Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (25)

Нещастен край

15 февруари 1999 г.

Сбогувам се с Каролина, като я моля да ме извини, че съм се намесила в живота й. Исках само да разбера този мъж, за да разваля любовната магия, която ми бе направил. По никакъв начин не искам да й навредя, на нея, превърната в робиня на чудовище, което изпитва само себичност и гняв към женския род.

Предполагам, че с времето Каролина ще ме намрази за това, което направих.

3 март 1999 г.

Трябва да се освободя от апартамента, тъй като не мога повече да плащам наема и толкова високи разходи, а също и не мога да продължавам да живея тук. Всяка стая ми напомня за Жайме, и най-вече за кризите му на лудост. Решавам се да пиша на агенцията за недвижими имоти, че им връщаме апартамента, тъй като сме се разделили. Съгласно договора трябва да им платя неустойка, тъй като не е минала и година от сключването му. И единствената отговорна съм аз, наемателката. Всички тези дребни формалности ми костват неимоверни усилия. Започвам да страдам от безсъние и ставам все по-нервна. Все още поддържам контакт с Каролина, която ми се обажда да ме информира, че Жайме ходи след нея всеки ден до работата й, за да й се извинява и да я умолява да му позволи да се върне при нея. Тя му е отказала. Но знам, че отново ще падне в ръцете му. Трудно е да се устои на Жайме. Тя отново ще се върне при него, защото се страхува да не остане сама, а той при нея — защото е напълно пропаднал и Каролина е единственият човек, който наистина го познава добре.

Април 1999 г.

Твърде бързо се преместих в много по-малък апартамент, в другия край на Виля Олимпика. Извиках транспортната фирма сутринта, а предишната вечер Жайме се е появил скришом, когато не съм си била вкъщи и е изнесъл най-ценните ни вещи. С други думи, остави ме почти без нищо. По някакъв начин съм му благодарна, защото в новия апартамент без друго няма да се побере всичко. От сто и двайсет квадратни метра минах на скромен апартамент от петдесет, скрит от очите на света, който случайно открих по време на една от многобройните ми разходки из Барселона. Отгоре на това, за отмъщение, Жайме е натрошил — още не знам как мрамора в кухнята. Това ми докара сериозни проблеми със собственика, който естествено иска да заплатя щетите. Вече нямам спестявания, потънала съм в дългове заради безумията на Жайме с апартамента и напуснах работата си при Хари. Отказах се сама, защото се чувствам толкова зле, че не мога да изпълнявам задълженията си. Би било непрофесионално от моя страна. И за капак съм смазана, нямам нищо на света, освен горчивия спомен за влюбването си в мъж, който никога не ме е обичал, само ми се е подигравал и се е възползвал от мен. Мъж, който ме ограби във всяко отношение.

Странно, не изпитвам ревност към Каролина. По-скоро мисля, че с нея сме солидарни още от момента, в който се запознахме. Тя никога не постави под съмнение това, което й разказах за връзката си с Жайме, и винаги ще съм й благодарна, че отвори дома си за мен. В края на краищата за нея съм само една непозната, която влезе с взлом в живота й и разтърси част от нейния свят.

Жайме многократно се опита да говори с мен. Знае къде съм се преместила, защото е следил и мен. Една вечер позвъни на вратата ми и в изблик на любов, каквато още изпитвам към него, го пуснах да влезе. Дойде пиян, започна да се извинява и да ми говори, че е приключил с Каролина. Знам, че лъже, защото продължавам да поддържам връзка с нея. Сподели ми също, че фирмата му се разпада и се нуждае от пари. Дошъл е при мен, за да ме измами отново, и с големи мъки го изритах на улицата.

Още не мога да разбера защо ми причини това, точно на мен. Може да има всяка жена, а много от тях са по-богати от мен.

Открих, че онова бурканче, което уж беше от аптеката, съдържа чист кокаин, и признавам, че в продължение на няколко дни се опитвах да го оправдая. Защото го обичам. Отсега нататък трябва да се боря срещу двама врагове: срещу него и спомена за него, но и срещу себе си, да не се поддам.

Август 1999 г.

Изминаха няколко дълги месеца на летаргия, от които нямам спомен. Затворих се вкъщи, а всички мебели са още натрупани хаотично до стените. Не ям, не се обаждам на никого, не се правя хубава, просто съм се оставила на произвола на съдбата. Искам да се изтрия от света. Искам да умра и дори една нощ се молих с всичките останали ми сили краят ми да дойде скоро.