Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (45)

Моят ангел пазител

В пропадането си към ада срещнах късче от рая.

Когато се запознах с Джовани, разбрах, че никога повече няма да принадлежа на друг. Това сякаш в миг успокои онази болка ниско в корема, която ме разяждаше през всичките тези години, и отговори веднъж завинаги на въпросите ми за любовта, секса, верността и нощните авантюри.

Защото в пропадането си към ада открих един малък рай. Моят личен Бог имаше вид на зрял мъж, висок, с кестенява и леко прошарена коса, лице като добре узряла круша, наситенозелени очи, силни ръце, с малко неравно изрязани нокти. Не си ги гризеше, само кожичките. От могъщия му нос се подаваха две-три косъмчета. Бог имаше малко шкембенце, което обожавах. Придаваше му нежен вид, най-вече, когато слагах глава върху него и леко го галех. От време на време пъхвах пръст в малкия му пъп. Винаги е възбуждал любопитството ми, но знам, че той не обичаше това. Сутрин Бог миришеше на бриз и счукани бадеми, на капчици роса на розов храст, на току-що насечени дърва и на слама в плевня, и на сочно зелена трева след пороен дъжд. Следобед миришеше на страниците на наскоро отпечатана книга; на истинско кисело мляко от крава; на огнен лъв, когато падне нощта. И на бяла праскова, крехка, без онова неприятно усещане в зъбите, като я захапеш силно. Бог имаше едно непокорно косъмче над дясната вежда, което аз винаги поздравявах, когато се виждахме. Един ден изчезна и отчаяно го затърсихме между чаршафите. Непокорното косъмче просто си беше отишло. След месец се появи друго. Тогава се убедих, че безсмъртието съществува. Бог винаги ме изненадваше!

Бог имаше интересни зъби. За бели, бяха бели, но едни яздеха други. И когато се смееше, му придаваха вид на малко дете с млечни зъби, които никога не падат. Бог никога не се караше с мен. Когато се ядосвах, ме гледаше с големите си очи и ме целуваше нежно по челото, за да ме успокои. Бог имаше инстинкта на майките, когато бебетата плачат. Когато ме беше страх, ме взимаше в прегръдките си и люлееше невидимата ми люлка.

Устните на Бог бяха много фини, с пастелнорозов цвят, сякаш имаха кармин и ме побъркваха, когато казваше, че мисли за мен всяка част от секундата. Бог ме научи да правя най-красивия подарък — целувките. Той разкъсваше устата ми. А аз, истината е, че аз не го правех много добре. Но това рядко ми го е казвал.

Също така Бог плачеше по цели нощи захлупен с възглавницата, докато слушаше симфонията „Новия свят“ на Дворжак, знаейки, че съм в чужди прегръдки. И тогава за пръв път открих, че сълзите на мъж са най-хубавият подарък за влюбена жена.

Бог имаше малък дефект — не можеше да произнася „с“. Опитах се да го науча, но прекарвахме цели нощи пръскайки слюнка, без никакъв успех. Колко забавен беше Бог! Но това, което най-много обичах в него, беше да ми дава благословията си. Бог беше щедър и ме благославяше всеки път, като го помолех.