. Като ролева игра. Хората много мечтаят. Биха искали да бъдат шпиони, поп звезди, модели или похитени, например.

— Похитени? — питам изненадана.

— Да. Аз превръщам тези мечти в действителност. Създавам ситуация, създавам персонажи. Имам много добри актьори, сценарий и всичко изглежда като истинско. Като самия живот!

— Това е много интересно! — възкликвам. — Как се прави?

— Бих могъл да ти обясня, но ще ми е нужно малко време. Защо не наминеш утре следобед и ще говорим по-спокойно?

— Добре! Ще дойда към осем, след работа. Този час удобен ли ти е? — питам възбудена, с надеждата да каже „да“.

— Естествено, естествено, че ми е удобен. Утре ще репетираме цял следобед. Ако приключим по-рано от предвиденото, ще те изчакам.

Разделяме се с усмивка и се качвам вкъщи. Уморена съм от пътуването, но адреналинът ми отново се е покачил до дупка. Фелипе изостри любопитството ми и цялото ми тяло е обхванато от еуфория.

Опитвам се да си почина малко и в ранния следобед отивам в службата с желание да изям целия свят.

Андрес вече ме чака, седнал в царския си трон и жаден да научи подробностите за моите визити. Разменям някоя и друга дума с колегите си и въодушевена от срещата с шефа, защото въпреки всичко ми допада, енергично чукам на вратата му.

— Влизай, малката!

Всеки път, като се връщам от командировка, Андрес става и ме целува по двете бузи. Това е обичай, а също и единственият случай, когато мога да забележа у него известна нежност, която се мъчи да скрие на всяка цена. През останалото време е най-студеният мъж, когото съм виждала. Този път не ме прегръща, а аз оставам с инстинктивно протегната буза към него, в смешна поза. Атмосферата е напрегната, макар че Андрес видимо се радва да ме види.

— Здравей, Андрес — казвам му и най-после решавам да седна. — Ето ме, тук съм, с няколко договора, но „Принса“ искат още да помислят.

— Изглеждаш уморена, малката. Добре ли пътува? — пита ме обезпокоен, докато разлиства докладите, които току-що съм му предала.

— Горе-долу. Толкова часове в самолета плюс часовата разлика могат да убият всеки. Но не се тревожи, добре съм. Как ти се струва работата?

— Добре е, малката. Ще продължаваме да настояваме с „Принса“ оттук.

— И кога се предвижда следващото пътуване? — Още докато изричам въпроса, си давам сметка, че съм сложила пръст в раната.

Андрес оставя документите настрана, взима тетрадката с невротичните си рисунки и започва да скицира триизмерни квадрати, чиито страни оцветява с молива. Сваля си очилата и, не знам защо, този толкова фамилиарен жест ме кара да предусетя, че ще ми съобщи нещо лошо. Очите му са уморени, а под тях висят огромни торбички.

Всички в офиса го знаят вече, но никой нищо не ми е казал. Изведнъж се чувствам като жена, чийто съпруг й слага рога, а тя го научава последна. Машинално си докосвам главата, за да пригладя косата си, но всъщност проверявам дали невидимите ми рога вече не са покарали. Внезапно ме заболява глава и сутрешната еуфория опасно се разтваря в гадене, което обхваща стомаха и гърлото ми. Стоя втренчена в треперещите устни на Андрес, нетърпелива, но от устата му не излиза нищо.

— Хайде! Изплюй камъчето най-после! — почти му крещя.

Андрес трябва да поеме дъх, за да може да произнесе това, от което вече се боя. Стоим лице в лице, аз — без дъх, а той — видимо затруднен от това, което трябва да ми съобщи.

— Много съжалявам, дъще, но си уволнена.

Вече знаех, че има преструктуриране във фирмата, но и през ум не ми е минавало, че ще ме уволнят по този начин, просто така. Не му искам обяснения, твърде уморена съм да влизам в спорове. Разбираме се да подпишем друг ден освобождаването ми, целува ме два пъти за довиждане и излизам от кабинета му като хипнотизирана. Отивам да си събера нещата с помощта на Марта, която през цялото време мърмори под сурдинка колко несправедлива е тази ситуация и че трябва да съдя фирмата, защото става дума за неправомерно уволнение. Всички знаем, че ще паднат още глави, но моята беше първата и от това най-много ме боли.

Прибирам се вкъщи като надрусана, без напълно да съм осъзнала какво ми се е случило. Имам нужда да пиша, защото още съм под въздействието на отровните думи на Андрес. Взимам дневника си, за да се опитам да опиша ситуацията и да я разбера. Но не мога. Сега до лудост се нуждая да бъда с Кристиян, за да открия вдъхновението, което ме напуска.

Спомням си, че след като първия път правих любов с него, изпитах желание да запечатам на хартия всички шумове на дрехите ни, да обясня траекторията на езика му, обхождащ тялото ми, играта на ръцете му по гърдите ми, нежността, с която галеше корема ми, мириса на дъха му в лицето ми, като малък близък вятър, който идва винаги когато тялото е обхванато от треската на сладострастието, споделената радост на нашите оргазми, отдиха ни, вплетени един в друг, съучастническите потупвания на пръстите на краката му върху моите, когато се опитвахме да заспим, и начина, по който ме сграбчваше, за да не ме остави да избягам в другия край на леглото. Опитах се да си спомня всичко, което мина през главата ми, когато проникна в мен за пръв път. Но вече не си спомням. В ума ми танцуват неясни картини. Уморена съм, а животът ми току-що се завъртя на 180 градуса.