Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (20)

Баща ми почина…

9 декември 1998 г.

Мисля, че в моменти на просветление Жайме си дава сметка как се отнася с мен. Предлага ми да прекараме някой уикенд в Менорка, може би защото иска да му простя за случилото се. Казва, че като награда за търпението ми, заслужавам малко почивка. Ще уреди всичко и ще купи билетите. Тази седмица не си беше вкъщи. Беше някъде в Северна Испания, а днес, петък вечерта, трябва да летим за Мао^[1]. Идеята е веднага щом кацне следобед, да мине да ме вземе от вкъщи, за да отидем с колата направо на летището.

Изгарям от нетърпение, защото това е първият уикенд, който ще прекарам с него извън града, и го чакам с куфара си в хола. Вчера ми се обади, за да ми каже, че ще пристигне в Барселона малко след пет следобед, и ме помоли да съм готова, защото самолетът ни излита в шест и половина. Нищо не ми каза за хотела, в който ще се настаним. Това е изненада.

В шест часа още не се е появил. Обаждам се на мобилния му, но той, както винаги, е изключен. Оставям съобщение, малко натъжена, като предполагам, че е попаднал в задръстване — нещо, което много често се случва в петъците. В шест и половина звъня в офиса му, но и секретарката му нищо не знае. Вече е късно да стигнем навреме за самолета, но аз се притеснявам, да не би да е катастрофирал. Мисля си най-лошото. Жайме летя със съдружника си и се обаждам на неговия мобилен, но и той е изключен. Едва не получавам инфаркт, защото цялата нощ звъня във всички болници в Барселона и околностите и питам дали не е постъпвал човек на име Рихас. Всеки път, когато дежурната сестра ми каже „не“, въздъхвам с облекчение. Но и все повече недоумявам какво би могло да се е случило.

Тази нощ спя в хола, а на сутринта ме събужда звънът на телефона, който съм усилила до краен предел. Жайме е.

— Баща ми почина от инфаркт вчера следобед — съобщава ми шепнешком, видимо разстроен.

При тази новина се сривам на дивана.

— Господи! Къде си?

— В погребалното бюро, с майка ми. Ще остана малко с нея. Съжалявам, че те оставих така, но…

— Не, не се притеснявай. Мога ли да ти помогна с нещо? Искаш ли да дойда? В кой погребален дом си?

— Не. По-добре недей. Това е трагедия, не знам как ще го преодолея. Позволи ми малко време да бъда с майка ми, а после да остана сам. Чувствам се много зле.

Повтарям му, че много съжалявам и че ще го чакам вкъщи, колкото е нужно. Ако се нуждае да е сам, ще уважа решението му.

15 декември 1998 г.

Всеки ден отивам на работа като робот. Изобщо не успявам да се съсредоточа в това, което върша, и шефът ме пита какво ми е. Споменавам неопределено за смъртта на близък, без да влизам в детайли, и като вижда колко зле се чувствам, Хари проявява добрината да ми даде няколко дни отпуск в повече от полагащите ми се за Коледа.

Не знам колко дни Жайме ще остане там. Но едно е ясно: много ми липсва и искрено съжалявам за всичко, което му се струпа. Ще го чакам и вярвам, че ще ми се обади преди Коледа. Предполага се, че ще я празнуваме заедно, защото децата му ще бъдат с майка си. Но засега нямам вести от него.

Седмицата от 24 до 31 декември 1998 г.

Това е най-лошата коледна ваканция в живота ми. Сама, вкъщи, с телефона, който ме придружава навсякъде, напразно се надявам Жайме да ме изненада и да се появи в последния момент. Но нищо такова не се случва. Имам много време за мислене и в един момент започвам да смятам, че всички тези драми са прекалено странни, за да са истина. Но после се чувствам виновна, че съм поставила под съмнение нещо толкова сериозно, като смъртта на любим човек.

2 януари 1999 г.

За Нова година Соня се опита да ме изведе от нас, като ме покани на купона, организиран от нейно бивше гадже. Отказах. Отново ми се обади да пита как съм и да дойде да ме види, но като чу тона ми, се отказа да ме убеждава.

Жайме току-що се появи, три седмици след трагедията. Изгубил е най-малко пет килограма, което придава на лицето му мъртвешки вид. Дългите му тънки пръсти обаче са подути и дори му е трудно да ги свива. Не можах да позная походката му. Куца повече от всякога и почти не говори. Не се осмелявам да го заговоря. Разбирам, че е в траур, и трябва да уважавам това. Но въпреки това умирам от желание да го прегърна, да го целувам и да го утеша. Накрая обаче той се превръща — съзнателно или без да иска, не знам — в част от мебелировката. Лудостта му достига неподозирани равнища. Мисля, че е такъв заради болката. Смъртта на баща му ускорява още повече този процес и започвам сериозно да подозирам, че мъжът, в който се влюбих, няма нищо общо с този, който е в действителност.

Жайме започва да прекарва нощите навън. В началото го отдавам на мъката по загубата на баща му и не се осмелявам да му кажа нищо. Но когато се прибере след полунощ, винаги е абсолютно пиян и все търси повод да се кара с мен. Затова повечето пъти се преструвам на заспала, а той се затваря в банята, както обикновено, и чувам как скалпелът работи с пълна сила. Крия се под чаршафите и треперя, уплашена до смърт.

Когато вечер остава вкъщи, Жоакин, съдружникът му, идва без предупреждение и двамата се затварят в кабинета на Жайме. Жоакин винаги пристига полупиян и накрая се скарват, защото, както разбрах от един разговор между тях, на който присъствах, идва да му иска пари, за да ги харчи по проститутки в баровете или по травестити в Сиудадела^[2].