Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (2)

Моят маратон от 1200 метра

Срещите идват една след друга, но никога не си приличат…

Загубих девствеността си на 17 юни 1984 година, в 02:46:50 часа през нощта. Когато си на петнайсет години, такъв момент не може да се забрави.

Случи се по време на една ваканция у бабата на моята приятелка Ема, в едно планинско градче.

Мястото веднага ме грабна. Миришеше на вечност. Харесвах и момчетата, с които излизахме, но само едно привлече вниманието ми: Едуар.

Къщата на бабата имаше прекрасна градина и се намираше на брега на река, която даваше прохлада на лятото. Отсреща имаше поле с трева, висока повече от метър, както е обичайно за местата с много валежи. С Ема прекарвахме цели вечери скрити там. Лежахме на земята, бъбрехме с момчетата и мачкахме тревата с набъбналите си от пубертета тела. Вечер се изкатервахме по оградата на къщата, за да се срещнем отново с момчетата и да флиртуваме.

Никога не споменах на Ема за случилото се. Една вечер Едуар ме заведе у тях. Спомням си, че не усетих нищо, освен огромен срам, че не прокървих, заедно със странното усещане, че съм се напишкала в леглото. Тръгнах под прикритието на шума на тоалетното казанче, за да заглуша стъпките си по стълбите.

Срещнах Едуар отново единайсет години по-късно в Париж, на конференция, която се провеждаше в един хотел. Затворихме се в мъжката тоалетна, опитвайки се да изживеем отново порива, който бяхме почувствали преди повече от десет години. Може би от страх да пораснем, а може би от носталгия. Но вече не беше същото и за втори път шумът на тоалетното казанче извести излизането ми от живота му, този път завинаги.

След първия ми път дойде чувството за вина, което се опитах да забравя, или поне да приглуша, като повтарях опита до навършване на пълнолетието ми. И не защото имах голямо и преждевременно желание, а по-скоро защото исках да експериментирам, от чисто любопитство.

В началото отдадох тези импулси на това, че Майката Природа ме е надарила със специална чувствителност, на която отговарях с тялото си. Това престана, когато се записах в университета в края на осемдесетте.

През тези години бях по-заета със следването си, отколкото с това да мисля за момчета. Исках да стана дипломат. Накрая се наложи да се преориентирам и се дипломирах по мениджмънт и чужди езици, без много усилия.

Семейството ми ми наби в главата добри маниери и поведение и едно твърде традиционно възпитание. И всичко това, пропито от липсата на общуване, която все повече ме караше да крия чувствата си. Момиче от добро семейство като мен не може да съобщи на родителите си, че се е инициирало толкова младо в живота.

През последната година на следването си поднових сексуалните си занимания. Бях забелязала, че притежавам нещо особено, което привлича мъжете. Аз бях чародейка и се заех да търся очарователни мерлиновци във всички кътчета на града, хора с искра, любовници, чиито малки вени прозираха под кожата и винаги им придаваха нещо секси. Мъже, в чиито китки можех да усетя пулса им. Същества, способни да чуят химикалката върху хартията и да се развълнуват от широтата на мастилено петно върху бял лист. Мъжкари, които виждаха като мен частиците, от които се състои въздухът, и можеха да възприемат различните им цветове. Хора, които миризмата на запушената тоалетна в някоя дискотека в четири сутринта кара да си спомнят колко крехко нещо е човешкото същество.

Хора, които ме караха да се чувствам жива.

Знам, че в основата си това търсене беше проява на една ужасна болест: мълчанието, самотата, липсата на общуване. Затова реших да запечатам преживяванията си в дневник — единственият начин да се отпусна и да общувам. Неведнъж го бях опитвала по най-естествения начин, чрез речта. Но се получаваше много недодялано, понеже думите ми винаги излизаха без нужното осъзнаване на онова, което щях да кажа. Нещо крайно неподходящо за дипломат!

Истинското ми общуване започна с тялото, движенията на ханша, погледа. Когато получавах „да“, задето бях прекарала език по устните си или заради някой поглед, и „не“, задето бях скръстила ръце, тогава разбрах.

Някои мъже обожават да им говориш, докато се любят. Никога не съм го правила много добре и това ми е докарвало много разочарования. Някои изчезваха още след първата среща, признавайки, по един или друг начин, че съм добра любовница. Но им липсваше общуването.

— Какво разбираш ти от общуване? — казвах им аз, докато ги избутвах през вратата и я затръшвах под носа им.

Разбрах, че хората имат нужда да слагат имена на нещата, да ги опростяват с думи, като се заблуждават, че по този начин могат да ги разберат. Аз, напротив, започнах все по-малко да общувам с думи и все повече с тяло.

Ако искате да ми сложите име, давайте! Не ми пука! Но знайте, че в действителност съм нимфа. Нереида^[1], дриада^[2]. Просто нимфа.