Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (26)

Домът

Място, където ранимостта и уязвимостта на хората са винаги на дневен ред.

Бях на трийсет години, когато взех решението да вляза в дома. Стана вследствие на раздялата ми с Жайме, на когото не можех да простя, че ми остави празна банкова сметка и дългове за цял живот и ме напусна с дете, което така и не видя бял свят. Бях съкрушена, защото вярата ми в истинската любов се беше изпарила в един миг.

Обмислях тази възможност в продължение на половин година, всеки ден, всяка нощ. И преди си го бях мислила, но така и не успях да го конкретизирам. Предполагам, че беше нужно нещо повече, за да придобия смелост за подобно решение. Жените, независимо от обществено-икономическото ни положение — знам, защото съм говорила за това със свои приятелки — в някой миг от живота си сме мислили за това. Но рядко го осъществяваме, защото е само част от репертоара на еротичните ни фантазии и нищо повече. Естествено и аз не се бях разминала с тези фантазии. Но гледах със страх на тези жени. Все си ги представях в един сив и жесток свят, като жертви на сутеньор, който ги следи двайсет и четири часа в денонощието.

Точно след драмата пожелах да умра. Но човек вече просто не може да се самоубие на спокойствие!

Все нещо или някой се намесваше в този толкова личен акт — да си дадеш право да умреш.

Веднъж, когато се готвех да се хвърля през прозореца, Бигуди — бях си го взела обратно от Соня — се появи, като мяукаше колкото му глас държи и драскаше по панталоните ми, за да му дам храна.

Друг път реших да изпия цели две опаковки много силно приспивателно, но тъкмо да глътна таблетките, се оказа, че са спрели водата. Отчаяно потърсих минерална вода, или малко алкохол, но този ден не се намери нито капка течност вкъщи. Тогава реших да го отложа за следващия. Накрая старата поговорка „Не оставяй днешната работа за утре“ се оказа вярна.

След това желанието ми да умра се разсея с времето, отстъпвайки място на апатията, тъгата и на дълбока депресия.

Минаха шест месеца, през които буквално се затворих вкъщи, с пуснати щори, ходейки между леглото и тоалетната, без изобщо да изпитвам глад, само жажда, защото се напивах, като си мислех, че да пиеш не е лошо, тъй като се потапяш в друга действителност и на никого не вредиш.

Винаги съм била силна и успяваща жена, но след скъсването ми с Жайме се отказах от поста си във фирмата на Хари. И поради липса на пари ми се наложи да се преместя в един субсвят, който почти нямаше нищо общо с мен. Напуснах мансардата си във Виля Олимпика и преди да се настаня в апартамента си от петдесет квадратни метра, отидох за седмица в един пансион на „Паралело“^[1], с това, което носех със себе си — от едната страна Бигуди, а от другата куфар, пълен със спомени и епикриза от барселонска акушеро-гинекологична клиника в джоба. Жените изживяват травми само от любов или от загубата на дете. Но умеят да преодоляват всички останали драми. И от любов сега аз бях изгубена, сам-сама на света, с много съмнителни съседи по стая, с долнопробни проститутки пред пансиона и заобиколена от барове, пълни с бездомници. Всеки ден наблюдавах от прозореца тези несретници, но най-вече проститутките, и се радвах, когато на другия ден виждах познатото лице на някое момиче. Свикнах с тях, без изобщо да ги заговоря — умирах от срам, — но ги имаше и ми правеха компания. По някакъв начин ги разбирах. Винаги съм мислила, че за да изкараш месеца, е по-добре да продаваш тялото си, отколкото да работиш извънредно през уикендите като робиня в някой бар срещу мизерно заплащане. Когато бях студентка по мениджмънт в университета, много от колегите ми се съсипваха от работа като келнери, за да могат да живеят прилично и да продължат да учат. Аз, напротив, бях получила Почетна стипендия^[2], освен паричната помощ, която родителите ми изпращаха всеки месец.

Когато се уморих да живея в пансиона като плъх от отходните канали, започнах да излизам навън, наистина не много често. Слизах по стълбите и влизах в реалния живот. Никога не взимах асансьора, понеже по онова време ми докарваше клаустрофобия със стените си, облицовани с розов мокет. Боях се да не остана затворена, без въздух, и погълната от тези стени с цвят на дъвка, размахвайки ръце, за да се освободя от лепкавата масa, която ме държи в плен.

Най-после успях да постигна целта, която си бях поставила точно след скъсването си с Жайме. Убих човек. Убих възпитания, ученолюбивия, амбициозния човек у себе си. Убих го, защото инстинктивно знаех, че така ще освободя другия, много по-човечен, още по-чувствителен и любопитен към живота.