Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (44)

Размяна

25 ноември 1999 г.

Седем вечерта.

Днес няма и следа от Джовани. Обеща ми да дойде и да прекараме цялата нощ заедно. Но Сузана не ми се обади да ми каже, че нощта ми е запазена. Целия ден бях много нервна и имам чувството, че съм излъгана за втори път в живота си. Опитах се да поспя малко, за да забравя, но не можах да мигна. Така че отидох във фитнеса да се разтоваря. Естествено, взех си мобилния, в случай че се обади в последния момент. Не съм загубила надежда да видя отново италианеца, който открадна сърцето ми.

Девет и половина вечерта.

От един час вдигам гири и псувам наум всички мъже на земята, когато идва толкова очакваното обаждане.

— Напомням ти, че в единайсет трябва да бъдеш в хотел „Хилтън“.

— Как така „напомням ти“? Сузана, дори не знаех до този момент!

— Е, сега го знаеш — казва ми, малко объркана. — Двете с Мае отивате да прекарате цялата нощ с италианците. Радвай се, слънце! Това са повече пари за теб.

Вече е късно и имам малко време. Тичам вкъщи, все още по екип и се пъхам под душа. Гневът, който изпитвам цял ден, е отстъпил място на радостта, така че решавам да не се разправям повече със Сузана заради късното й обаждане. За съжаление не разполагам с много време да се приготвя и да изпробвам различни рокли, така че трябва да избера първото, което ми попада, а именно — черна вечерна рокля и кашмирено палто. Първо трябва да взема Мае и казвам на шофьора да ни изчака. Изкачвам стълбите по четири наведнъж. Мае е божествена и заключавам, че е била предупредена много преди мен, защото е имала време дори да отиде на фризьор.

Сузана ме очаква с листчето, на което са написани номерата на стаите в хотела, и с ужас прочитам следното:

Вал и Алесандро, стая 624

Мае и Джовани, стая 620

Не мога да повярвам на очите си.

— Мисля, че има грешка! — казвам веднага на Сузана.

— Грешка ли? Къде?

— В имената! Лошо си ни разпределила. Не е ли обратното?

Мае ме гледа предизвикателно и ми подхвърля иронично:

— Ами, изглежда искат промяна. Аз вече бях с Алесандро последния път. Сега е изцяло твой. Освен това не ми харесваше. Другият изглежда по-добър в леглото. Ще ти разкажа как е минала нощта!

Трябва да се сдържам, за да не скоча отгоре й и да й оскубя косата. Не мога да повярвам. Как човек може да бъде толкова жесток? Как е могъл този мъж да ме накара да повярвам, че ме харесва? И отгоре на това ме праща да отида с приятеля му! Завива ми се свят и за малко да припадна. Не знам какво да правя, дали да си тръгна тичешком, или да прекарам нощта с Алесандро и да бъда най-добрата любовница, която някога е имал, за да разкаже на другия ден на Джовани колко прекрасна е била нощта с мен. Искам да го накарам да страда и да умре от ревност. Накрая решавам да не припадам и отиваме с такси до хотела. Пристигаме с десет минути по-рано и предлагам на Мае да пийнем по нещо на бара. Имам нужда от нещо силно, за да понеса унижението, на което съм подложена, и наглостта на този мъж. Дали ще може да ме погледне в очите? И най-вече ще се видим ли въобще?

Поръчвам си чисто уиски, без лед, и докато го гаврътвам наведнъж, наблюдавам как сияещата от щастие Мае си пие фантата с розова сламчица. Всички ми се подиграват и не разбирам защо ми се е паднала тази импровизирана роля на палячо.

Оставяме изпразнените с рекордна скорост чаши на бара и бързаме да се качим на шестия етаж. Аз съм почервеняла от гняв и като стигаме до стая 620, Мае се опитва бързо да се раздели с мен.

— Добре, аз съм тук. Твоята стая е в дъното на коридора.

И чука на вратата.

Аз продължавам да стоя там, като закована, с твърдото намерение поне да зърна Джовани.

— Нали ти казах, че твоята стая е по-нататък! — повтаря ми Мае, загубила търпение.

Джовани отваря вратата и Алесандро веднага се появява зад него. Събрали са се в 620 и ни канят да влезем, за голямо разочарование на Мае, която, за да скрие гнева си, се шегува с тях дали не са решили да направим оргия. Аз очевидно съм добила погребално изражение и Джовани веднага забелязва това.

— Има ли ти нещо?

— Не, не. Всичко е наред… Пуши ли се тук?

— Да, разбира се! Пуши. Пуши колкото искаш. Но дай да ти сваля това.

И се приближава до мен да ми помогне за палтото. Мае сяда на леглото и вади цигара. Алесандро се присъединява към нея и започват да си бъбрят. Аз нямам какво да кажа, иска ми се да си тръгна и не разбирам защо въобще дойдох. След известно време, при самодоволния вид на Мае, започва да ми кипи отвътре.

— Добре. Да минем на темата. Тъй като аз ще прекарам нощта с Алесандро, а Мае с Джовани, мисля, че вече трябва да тръгваме — обръщам се към Алесандро, който се наслаждава на деколтето на най-големия ми враг.

Джовани застива като статуя, а Алесандро се смее, заразявайки и него. Мае ме гледа с укор заради дързостта ми, а на мен ми се иска да им разбия мутрите и на тримата.

— Ти оставаш с мен, глупачке! — казва ми Джовани през смях.

— Моля? Значи не си с Мае?

— С Мае ли? Алесандро иска да бъде с Мае! Но аз съм избрал теб. Какви са тези истории?

— Не знам! Ти ми обясни! На мен ми казаха, че трябва да отида в 624 с Алесандро.

— Ма, не, глупачке! — отвръща на италиански.

Добре говори испански, но от време на време не може да избегне някоя и друга италианска дума. Колко е секси!

— Точно обратното е. Трябва да са се объркали!

Що за шега? Идва ми да се разплача от радост и едновременно от срам заради това, което си помислих, и искам разрешение да отида в банята. Стоя там пет минути и Джовани идва да ме търси.

— Добре ли си? — пита притеснен.

— Вече да. По-добре съм. Наистина ли не си искал да бъдеш с Мае?

— Разбира се, че не! Нали ти обещах, че ще прекарам цяла нощ с теб. Е, ето ме.

— И дори не си пожелал да бъдеш с нея?

Изглежда отчаян от злощастното събитие и вместо отговор ме прегръща. Другите вече са си отишли и най-после сме останали сами.

— Дори и за миг?

Цяла нощ правим любов и откривам, че мога да получавам няколко оргазма. Не го интересува коя съм, не го интересува, че е платил, не го интересува времето, нито истинската ми самоличност, иска само да се наслаждавам. Нищо друго не го интересува.

На следващия ден, след обилна закуска в стаята, която Джовани е поръчал специално за мен, му давам телефона си, като го моля да не казва на никого.

Този факт би означавал да подпиша собствената си смъртна присъда в дома. Работните ми дни са преброени, но още не подозирам това.