Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diario De Una Ninfomana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Валери Тасо

Заглавие: Дневникът на една нимфоманка

Преводач: Елена Дичева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: испански

Издание: Първо

Издател: „Бард ООД“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-266-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1610

История

  1. — Добавяне

Правя се на индианец

12 април 1997 г.

Като отварям вратата на стаята си и го виждам с риза на черно-бели карета, имитация на марката „Фасонабл“, изпитвам желание да се превърна в малък пул за игра на дама, за да обходя цялата предница и гърба му. Веднага ме вдъхновява за игра, в която част от правилата са по-нарушими от други.

Рафаел е красив като бог. Има дълга и фина черна грива, която носи вързана на опашка с ластик, и докато говори, постоянно намества непокорни кичури зад ушите си. Цветът на кожата му, синкаво-маслинен, би породил завист у не една жена на четирийсет, която прекарва живота си по плажовете на половината свят.

За Рафа цветът на кожата е без значение. За мене също. Даже напротив, индианските му корени ме привлякоха веднага. Зъбите му изглеждат като от слонова кост и на мига се усещам като участник в сафари пред африкански слон.

След като поговорихме колко ще струват няколко часа работа на ден като гид и заснемането на най-интересните неща в страната, го поканих на един лудешки уикенд, в който физическата му цялост е изложена на голяма опасност. И той го знае, но мисля, че е готов да поеме риска. Не се нуждая от никакъв гид, но вече съм го наела.

Обожавам интензивността на нашите срещи. Той дори не подозира с какво щастие ме дарява. Мотивира ме и ме вдъхновява.

Първия път, когато се срещнахме, се запитах дали кожата му е солена. После открих, че мирише на ванилена пръчица, от тези, които се използват за овкусяване на храни.

Докато правим любов тази сутрин, ми говори на испански, не на кечуа. Тази подробност показва добре прикривана стеснителност, иска да се дистанцира от себе си, като произнася думи на друг език, за да отрече лудото си желание да ме притежава. Звукът на речта му се хлъзга по стените на стаята и думите му връхлитат тялото ми, което се свива всеки път, когато някоя от тях прониква в ушите ми и гъделичка евстахиевите ми тръби. И малко по малко ме омаломощава. Не мога да му кажа „не“. След любовта неизменно оставам пигментирана с фрази, устата ми се изпълва с въображаеми остатъци от сдъвкана кока и косата ми блести като никога.

Обичам чувствеността на устните му и докато смуча палеца на крака му, развеселена наблюдавам как го извива наполовина от удоволствие, наполовина от смях и как тялото му се разтърсва върху безупречните чаршафи на леглото. Хапя петите му като кученце, което забива зъбки в обувка. Лекият шум от допира на дървената табла до стената сигурно показва на съседа възпроизводствена активност, на която могат да завидят много двойки. Но това не е силният звук на безумното обладаване, като това на кроманьонец с женската му, а нещо по-деликатно, от което кожата ти настръхва. В много от тези случаи мисля за Роберто, моя дебеланчо.

Рафа често си играе да ме маже с мармалад от горчив портокал, останал от закуската, защото никога не ми е харесвал, и който държим в хладилника на минибара. Първо го облизва нежно от мен с върха на малкия си език, след това ми го вкарва в устата. А топлината, лъхаща от неговата уста, контрастира с температурата на мармалада. Кожата му е по-нежна от италиански мрамор и за пръв път имам на свое разположение едно напълно лишено от окосмяване тяло. Чувствам се горда да имам такъв образец в леглото си.

След много ласки и мигове на удоволствие той маха презерватива, пълен до пръсване, и го оставя до леглото. Веднага си спомням грешката, която допускат много мъже, като оставят използвания кондом пред очите на всички, но този път му прощавам. Нещо повече, благодаря му с поглед, изпълнен с удоволствие от това, че ми подарява кристалната си сперма. Хващам кондома с два пръста и доближавам нос, търсейки аромата на морска вода, смесена с белтък, но долавям единствено миризмата на латекс, покрит с вещество, наречено SK70, което според етикета на кутийката увеличава чувствителността.

Когато излизам от душа, увита в наскоро купена електриковосиня хавлия, която оставя купища малки топчици по цялото ми тяло, заставам пред огледалото и с ужас констатирам, че някои са се скрили в най-интимните ми части. Като ме вижда така, Рафа се смее и вкарва пръстите си в най-скритите ъгълчета с увереността на пластичен хирург, заел се да ме пренаправи изцяло, и започва деликатно да маха една по една тези упорити топчици, сякаш вади тръни от кожата ми. Днес се чувствам като Форт Апаче пред индианския вожд Седящия бик.

— Много си сладка, шефке — казва ми нежно.

А ти си личният ми тотем, мисля си.

 

 

18 април 1997 г.

Нощем е и Рафа кара към най-опасните хълмове на Лима. Когато го помолих да отидем там, ме погледна втренчено и каза:

— Дадено, шефке, но при условие че си вържеш косата и я скриеш, за да не видят, че си чужденка. Освен това ще взема оръжие, за всеки случай, и ще заключим вратите. През ум да не ти минава да излизаш от колата. Ясно?

— Ясно — отвръщам сериозно.

Не обичам да ходя с прибрана коса. Никога не съм харесвала да си правя опашки, нито плитки, въобще нищо. Имам комплекс към ушите си. В училище ми викаха Джамбо, защото ушите ми се подаваха през прекрасната ми дълга коса. Само Бог знае колко са жестоки децата. За щастие майка ми го забеляза и ме заведе да ме оперират, когато бях на десет години. Прекарах лятото на Коста Асул с превръзка, която покриваше цялата ми глава. А хората питаха майка ми дали съм получила черепна травма или съм болна от рак. Майка ми по цял ден си преплиташе пръстите, за да прогони такива болести, ако им хрумне да се появят ненадейно. Мисля, че хирургът не беше много добър, защото ушите ми още приличат на зелеви листа, което продължава да ме комплексира.

Шосето — ако може да се нарече така — представлява терен, покрит с пръст, подобна на пясък, и има следи от оживен трафик. Колата ни се движи като кораб насред буря, но аз, интересно, не се страхувам много. Напротив, обичам това покачване на адреналина. Освен това се възбуждам от мисълта, че имам до себе си въоръжен мъж.

Виждаме в далечината светлини, които, изглежда, идват от къщи, накацали по върха на хълма.

— Спри колата! — казвам на Рафа.

— Какво? — Намалява малко и ме поглежда.

— Спри най-сетне тази кола! — Почти крещя и в тъмнината не мога да видя объркването му, но си го представям.

— Ако сега спра, няма да мога да подкарам отново, шефке. — Мъчи се да вложи много убедителност в обяснението си.

— Тогава ще я бутаме.

Моето решение на проблема, изглежда, не му звучи много убедително и не ми обръща внимание. Тогава хващам ръчната спирачка и с рязко и сигурно движение я вдигам, без да мисля за последствията от тази опасна маневра.

— Ти не си добре, шефке, може да катастрофираме — крещи ми той.

Бута ме и ми пречи да вдигна напълно спирачката. Колата внезапно спира.

— Какво ти става? — пита ме, почти ядосан от моята дързост.

— Искам да ме обичаш още сега, веднага.

— Какво? — Готов е да се разсмее.

Виждам, че разбира какво искам да кажа, но не се осмелява да допусне, че може да съм толкова нагла.

— Люби ме още сега, тук, насред шосето — казвам и се мъча да отворя вратата на колата.

Трудно ми е, защото колата се е килнала на един склон. Натискам няколко пъти, и най-накрая успявам. Скачам от седалката, сякаш съм в състояние на безтегловност, и заставам пред фаровете, да може Рафа да ме вижда по-добре. Може би ще събудя либидото му. Пейзажът е малко враждебен и всичко тъне в тишина. Никакъв шум. Никаква песен на птици. След малко Рафа също слиза от колата и застава зад мен. С една ръка ме бута към капака и вдига ризата ми. Усещам докосването на пръстите му, които рисуват малки осмици по гърба ми. Знакът на безкрайността. Комуникация на пчелите. От време на време намокря някой от пръстите си с език и отново подхваща тези акварели, докато стига до дупето ми. Нетърпеливо разкопчава копчето на панталона ми и той се свлича върху гуменките ми. С две ръце повдига задника ми, за да бъде влагалището ми на височината на фалоса му, който се изправя в мрака като желание на всемогъщия. В този миг в ума ми изникват образи от филм на ужасите, който гледах с приятели от университета. Казваше се „Митът за Кзулу“. Потресаващ! Беше история за чудовище, надарено с член с необикновени размери, което изнасилва всички девственици, които му се изпречат на пътя. Всички умираха нанизани върху този гигантски пенис. Имахме навик преди частичните изпити да гледаме филми на ужасите, за да се разтоварим от напрежението. Тази нощ съм разтревожена, затова искам да провокирам Рафа.

Рафа започва клатенето напред-назад и между стенанията забелязвам, че е готов да свърши. Не му преча. Обичам, когато не може да устои. След малко започва моето издигане. Мисля си за падащата звезда, в която се превърна Кристиян, и за останалите мъже, преминали през живота ми, включително и за онези, които тепърва ще дойдат. Паметта ми никога не е била толкова ясна. Изпускам вик, който сигурно се е чул в бараките, кротко строени на хълма.

— Направи ми снимки така, със смъкнати панталони.

Рафа не чака да го моля и въоръжен с мощната си светкавица, изпразва третото си око върху силуета ми.

— Усмихни се — моли ме, приближавайки се още малко към мен.

Заемам различни пози, горда, че съм импровизиран модел за една нощ.

— Да си ходим! — нареждам му, вече съм уморена.

Качваме се в колата и след многократно натискане на съединителя успяваме да продължим пътя си. Когато стигаме до малкото селище на върха на хълма, гледката на Лима е несравнима. Куп деца наобикалят колата и ни следват тичешком. Спираме за малко.

— Направи снимки на града — моля Рафа. — И на децата. Може ли?

— Да, шефке, но стой мирна, моля ти се! Не искам да имаме проблеми с тези хора. Виж как ни гледат!

Започват да се събират хора, които излизат от барове, построени от дърво и картон, любопитни да научат кои са тези, дръзнали да се появят в територия, запазена само за бедните, за онези, които нямат нищо.

Виждам сателитни антени над бараките.

— Как може да имат сателитни антени? Дори аз нямам такава вкъщи в Испания! — питам напълно объркана.

— Правителството им прокара електричество и вода. Не е за вярване, но е така. Дори има автобуси, които идват до тук. Частни омнибуси са. За половин сол можеш да се качиш или да слезеш до града. Мнозина продават плодове в центъра на града и после се прибират вкъщи — обяснява ми, докато насочва камерата към децата.

Те се забавляват, като правят странни гримаси и ни се плезят.

— Снимай ги, Рафа.

— Това се опитвам да направя.

В този миг си спомням, че ципът на панталона ми е все още разкопчан. С мъка се опитвам да го вдигна, но ужасни удари по колата не ми позволяват да го направя. Вдигам глава и виждам, че хора с враждебни изражения се опитват да преобърнат колата.

— Дръж се здраво, шефке, изчезваме оттук — крещи ми Рафа.

Хвърля камерата в краката ми и много нервно включва на първа.

Хората постепенно се разпръсват и единственото, което виждаме, е прахта, която се вдига след нас.

— Успя ли да направиш снимките? — нарушавам мълчанието едва когато вече пристигаме в хотела.

— Да, шефке. Но да знаеш, че беше лудост да отидем там. Можеше да свърши зле.

— Разбира се, Рафа. Можеше.