Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (23)

Най-лошото предстои

9 януари 1999 г.

Аптеката е пълна с хора и съм седнала на стол, който са сложили до гишето. Цикълът ми закъснява със седмица и преди да си направя теста, знам, че съм бременна, но се опитвам да се убедя, че не е така. Усещам го в малките удари на едно сърце, около десния ми яйчник, и въпреки протестите на Соня, която казва, че е невъзможно това да се почувства толкова рано, вече знам, че нещо расте в мен. Не съм казала на Жайме, страхувам се от реакцията му, макар че очевидно такова нещо може да се случи, тъй като от месеци не взимаме предпазни мерки. Нещо повече, един ден ми каза, че много би се радвал да стане баща отново, вече в зряла възраст, и че това щяло да се случи или сега, или никога, тъй като не иска да бъде баща — дядо. Естествено уцели. Индикаторът не изчака дори определеното време, за да се оцвети. Още в мига, когато поставих бастунчето в урината, показа положителен резултат. „Много“ съм бременна.

Вечерта му го съобщавам, а той ме гледа, сякаш е видял фантом. Очаквам някаква реакция: радост или гняв. Но не съм си представяла, че ще ми каже: „Не може да бъде!“

— Как така не може да бъде? Ето ти резултатът от теста.

Подавам му индикатора, който съм запазила в алуминиевата му опаковка.

— Повтарям ти, че е невъзможно! — казва ми, без да обръща внимание на очевидното. Усещам в гласа му подигравателни нотки, от които ме побиват тръпки. — Не се съмнявам, че си бременна. Съмнявам се, че е от мен.

За малко да се хвърля върху него. Отгоре на всичко сигурно очаква точно такава реакция. Продължавам да седя спокойно, а сърцето ми всеки миг ще изскочи от гърдите ми.

— Жайме, как можеш да ми кажеш такова нещо? Единственият, с когото съм спала, откакто те познавам, си ти.

— Съмнявам се — станал е много сериозен и вече започва да се ядосва.

— Но как можеш да ми кажеш това?

— Просто защото съм стерилен.

Често съм се чувствала много зле с Жайме. Понякога съм го мразила от цялата си душа, изпитвала съм гняв, безсилие, но днес целият свят се стоварва върху мен. Това може да е само някакъв гигантски фарс. Не виждам друго обяснение. Тичам в банята да повърна и оставам известно време с лице над чинията, опитвайки се да проясня мислите си, когато изведнъж той се появява зад мен и продължава монолога си.

— Стерилен съм от много години. Имах големия късмет да зачена две деца, но никога повече няма да имам. Така че сваляй маската и признай, че си спала с друг!

Не съм способна да отговоря. Превърнал се е в чудовище в очите ми и не желая дори да му продумам.

— Не бих се изненадал, ако си спала с шефа си, а сега искаш да ми тръснеш копелето си.

Всяка негова дума е като удар в челюстта ми. Отново повръщам.

— И също не бих се изненадал, ако си го направила със съдружника ми. Естествено вече разбирам защо Жоакин идва все по-често у нас. Не трябваше да ти се доверявам!

Искам да възразя, но огорчението ми е толкова голямо, че започвам да крещя.

— Ти си истеричка. Погледни се! Освен това откъде да знам какво правиш през уикендите, докато съм в Мадрид.

Искам да му кажа за Каролина и че съм разкрила двойната му игра, но не мога да произнеса и дума. Напълно съм загубила дар слово и това го насърчава да бъде още по-жесток.

— Мълчанието е знак на съгласие! Гади ми се от теб!

След тези думи излиза от къщи.