Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (22)

Договорът

8 януари 1999 г.

Жайме от ден на ден ме измъчва все повече. Може би надушва нещо. Тази вечер има работна вечеря със съдружника си и един потенциален клиент и настоя да ги придружа и да се направя много секси.

— За работна вечеря?

— Да. Това е много специален клиент и искам да ми помогнеш, поне веднъж.

— В какъв смисъл?

— Да си любезна с него. Много ли искам от теб?

Отново се вбесява и решавам да отида на вечерята, за да избегна сблъсъка с него. Докато пътуваме, ме информира за клиента.

— От много време го преследвам и все ми затваря вратата. Това, че прие да вечеря с нас, означава, че съществува възможност да подпишем договор.

Жайме и Жоакин са си определили предварителна среща в един бар, да се договорят какво да кажат и как да поведат разговора така, че да убедят клиента да подпише договор за три милиона песети.

Барът е едно много специално и много малко място с вход, подобен на кораб. Тесни стълби водят към малко помещение, където махагонов бар заема повече от половината пространство. Много хора са си определили среща преди нас и почти няма място. Не се чувствам добре тук и мисля, че настроението ми се забелязва, защото Жайме на няколко пъти ме моли да се усмихна.

Жоакин вече е там, в едно ъгълче на бара, и си говори с две госпожици с прекалено предизвикателен вид. Те поздравяват Жайме много фамилиарно, сякаш го познават цял живот, после ме поглеждат презрително и решават да не ми обръщат внимание, все едно не съществувам. Заставам зад Жайме, първо поради липса на място, и второ — от срам пред тези жени. Така няма да участвам в разговора. Забелязвам съучастническите погледи и усмивки, които Жоакин хвърля към Жайме. Сякаш си казват нещо, което само те могат да разберат. Не разбирам отношението на Жайме, особено след като ми разказа, че Жоакин се е възползвал от банковата гаранция, която му е подписал. Този факт явно не се е отразил на отношенията им. Не харесвам Жоакин. Никога не ми е бил симпатичен, дори и първия път, когато го видях. Той е висок, напълно побелял мъж, който винаги носи вратовръзки в ярки цветове и големи очила с кафяви рамки в стил Онасис. Злокобен е! Миризмата на тютюн, която се носи от него, се усеща от километър разстояние, все едно дали лулата е запалена в устата му. Жоакин принадлежи към упадъчната каталонска едра буржоазия и живее в покрайнините на града в прекрасно голямо имение, собственост на жена му. От няколко месеца го е ударил на нощен живот и сега безочливо кокетира с двете жени от бара. Внезапно се обръща към мен и като вижда лошото настроение, изписаното на лицето ми, казва:

— Твърде млада си, за да разбираш някои неща. Имаш още много да учиш.

Не си струва да му отговарям. Но започвам да изпитвам ужасна омраза към Жайме, че не ме защитава и не го слага на място.

След питието се упътваме към ресторанта, където клиентът вече ни очаква. Жайме ме дръпва настрана и ми казва:

— Жоакин вече е пиян. Така че не трябва да говори много. Разговорът с клиента ще го водим ти и аз, разбрано?

— Аз?

— Да. Ще ми помогнеш. По-умна си, отколкото си мислиш, ще видиш.

Какво иска да каже с това? Клиентът чака на маса за четирима в един ъгъл и пуши цигара. Поздравяваме се и Жайме ме представя като сътрудничка на фирмата му. Не го поправям, защото си представям, че е част от някаква стратегия да не се смесват служебните въпроси с личните. Той настоява да седна до клиента.

Вечерята протича с големи дискусии, в които не се осмелявам да участвам, и клиентът, дребно и лигаво човече, през цялото време пие и ми оглежда краката. Чувствам се обидена, защото Жайме вижда какво става, но не предприема нищо. Винаги е бил ревнив, а сега дори не гъква, защото залогът е договор за три милиона.

След десерта клиентът започва да гали краката ми под масата и продължава да говори с Жайме. Аз стоя като истукан и наблюдавам Жоакин, който е съсредоточен единствено в паленето на лулата си. Не мога да повярвам, че това се случва наистина: Жайме настойчиво ме гледа и кима леко и одобрително. Несъзнателно стягам всичките си мускули и когато клиентът започва да плъзга ръка от вътрешната страна на бедрото ми, ставам и рязко хвърлям салфетката на масата. Не мога да се сдържам повече, като виждам, че Жайме няма намерение да реагира.

— Само три милиона песети ли струвам за теб? — крещя в лицето му. Всички в ресторанта са вперили очи в мен.

Жайме се прави на изненадан.

— Какво ти става?

— Не смяташ ли да направиш нещо, та този простак да махне ръцете си от мен?

Жайме се вглежда в клиента и ми казва:

— Дръж се прилично!

— Моля? — настоявам.

— Казах ти да се държиш добре! — нарежда ми Жайме. — Всичко проваляш!

Не знам от кое ме боли повече: от грубиянството на клиента или от отношението на Жайме. Възмутена напускам масата, искам си палтото от келнера и излизам тичешком от ресторанта. Повръща ми се.

Връщам се разплакана вкъщи. Когато Жайме се появява, след пет сутринта, спокоен, все едно нищо не се е случило, ми е повече от ясно, че не ме обича и в действителност никога не ме е обичал.

Преди да си легне до мен, казва шепнешком:

— Още си твърде млада. Имаш много да учиш.

Изпитвам истинско отвращение, че лежи до мен.

Няма да издържа това положение повече.