Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (10)

Полицаят

28 юли 1997 г.

Сутринта ми се обажда Кристиян. Иска да ми съобщи, че си има приятелка.

— Е и? Не съм ревнива.

Когато чува опрощаващия ми отговор, настъпва такава тишина, че се налага да го попитам дали още е на телефона.

— Да, тук съм — отговаря почти шепнешком. — Не мислех, че ще реагираш така.

— А защо не? Какво би предпочел? Да се разкрещя, да се тръшна, да те моля да я оставиш заради мен?

— Ами да, нещо от сорта. Всичко друго, но не и точно тази реакция.

Разочарован е. На всеки му е приятно да разбере, че са се влюбили в него, дори той самият да не изпитва същото, но аз не се държах като жена, полудяла от любов.

— Ами няма да го направя. Никога не съм те питала дали си свободен. Проблемът си е твой.

— Работата е, че не искам да съм зависим сексуално от някого, и ме плаши това, че се виждаме все по-често. Влюбен съм в приятелката си и не искам да я загубя.

Не мога да сдържа смеха си.

— Влюбен си, но чукаш друга.

— Да, знам, знам! Точно затова се чувствам зле и предпочитам да сложа край. А и истината е, че ти ме плашиш.

Съобщава ми, че е решил да не се вижда повече с мен. Съзнавам, че го плаша не аз, а собствените му импулси. Не иска да се приеме такъв, какъвто е, и след малкото му подхлъзване с мен избира да се откаже от забежките.

Уважавам решението му, но не одобрявам начина, по който ми го съобщи. Жалко е такова нещо да се прави по телефона.

30 юли 1997 г.

Не ме интересува случилото се с Кристиян, защото съм се вгледала в полицай, който стои на пост пред полицейското до нас. Веднъж ми дари най-хубавата си усмивка и всеки път, когато минавам покрай него, ме наблюдава. Толкова е елегантен в униформата си — доста тясна риза със закопчана до горе яка. Мисля, че му харесвам и събуждам нещо в него. Каза, че името му е Тони, по-нисък е от мен, с много късо подстригана тъмна коса. Винаги стои изправен пред вратата и гръдният му кош под униформата загатва за силно мъжествено тяло. Единственият признак за слабост у Тони е една весела луничка, която се е настанила удобно от дясната страна на горната му устна.

Когато му давам телефонния си номер, луничката се повдига, изместена от рисунъка на искрена усмивка.

8 август 1997 г.

Тази вечер водя полицая в леглото. Прекарвам цялата нощ с него, няколко пъти правим любов в малката му стая без мебели, но с великолепен килим, върху който Тони отпуска тежките си мускули. От време на време затваря очи, за да не става свидетел на собствения си грях, и дори си запушва ушите. Към пет сутринта ме събужда шумът на вода откъм банята. Обръщам се в леглото и установявам, че съм сама. Вдигам глава и виждам светлината, процеждаща се под вратата на банята, и сянката на затворилия се вътре Тони. Не помръдвам. Излиза, като се старае да не вдига шум, и когато отново ляга до мен, усещам миризмата на спермата, разлята по чаршафите. Тази настойчива миризма, която лично опитах с върха на езика си. Същата тази миризма, която започна да изгаря хранопровода ми. Обзета от внезапно чувство на срам, което не мога да прикрия, задържам дишането си и се гмурвам между чаршафите. Сутринта се събуждам на ръба на леглото, свита като наденичка.

10 септември 1997 г.

Прекарах цялото лято с Тони, но историята ни приключи, защото го преместиха в Малага. Беше подал молба за преместване преди няколко месеца, за да е по-близо до семейството си, което е в Андалусия. Много се радвам за него. Вече си намерих работа, малко досадна наистина — като преводач на свободна практика — по обявата, която бях пуснала, но ще ми помогне да се оправя, без да ми се налага да пипам спестяванията си. По-добре е от нищо, но ми се ще да намеря нещо друго. Напоследък изпитвам желание да се преместя.