Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (29)

Внимание, дебнат ни!

2 септември 1999 г.

Днес спах до късно. Още щом се събудих, имах желание да ида до дома и да видя има ли работа. Но през целия ден не ми позвъниха.

Малко след единайсет и половина вечерта пристигам в дома с плик, пълен с вечерни рокли, както ме е посъветвала Кристина. Външната врата още е отключена, така че се качвам направо на първия етаж и Сузана ми отваря.

— Здрасти, мила! Колко рано си дошла тази вечер! Повечето момичета от нощната смяна идват малко преди дванайсет, пет минути преди да свърши дневната. И ти ще правиш така, когато започнеш да се уморяваш — казва ми и ме гледа с кръглите си очи.

— Кристина ме предупреди, че ако дойда след дванайсет, няма да ме пуснат.

— Да, такъв е правилникът. — И добавя: — Все още има момичета от дневната смяна. Ела, ще те запозная.

Правилникът! Звучи като в манастир!

Запътваме се към салона (което означава, че няма клиенти, защото иначе вратата щеше да е затворена салонът е пряко свързан със стаята), откъдето се носят гласове и от време на време избухва смях.

Три момичета седят на дивана и едно — на пода. Изненадващо, всичките имат различна физика. Разпознавам Иса, мулатката, която вчера не ме поздрави. Има хубава гъста, средно дълга коса, много плътни устни и съвсем малък, многократно опериран нос. Облечена е в светлокафяв кожен костюм, подчертаващ канелената й кожа. От деколтето й се подават огромни гърди, естествено също оперирани, както по-късно ми казва със злоба друго момиче. С течение на времето успях да „укротя“ Иса. Стигнахме дотам, че да водим отвлечени разговори за човешката лудост.

— Целият свят е луд, знаеш ли? Всички са ненормални. А мъжете! За тях въобще да не говорим! Съвсем са се чалнали. Трябва да си много зле, за да плащаш на жена да я чукаш! — не спира тя с излиянията.

Естествено само за това знаеше да говори. Така и не проведе един разговор на друга тема. Много ме разсмиваше, но в същото време ме натъжаваше.

Като спечели пари, ги харчи за дрехи. Един ден, когато имаше много работа, успя да профука сто и петдесет хиляди песети за боклуци. На всички казва, че е на двайсет и девет години, а всъщност вече е чукнала четирийсет и две. Вярно е, че не й личат, защото си е правила пластични операции на почти всяка част на тялото. Тя е най-възрастната сред нас и си мисли, че има повече права, и се мръщи на всяко новопоявило се момиче.

Днес аз съм новата и почти не ме поглежда. Но след срещата предишния ден го очаквах.

После се заглеждам в една внушителна червенокоска — много висока, с дълга права коса, която стига почти до бедрата и. Отначало си мисля, че Стефания е шведка. В последствие ми казват, че е испанка и нa всичкото отгоре от Валядолид! Не ми казва нищо за червената рокля, която съм взела назаем от нея, за да се представя на първия си клиент. Със сигурност Кристина е решила проблема. Стефания има лице на ангел, със сини очи, изпълнени с нежност. Тук е, за да издържа един много по-възрастен от нея мъж, който не работи просто защото не му се работи. Само това знам за нея, тъй като е много дискретна и внимава да не обсъжда личния си живот. Поздравява ме с усмивка. С времето ще се окаже най-умната от всички. Обажда се съвсем рядко, повечето време само се усмихва. От нея ще науча, че най-лошото, което може да направиш на такова място, е да споделяш.

Мае също е испанка, от Астуриас. Тя е руса, с къса коса и дълги крака. Има хубав външен вид, но отблъсква заради разширените пори по кожата си и веднага усещам, че трябва да се пазя от нея, защото изглежда истинска усойница. Все се хвали, че е била манекенка. Личи си, че едва ли е печелила много като такава… Има много ухажори и очевидно живее от мъжете, дори извън къщата. От време на време изчезва, защото се присламчва към богаташи, които я издържат. Когато й свършат парите, а и връзката, се връща в къщата като прогонено кученце. Прави се на изтънчена, но според мен е най-вулгарна от всички ни.

Синди, португалката с черни очи, е единствената, която ми продумва, когато се запознавам с нея. Тя е вещицата с лимона и кибритените клечки до вратата.

Има буйна коса, синкавочерна, права и много блестяща, и жилаво тяло.

— Здрасти! Ти си французойка, нали?

— Да. Казвам се Вал.

— Приятно ми е — отвръща и ми подава ръка за поздрав.

Крайната й вежливост контрастира с обстановката и с разголената рокля, която носи. Но го приписвам на малкото й познания по испански. Като говори, смесва португалския и испанския и резултатът естествено е катастрофален. Ето защо повтаря малкото учтиви фрази, които е научила, и ги редува с вулгарности, което ме кара да смятам, че е работила на улицата. Знам, че в нейно лице имам приятелка в дома. Винаги сме били в много добри отношения. Синди работи и в двете смени, защото има тежки финансови проблеми.

— Имам да храня filha^[1], да го еба в гъза — все ми повтаря.

А аз всеки път се заливам от смях, защото се държи като голяма дама, а накрая все изтърсва някоя подобна простотия. Направо не е за вярване.

Пред мен са четирите най-опитни момичета в дома. Сузана ми прави знак да я последвам в кухнята.

— Виж, мила, не бива да се караш с никое от момичетата, ясно? Между тях все има проблеми, така че те съветвам да не се набъркваш. Казвам ти го за твое добро — натъртва тя, сякаш съм възразила нещо.

— Един ден ще ми бъдеш благодарна, ще видиш! Ако възникне проблем, говори с мен или с Кристина. Тя е шефката.

— Ясно — казвам, като я гледам в очите, без да мигам изведнъж чуваме викове от салона.

Иса е.

— Сигурно някоя от вас, кучки, ми е откраднала сакото „Версаче“! — крещи в истерия.

— Ние ли? — казва Мае. — Ти, кучко, си луда! Мога да си купя сака „Версаче“ колкото си поискам, малоумнице!

— О, така ли? Ами сакото ми изчезна, откакто вие се появихте — не се предава Иса.

Сузана изхвърча от кухнята.

— Какво става тук? — пита, както винаги с цигара в ръка.

— Откраднали са ми сакото „Версаче“ — обяснява Иса. — Сигурна съм, че е някоя от тях.

Аз наблюдавам и здраво стискам найлоновия си плик, от страх да не изскочи отнякъде крадец.

— И какво те кара да мислиш, че са ти го откраднали? — отново пита Сузана.

В този момент звъни домофонът.

— Клиент! Вървете в стаята и се пригответе. И стига разправии! — нарежда Сузана. Обръща се към мен и добавя: — Ти също!

Влизаме в малката стаичка, за да се преоблечем. Всяка от нас вади от торбата си това, което ще носи на работа, докато изведнъж Иса започва да наднича в моята и веднага разбирам какво си мисли.

— Я да видя плика ти — казва ми заповеднически.

— Плика ми ли? — повтарям възмутена. — Защо искаш да го видиш? Нали не смяташ, че аз…

Изтръгва плика от ръцете ми и изсипва съдържанието му върху леглото.

— Не позволявам… — започвам ядосано.

— Ако не са те, кой ще е? — пита, убедена, че ще намери там сакото си.

Но то не се появява.

— Нали виждаш, че няма нищо!

— Стига вече! — възкликва Синди. — Как може да мислиш, че горкото момиче, което току-що пристига, ти е взело сакото?

— Не съм ти искала мнението! — избухва Иса и хвърля плика почти в лицето ми. — Освен това не пристига току-що. Вчера следобед ми отмъкна един клиент.

Не мога да повярвам, че това се случва. Понечвам да се намеся в своя защита, но Синди не ми дава думата.

— Ама ти какво си мислиш? — писва. — Че всички клиенти са твои? За бога! Клиентите са на дома, Иса, на дома! Ясно ли ти е?

Започвам да се чувствам много зле сред тях.

— Тук — продължава Иса — има прекалено много кокошки за един кокошарник. Както винаги!

— Ама разбира се! — намесва се Мае с омраза в гласа — Много ти се иска да работиш сама. НЕ МОЖЕ! Ясно ли е, силиконово виме такова. Ние също имаме право да работим.

— Предпочитам силиконово виме пред твоите увиснали цици. Върви на майната си! — изкрещява Иса, за да сложи край на спора.

Когато вече очаквам да се хванат за косите, пристига Сузана да въдвори ред.

— Престанете веднага! Цялата улица ви слуша. Хайде, пригответе се, че има клиент и иска да ви види всичките.

Решавам днес да работя с черен китайски костюм — панталон и топ, много хубав. Не е перверзен, нито прекалено елегантен. Перфектен е. Но все още нямам никаква идея как да се представя, а и съм превъзбудена от случилото се.

— Спокойно! — казва ми Синди, когато си поема дъх. — Никое клиент няма да те изяде.

Иса отива първа, като някоя звезда. Влиза в салона и веднага се връща. Аз съм втора. Когато отивам, виждам младо момче, цялото му лице е в пъпки и изглежда малко притеснен. Усмихвам му се.

— Здравей. Казвам се Вал и съм от Франция. — И му подавам ръка като последна глупачка.

Момчето дори не ме поглежда и ми става ясно, че няма да ме избере.

След като всички сме минали и той избра Стефания, Синди ме пита как съм се представила.

— Боже, не се изненадвам, че не те избра. Мамицата му! — възкликва. — Всяко клиент трябва да бъде съблазнен. Подари му две целувки, но не му подавай свой ръка.

— Така ли?

— Разбира се! В противен случай се ужасява, схващаш ли? Трябва да се продадеш. И избягвай панталоните. Сложи си пола, колкото по-къса, толкова по-добре.

Странно. Никога не съм имала проблеми да заведа вкъщи някое момче, дори да съм го срещнала на улицата или някъде другаде. Тук всичко е различно. Първо, има много момичета, и следователно съревнование. Но освен това се чувствам някак притеснена. Не се осмелявам.

— Ако искаш да работиш това и да спечелиш пари, трябва да си най-голямата к… от всички — обяснява ми Синди. И се учудвам, че не иска да произнесе думата.

— Защо й даваш съвети? — пита Мае, докато си сваля грима. — Сама да се светне! Достатъчно трудна започва да става тази работа, за да даваш и съвети на новичките, та да ни отмъкнат клиентите.

Синди се прави, че не чува, и отново се обръща към мен.

— Схващаш ли?

— Да, Синди. Благодаря за съвета.

— За нищо, момиче.

И се изтяга на леглото, а Мае си събира нещата и се изнизва от стаята, без да ни каже „чао“. Пак сме само трите — Синди, Иса и аз. Сваляме си грима и решавам да поспя малко. Нищо не съм правила и въпреки това се чувствам изтощена.

Спим и трите на леглото, неудобно ни е. Изведнъж Анхелика отваря вратата. Скачам уплашена. Бях дълбоко заспала.

— Иса, ставай! Имаш поръчка в един хотел след двайсет минути. И ти повиках такси, така че побързай!

Затваря вратата, а Иса започва да се приготвя. Ужасно е да те събудят посред нощ. Още по-зле, ако се налага да станеш, да се гримираш и облечеш. Но Иса става, без да протестира. Поглеждам си часовника. Три сутринта е. Мили боже! На кого ще му хрумне да позвъни по това време да иска момиче? Оглеждам се и виждам Синди, която изобщо не се е помръднала и хърка с цяло гърло. Ни следа от Стефания. Трябва да е още с клиента в апартамента. Докато Иса привършва с грима, решавам да стана, защото не мога да заспя отново. Отивам по пижама в кухнята да си поприказвам с Анхелика.

— Здрасти, Анхелика — казвам дрезгаво.

Оправя си ноктите.

— Здрасти! Как е? Защо не спиш? Как мина днес? — пита, като вдига глава за миг, преди отново да се съсредоточи в ноктите си.

— Ами за момента нищо. Съвсем нищо!

— Не се притеснявай, точно когато се пъхнеш отново в леглото, ще звънне телефонът. Винаги е така, работата идва, когато най-малко я очакваш. Това е дейност, в която не може да се предвижда — казва с недоволна гримаса.

Иса изниква на вратата, напълно приготвена, а междувременно таксиджията звъни на домофона.

— Ето адреса. Хотел „Принцеса София“. Стая номер 236. Господин Питър. Обади ми се, като стигнеш.

Иса поема малкото листче от Анхелика и тръгва без никакъв коментар.

— Това момиче е странно, не мислиш ли? — пита ме Анхелика.

— Да. Вече имаше разправия с нея днес.

— Да, Сузана ми разказа. Всъщност тя е едно нещастно момиче. Знаеш ли, че има две деца в Еквадор?

— Така ли? — казвам крайно изненадана.

— Да. Но не ги вижда. Не го разбирам това. Тя работи най-много от цялата къща, печели куп пари, а не иска да вземе децата си в Испания. Какво да ти кажа, като майка хич не я разбирам!

— И ти ли имаш деца?

Лицето й изведнъж засиява.

— Един прекрасен син. А ти?

— Все още не.

— Значи не дойде да работиш, защото имаш дете на ръцете си? Още по-хубаво!

За моя голяма изненада не ме пита защо съм се забъркала във всичко това. Чувствам се почти длъжна да й дам някакво обяснение, но се появява Стефания с разтекъл се грим и уморено изражение.

— Плаща за още един час. Ето ти парите — казва тя на Анхелика.

— Страхотно! Ама че нощ имаш, мила моя!

— Да. Но започва да ми писва.

И си тръгва, без да каже нищо повече.

— Това момиче определено работи! — възкликвам.

— След Иса тя работи най-много. Идва от вторник до петък и живее тук, в дома, по двайсет и четири часа в денонощието. Ужасно, нали? — обяснява ми натъжена Анхелика. И изведнъж ме пита: — Знаеш ли кое е най-лошото от всичко?

— Не.

— Прави това, за да издържа едно чиче, което по цял ден си клати краката. Даваш ли си сметка?

— Не разбирам. Значи е неин сводник?

— Щом тя работи това, а той живее от нея, може да се каже, че й е сводник — отговаря Анхелика възмутено.

— Е, всички сме издържали по някой мъж в определен етап от живота си — добавям, припомняйки си своята лична драма.

— Аз не съм! Виждам как тези бедни момичета работят като луди и продават тялото си. Поне парите, които взимат, да са за тях. Не смяташ ли? — И се стряска, че е повишила глас. — Трябва да говоря по-тихо, че тук дори стените имат уши.

— Какво искаш да кажеш? — питам много учудена.

— Шефовете — отвръща Анхелика почти шепнешком.

— Шефовете ли? Какво? Имат микрофони и ни записват? — казвам, готова да се разсмея.

Сигурна съм, че се шегува с мен.

Анхелика изведнъж се стряска и слага пръст пред устата ми да замълча.

— Шшт! Може да те чуят. Ами да — продължава да шепне, — има микрофони във всяка стая, освен тук, в кухнята, и записват всички телефонни обаждания.

— Какво? — подскачам ужасена.

— Да. Още ли не са ти го казали другите? Това е, за да не могат момичетата да дадат номера си на клиентите. И телефона се подслушва, за да видят дали ние, отговорничките, си вършим добре работата. Като по филмите, нали?

— По-лошо! — подчертавам. — Това е простотия и нарушаване на личното пространство на хората! Как може да се контролира по този начин? Освен това, ако момичето иска да даде номера си на клиент, кой ще го спре?

— То е ясно! — потвърждава Анхелика — Ако имаш поръчка в хотел, можеш да правиш каквото си искаш. Но трябва много да внимаваш с шефа, Маноло. Жена му Кристина е съкровище, но той…

— Още не го познавам.

— Ужасен е! Има такова едно държание на камионджия, че просто не се търпи. Аз го наричам „основен“, сещаш ли се какво искам да кажа? Вулгарен е и свръхагресивен. Ще се запознаеш с него. Играят двойна игра: той вдига скандалите, а тя утешава. Но контролират всички момичета в къщата, все едно са им родители.

Най-сетне! Появи се любимият ми сводник камионджия, за когото мечтаех! Че и „основен“! Звучи обещаващо.

— Ще имаш достатъчно време да се убедиш, че всичко, което ти казвам, е истина. Но, моля те, не казвай на никого за това — моли ме Анхелика с притеснение в гласа. — Не искам да загубя тази работа. Зле съм с парите и работя по нещо и през деня. Но тази работа ми дава хляба, разбираш ли?

— Да, ясно. Не се тревожи. Отивам да спя, че капвам вече.

— А, и още нещо. — Лицето й става по-сериозно от обикновено. — Не се доверявай на Сузана, отговорничката на дневната смяна. Луда е.

— Добре. Мерси за предупреждението — отговарям през прозявка, без да обърна много внимание на думите й.

Излизам, за да си легна отново, като се питам защо Анхелика направи такива признания пред мен, като почти не ме познава. Струва ми се странно, но едно е сигурно: тук се случват разни неща и трябва да стъпвам внимателно. Маноло, микрофоните, Сузана… Всичко това звучи като в сапунен сериал. Но пък не мога да очаквам кой знае какво. В публичен дом съм в края на краищата. А освен това цялата тази работа ми вдига адреналина. Най-после от много време насам в живота ми се случва нещо, което сама съм избрала. Това е най-хубавото от всичко.

Отварям вратата на малката стаичка много внимателно, за да не събудя Синди. Но тя си е в същата поза, легнала настрани и леко похърква като бебе. Мисля, че нищо не е в състояние да я събуди. Отново лягам и успявам да поспя, докато Анхелика не влиза в стаята. Светва лампата и ме буди.

— Слушай! Говориш ли добре английски? — пита, като ме разтърсва за рамото.

— Да, много добре.

— Ами ставай тогава. Имам клиент в „Хуан Карлос“, който иска европейка с добър английски.

Хайде пак ставай! Направо ще умра! Но най-лошото от всичко е приготвянето. Какво да направя, за да махна тези кръгове под очите си? Тази работа вече не ми изглежда забавна. А е едва първата ми нощ в дома.

— Викам ти такси, побързай! — настоява Анхелика — Вземи. Това са данните на клиента. Казва се Сам, стая номер 315. Дава шейсет хиляди песети за час.

Синди леко повдига глава, като чува сумата, вижда, че се приготвям, казва „Страхотен късмет!“ и пак заспива. Току-що открих какво вади Синди от летаргията й. Парите. До нея спи Стефания. Дори не съм я чула да влиза в стаята. Вече е заспала и не се помръдва. Колко ли души се събираме на това легло? По-нататък ще стигнем дотам, че да спим пет момичета на него. Цели пет! Рекорд!

Пет сутринта е и решавам, че клиентът, който ми се е паднал, трябва буквално да умира за секс, за да звъни по това време.

Слизам безшумно по стълбите и с яд установявам, че таксиджията още не е дошъл. Малко по-надолу от сградата няколко посетители на стриптийз бар излизат пияни. Опитват се да привлекат вниманието ми, но не им отвръщам. Между мен и тях разликата е цял един свят. Чувствам се значима. Ще правя секс с господин, който плаща 60000 песети, и то в луксозен хотел. Пет звезди. И с малко късмет ще си прекарам добре. Когато се хващам да си мисля това, се чувствам като идиотка. Единствената разлика е в цената.

Най-сетне таксиджията пристига и щом му давам адреса, веднага разбира с какво се занимавам. Усещам как ме наблюдава в огледалото за обратно виждане и се опитва да започне разговор. Само му се усмихвам и запазвам мълчание.

Когато стигам в хотела, се отправям директно към асансьорите, с голяма увереност, без да поглеждам към рецепцията, за да избегна въпроси. Така давам вид на гост на хотела. Никой не ме пита нищо и бързо се качвам на третия етаж.

Клиентът отваря вратата и виждам страшно висок мургав мъж. Прилича на индус и азиатските черти на лицето му ме привличат веднага. Белият халат му придава разнежващ и симпатичен вид.

— Здравей, ти ли си Сам? — питам на английски, откликвайки на усмивката му.

— Да. Ти трябва да си момичето от агенцията.

— Да. Казвам се Вал. Приятно ми е.

Пуска ме да вляза и на нощната масичка вече стоят парите.

— Можеш да ги вземеш — казва. — Твои са!

Благодаря му и питам дали може да се обадя в агенцията, за да кажа, че всичко е наред.

— Да, разбира се. — И изчезва в банята.

Звъня на Анхелика, след което започвам да си свалям дрехите. Сам се появява отново и ми казва, че мога да ида до банята, ако искам. Пак му благодаря, докато ми налива чаша червено вино от минибара.

Прекарвам много приятен час с него. Страшно сладък е и макар да не получавам оргазъм, се наслаждавам на секса. Умее да гали. Накрая ми дава бакшиш от двайсет хиляди песети и визитната си картичка, в случай че имам нужда от нещо, и обещава да търси услугите ми всеки път, когато е в Барселона. Налага се да изляза почти тичешком, защото ми се обажда Анхелика да ме предупреди, че е минал един час. Съвсем забравих за времето.

— С мен няма проблем — казва Анхелика, — но ако направиш това при Сузана, ще ти вдигне луд скандал. Така че се опитай да следиш времето. Иначе си мислят, че оставаш с клиента, той ти плаща повече, а ти даваш парите само за един час, разбираш ли?

Връщам се в дома малко след шест сутринта, плащам на Анхелика, но не казвам нищо за бакшиша, нито за визитната картичка. И за пореден път лягам да спя.