Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (14)

Капанът

16 май 1998 г.

Въпреки че не съм много заинтересувана от поста, господин Рихас упражнява върху мен трудноразбираемо привличане. Харесва ми видът му, но преди всичко начинът, по който се държи, тази увереност, която го кара да изглежда неразрушим, и безстрашието му пред бедите. Мисля, че става по-дързък, когато срещне едно категорично „не“, приема го много лично и се чувства удовлетворен, когато го превърне в убедено „да“. Това дава солта на живота. Аз съм „не“ от начало до край и се е захванал да промени мисленето ми на всяка цена, без оглед на средствата.

Днес ми се обажда лично, както обеща. Но разговорът взима друг обрат, който няма нищо общо с професионалния въпрос.

— Вече решихме, съдружникът ми и аз. Но имам един проблем и искам да го обсъдя с вас.

— Какъв проблем? — питам заинтригувана и сериозно се съмнявам, че аз съм човекът, който може да му помогне.

Жайме възприема тон на човек, който доверява нещо, без да ми даде никакво удовлетворително обяснение.

— Мисля, че вие сте човек, с когото може да се говори открито. Но за целта трябва да ви видя. Имате ли нещо против да се срещнем и да поговорим?

Работата ми се вижда много странна, но приемам. Иска ми се да го видя отново. Още не мога да разбера защо падам толкова бързо в тази паяжина, която, погледната отвън, би се оказала смъртоносна, за когото и да е. Винаги съм имала див темперамент и предизвикателствата ме привличат.

— Тогава ще мина да ви взема утре към седем вечерта, какво ще кажете?

— А няма ли да е по-добре да разговаряме в офиса ви? — питам, предчувствайки, че има нещо много лично в предложението му.

— Предпочитам да не е в кабинета ми. Нуждая се от по-неутрално място, за да ви обясня за какво става въпрос. Тук нямам спокойствие. Консултантите влизат и излизат. Непрекъснато имат нужда от мен. Предпочитам по-спокойно място. Каня ви да пийнем по нещо, без задни помисли, естествено.

— Добре, съгласна съм.

И не мога да не се изненадам от уточнението му за задните помисли. Той има адреса от автобиографията ми и се разбираме за следващия ден в седем вечерта пред входа на дома ми.

 

 

17 май 1998 г.

Качвам се в колата му и започваме да обикаляме центъра на Барселона в търсене на място за паркиране. Почти не говоря, слушам неговия разбор на деня и какво смятат да продадат този месец. Предприятието се развива прекрасно според него, изпълнен е с ентусиазъм и се питам що за проблеми може да има този човек, на когото сякаш всичко му се усмихва. Предлага ми да отидем в Маремагнум, където ще паркираме без проблем и не рискуваме паякът да вдигне колата. Приемам.

Качваме се на последния етаж на търговския център, който е открит и има невероятно количество барове, оспорващи си толкова многобройна клиентела, че може да напълни стадион. Проправяме си път и си намираме място на една тераса, до игрище за миниголф. Поръчваме два джин-тоника.

— И какво толкова важно нещо имате да ми казвате, че ме доведохте на това място?

Забелязвам, че е малко изненадан от дързостта ми, но иска веднага да разпръсне недоверието ми и бърза да отговори:

— Добре, за начало можете да ме наричате Жайме. Предпочитам да ви говоря на „ти“, ако не виждате нещо неуместно в това.

Приемам с кимване. Предполагам, че това е необходимата предварителна стъпка преди споделяне на нещо поверително. „Вие“ никога не ми е харесвало. Освен това ми го предложи толкова възпитано!

— Добре. Виж, аз съм икономист, на четирийсет и девет години съм и цял живот съм бил бизнесмен, с ясни представи какво трябва да правя и какво — не. През всичките тези години никога не ми се беше случвало подобно нещо и си помислих, че е важно да го обсъдя с някого, който не страда от предразсъдъци, и смятам, че ти си подходящият човек.

— Аз! — възкликвам, докато смесвам моя джин с тоника.

Вечерта е странно хладна и Жайме започва да търка ръце, за да ги стопли. Прави го толкова силно, сякаш държи реч пред многохилядно множество.

— Да, ти! — повтаря и посочва с пръст към сърцето ми.

— И защо аз? Та ние се видяхме само на интервюто и изобщо не се познаваме. Как можеш да мислиш, че аз съм подходящият човек да изслуша чужд проблем?

— Именно защото не се познаваме. Така мнението ти ще бъде по-обективно. Нещо ми подсказва, че помощта ти може да се окаже много ценна. Не искай да го обяснявам, не бих могъл. Но съм убеден, че можеш да ми помогнеш.

— Добре. Зависи за какво става въпрос. С какво мога да ти помогна? — питам отново на ръба на търпението.

Толкова е невъзмутим, не изглежда притеснен от какъвто и да било проблем и ми казва с цялото спокойствие на света:

— Запознах се с един човек в службата и предвид положението ми на генерален директор, не знам как да се държа с него. Винаги контролирам импулсите си, особено когато е намесена работата. Най-вече поради етичност. Но сега този въпрос надхвърля възможностите ми и не знам какво да правя.

— И с какво мога да помогна аз?

Не успявам да схвана какво иска този мъж от мен. Дава си време, отпива от чашата и като я поставя отново на масата, започва да си играе с пръчицата.

— Какво би ме посъветвала да направя?

— Откъде да знам! Кой е този човек? При вас ли работи?

— Не, но имам индиректни отношения с нея. Не я познавам много. Работи за друга компания. Най-лошото е, че се влюбих лудо в нея.

— Тя знае ли?

— Мисля, че е умна жена и вече си е дала сметка, че има нещо повече. Но досега нищо не ми е подхвърлила по този въпрос. И аз нищо не съм й казвал за чувствата си. Но има неща, които не лъжат, знаеш ли? Мисля, че всъщност не иска да види действителността, защото също се страхува.

— Добре, ако искаш мнението ми, мисля, че първо трябва да говориш с нея. Може изобщо да няма представа.

— Не. Мисля, че прекрасно знае какво се случва. Но ситуацията е много деликатна. Ако ти беше на нейно място, как би постъпила?

— Ако бях в такова положение и човекът ми харесва, не бих се колебала нито миг. Зависи от трудовите отношения, които имаш с нея. Трудно е и е сложно, за да бъда откровена. Не всички биха се хвърлили като мен.

— Ясно. Благодаря ти за откровеността.

И наистина изглежда благодарен.

— Защо не поговориш с нея?

— Опитах се, но не намирам думите и все не се решавам, все говоря за работа.

— От какво се боиш?

— Да не ми каже, че не изпитва същото към мен.

Изненадвам се от този спонтанен отговор. Малкото пъти, когато съм го виждала, ми е правил впечатление на човек, който контролира ситуацията и показва голяма самоувереност. Вече е ясно, че не е така.

— Хубаво, но ако не се изясниш с нея, нещата няма да потръгнат нито напред, нито назад.

— Права си. Затова исках да говоря с теб. Знаех, че съветът ти ще ми е от голяма полза.

По някакъв начин се лаская, че прибягва до мен. На всички жени им харесва. Но още не разбирам откъде това доверие към мен.

— Добре, имаш ли нещо против да хапнем нещо? Гладен съм, да продължим разговора на една хубава маса? Знам един ресторант наблизо, където сервират съвсем пресни морски дарове.

Поканата му би могла да бъде приятелска, така че за пореден път приемам предложението. Това, което всъщност иска Жайме, е да ме накара да сваля защитите си, като се опитва да създаде впечатление за приятелска връзка, защото всеки път, когато сме се виждали в офиса му, съм била много дистанцирана.

Плаща двете питиета и тръгваме пеша към ресторанта, който се намира на около петстотин метра от „Маремагнум“, в посока към Виля Олимпика^[1]. Собственикът на заведението, изглежда, го познава, поздравява го топло и бързо ни намира маса, въпреки че мястото е претъпкано. Предлага ни аперитив и Жайме ми иска разрешение да поръча марискада.

— Марискада за двама, за повдигане на духа, как ти се струва?

Обичам морски дарове и намирам идеята за превъзходна. На пръв поглед имаме еднакви вкусове. Поръчва бутилка от най-доброто шампанско и вдига тост за приятелството. В действителност май ме ухажва и го прави по начин, който да ме впечатли. Говорим общи приказки, докато започва да ми задава по-лични въпроси.

— Наистина ли се подразни онзи ден, когато те попитах дали имаш гадже?

— Малко ме шокира — отговарям искрено. — Дали съм женена или не, това мога да го разбера. Но какво значение има дали съм с някого?

— За мен беше много важно да го знам.

— Да, знам. Обясни ми, че искаш да наемеш свободна жена. Ако това са изискванията ти, съмнявам се да намериш.

— Не, не беше заради това.

Свалям вилицата, преди да е стигнала до устата ми.

— Как така? За какво беше тогава?

— За да разбера дали мога да изляза с теб тази вечер — отговаря и продължава да яде. — Ако ми беше казала, че имаш гадже, щях да потърся друга стратегия.

— Моля?

Не мога да реагирам. Това откровение ме оставя без думи.

— Ами да. Ако имаше гадже, щях да се боря за теб докрай.

Пихме твърде много и отдавам коментарите му на алкохола. Нервите ми започват да ме предават и се разсмивам.

— Нямаше ли да ти пречи, ако имах гадже?

— Напротив, щях да направя всичко възможно да го оставиш — отговаря със същата самоувереност, която показа при първата ни среща.

— Но какво говориш? — продължавам, без да мога да спра нервния си смях. — Нали току-що ми разказа, че си влюбен в една жена?

Не разбирам нищо и започвам да мисля, че тоя тип е напълно луд.

— Да, така е. Луд съм по една жена.

— Да, виждам — казвам и започвам да губя уважение към него. — Влюбен си, но това не ти пречи да сваляш, която ти падне.

— Колко си глупава — отвръща нежно. — Нищо не разбираш!

— Не, наистина. Не те разбирам. И ти си като всички. Имаш жена, в която си влюбен, но продължаваш да гледаш всички останали. Не те разбирам.

Все едно ми е какво мисли за мен. След този разговор решавам, че никога вече няма да го видя. Той е много опасен надут пуяк. Жайме изведнъж става сериозен, вика келнера и поръчва втора бутилка шампанско. Не продумва, докато чашите ни не са отново пълни. Вдига своята и обявява:

— Пия за теб, Вал, за жената, в която съм безумно влюбен.

Поглежда чашата ми и чака да я вдигна. Но аз съм парализирана и не мога да продумам. Не очаквах нещо подобно и съм много изненадана. Отново ме кани да вдигна чашата и аз го правя автоматично.

— Това исках да ти кажа. Затова те поканих на вечеря. Луд съм по теб — шепне, протягайки врат да се доближи до лицето ми. — Ти си жената, в която съм влюбен.

Стоя с отворена уста, докато той изпива чашата си на един дъх. Аз не мога нищо да преглътна.

— Това е! — казва с облекчение. — Казах го. Беше права. Трябваше да говоря с теб. Камък ми падна от плещите.

Не мога да повярвам на ушите си, стоя с пълната чаша в ръка и гледам как мехурчетата се издигат до повърхността.

Жайме изведнъж се натъжава и подхвърля:

— Съжалявам. Не исках да се почувстваш неудобно. Наистина съжалявам.

Веднага иска сметката. Чувствам се странно, защото не съм свикнала някой почти непознат да ми се обяснява в любов по този начин. Плаща и си тръгваме, без да говорим.

— Ще те придружа до вас. Надявам се да не ти е неприятно. Когато излизам с дама, винаги я придружавам до тях.

Започва да ме боли глава. Пих твърде много и не знам какво да му кажа. Но решавам да го оставя да ме откара. Когато стигаме до входната врата на моя блок, ме изненадва, като ми казва „лека нощ“ и просто си отива. Не смятам да правя нищо, за да го спра, защото съм стъписана от внезапното му обяснение в любов и имам нужда от малко време да го проумея и да дойда на себе си.

 

 

20 юни 1998 г.

Мина почти месец, докато започнем да излизаме заедно. След онова обяснение Жайме ми се обади само веднъж, за да ми каже, че ако искам мястото, мое е, без никакви любовни ангажименти към него. Отхвърлих го, защото след онази вечеря стана ясно, че няма да работя в неговата фирма и ще си търся друга работа, тъй като реших да излизам с него. В тия неща е или едното, или другото. Трябва да призная, че ми хареса дързостта да ми се обясни в любов, но също така оцених дискретността, която ми показа. Прекрасно разбра, че не обичам да се чувствам обременена, и в действителност прави всичко възможно да ми създаде подходящи условия да се влюбя в него. Освен това от самото начало знаеше, че работата не ме интересува. Сигурно си мисли, че съм еманципирана жена с ясни възгледи, която може да се влюби само ако не я притискат непрекъснато. С две думи, аз съм идеалната жертва за амбициозния ловец.

Излязохме няколко пъти, през които той реши, че накрая ще му падна в ръцете. Показва ми ясно, че е сигурен в себе си по този въпрос и че това рано или късно ще се случи. Започва да ми харесва все повече и повече, но още не съм легнала с него, както правя обикновено. Искам да изчакам.

Днес се уговорихме да се видим и да си поговорим. Жайме казва, че държи да ми разкаже всичко за живота си, защото не иска да има тайни от мен. Разказва ми историята на брака си и че бившата му жена сега има рак на гърдата. Споделя ми, че много я е обичал, но не успял да й бъде верен и един ден тя се уморила и го напуснала.

Иска да ми покаже слабостите си. Това също е част от премислената му стратегия. А и начинът, по който разказва нещата, не ти позволява да останеш безучастен. Самоуверено, но и признавайки, че много се разкайва за стореното. Ден след ден личността му все повече ме съблазнява, в основата са копелдашката му страна и изневерите му на жените, което се смесва с една невидима бащинска нежност. Обяснява ми, че е имал седемгодишна връзка с бивша манекенка, Каролина, с която споделял безгранична страст, и че тази връзка също приключила заради изневярата му с жена, която била ни повече, ни по-малко най-добрата приятелка на Каролина. В действителност с всяка своя дума ми предава послание: „Дали ще бъдеш способна да ме опитомиш?“ Така ме върза. Сега той е предизвикателство за мен.

Говори ми надълго и нашироко за двамата си синове, които вижда само през уикендите, и бащинската му гордост ме разнежва. Предполагам, че това се дължи на някоя от страните му, които още не познавам, а също и на това, че хормоните ми на жена, която е на път да навърши трийсет, ме тласкат към майчинство.

 

 

25 юни 1998 г.

За първи път спах с Жайме. Дойде в дома ми, който му отворих като негов собствен, и ме люби върху кухненската маса. Не беше нещо необикновено, изглеждаше много уморен и разбирам, че понякога човек не може да е на сто процента. Трябва да призная, че съм малко разочарована. Мислех си, че ще е по-романтичен. Цялата работа продължи пет минути, а прекарах четири да го убеждавам да използва презерватив.

— Мислиш ли, че мъж на моите години използва презерватив? Това са лайна!

Накрая прие. Но знам, че не му беше много приятно.