Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (27)

Винаги има пръв път

1 септември 1999 г.

Първият ми контакт с дома беше в резултат на един последен порив на оцеляване или саморазрушение, зависи как ще се погледне. Не го знам със сигурност, но чувствам, че винаги клоним към живота. Така че предпочитам да мисля за първата възможност.

Това, което видях там, беше много далече от очарователния образ, който имах в главата си. Момичетата се оказаха малки пепеляшки, но губеха не стъклени пантофки, а част от себе си. Невинността на някои от тях контрастираше с начина, по който правеха любов с клиентите, и тези физически анахронизми ме очароваха.

Аз бях една от най-„старите“ и знаех какво правя. Много от момичетата идваха тук, за да спечелят много пари, не от необходимост, а защото бяха алергични към бедността и смятаха, че щастието може да бъде намерено само в парите. Аз търсех преди всичко обич и исках да си възвърна стойността като жена, но в основата си имахме едно и също намерение — да обичаме.

Два и половина следобед.

Най-после вървя по улицата и броя плочите по паважа, неспособна да задържа в ума си каквото и да било впечатление или чувство.

Сутринта купих вестник и изрязах обявата на луксозна агенция, която обещава най-красивите и елегантни момичета в града. Без да се колебая, се обадих да ги попитам дали се нуждаят от обновяване на персонала, тъй като имам желание да работя при тях. Дадоха ми адреса и ми определиха среща за следобеда.

Искам да отида колкото е възможно по-рано, за да открия този свят, който толкова пъти съм си представяла. Виждам се на едно луксозно място, облечена с прозрачна вечерна рокля, сред копринени завеси и тематични стаи с вани и джакузи.

Три без десет следобед.

Сузана ми отваря вратата и се извинявам, защото мисля, че съм сбъркала етажа. Тя обаче ме кани да вляза, като ме уверява, че това е правилният адрес.

Сузана е червенокоса, дребна и много грозна. В ръката си държи цигара, а пръстите й са пожълтели от никотина. Но най-лошото от всичко е, че зъбите й приличат на големи черни скали, които всеки миг ще се срутят.

„Ще уплаши клиентите“, е първото, което ми идва на ум.

— Пушиш ли? — пита ме и ми подава пакета.

Дори „добър ден“ не казва.

— Да, благодаря — отговарям и нервно взимам една. Ръцете ми треперят. Това ще е първият и последният път, когато ще ми предложи цигара, тъй като ще се превърна в предпочитания й доставчик на катран и никотин.

Макар прекрасно да знам с какво се захващам, още не ми е съвсем ясно дали съм тук за отмъщение, от отвращение към мъжете и това, което виси между краката им, или по-скоро поради липсата на обич и самоуважение, и поради огромните ми финансови проблеми. То е смесица от всички тези причини и тъй като винаги съм се смятала за либерална, нито ме травмира особено, нито ме плаши.

— Само минутка — казва Сузана, като ме оглежда от горе до долу. — Шефката ей сега ще дойде, за да се запознае с теб. Аз съм Сузана, дневната отговорничка.

Веднага забелязвам нещо на пода до входната врата — набучен с кибритени клечки лимон и една загасена цигара.

— Привлича клиентите — обяснява ми със смях. — Вещерски работи. Показа ми го Синди.

— Синди?

— Едно момиче от Португалия, което работи тук. Ще те запозная. Пълна е с номера и всички действат. — Изглежда много убедена.

Вкарва ме в една малка стаичка, където има само легло и стенно огледало, обградено със светлини. Хваща ме страх, сякаш нещо ужасно ме чака тук. Стомахът ми се е свил на топка и имам странното усещане, че не ми достига въздух и устата ми пресъхва.

— Дали ще ти се намери чаша вода? — питам Сузана.

— Да, слънце, седни на леглото, шефката ей сега ще дойде. Аз ще ти донеса вода, става ли?

Не ми е толкова несимпатично това момиче. Изглежда ужасно, но мисля, че все има някаква причина да е тук.

Стаята е отвратителна и няма нищо общо с това, което си представях. Стените са покрити с жълти книжни тапети, а на тавана има някакъв розов плат, който пада надолу, за да придаде интимност на обстановката, примесена с минал от мода лукс, от който много има да се желае. Няколко крушки са изгорели около огледалото и изведнъж то поглъща очите ми. Тогава си давам сметка, че изпадам в някаква сладка шизофрения, която ме отнася в други светове, където езикът на думите няма смисъл, където значение има само телесното измерение и усещанията. Образът, който се отразява в огледалото, е все още непознато за мен лице. Лице на жена, приземила се на място, което не е за нея, но въпреки всичко иска да стане нейно и се е заинатила на всяка цена да докаже избора си.

— Ето ти водата — казва ми Сузана, като влиза, без да вдига шум, с чаша вода в едната ръка и цигара — в другата. Филтърът вече изгаря пръстите й.

Аз продължавам да се гледам в огледалото, напълно хипнотизирана, и нахълтването на Сузана ме връща към действителността.

— Здравей, добър ден! — възкликва глас зад Сузана. Има лек английски акцент.

— Добър ден! — отговарям, любопитна да видя лицето, което стои зад този толкова сладък глас.

Една дребна, мургава и бременна госпожа ми подава ръка за поздрав. Изненадвам се. Една толкова приятна и бременна жена да се занимава със сводничество в агенция за срещи! Всичките ми представи се сринаха. Не очаквах такова нещо, дори съм почти разочарована, че не виждам мъж с вид на камионджия и татуировки по цялото тяло. Подобна благост и крехкост не се връзват с тази толкова упадъчна обстановка.

— Аз съм Кристина, собственичката на къщата.

— Здрасти! Аз съм Вал.

— Сузана ми каза, че искаш да работиш при нас.

— Да, наистина бих искала.

— Къде си работила преди това?

— Тази работа ли?

— Да, естествено. За коя агенция си работила преди това? — настоява Кристина.

Не знам да излъжа ли, или да кажа истината.

— Никога не съм работила това. За пръв път ми е.

Кристина и Сузана ме гледат втренчено и по очите им виждам, че не вярват на това, което им казвам.

— Сигурна ли си, че ще можеш да го вършиш? — пита Кристина. — Тук работят много момичета, големи професионалистки.

— Достатъчно е да опитам — отговарям й.

Тонът ми е толкова решителен, че Кристина веднага се съгласява.

— Добре — казва. — Сузана, има ли някоя вечерна рокля в гардероба, която момичето да облече?

— Да, но мисля, че е на Стефания. Ако разбере, че сме я взели, ще ми вдигне скандал.

— Иди я донеси. На моя отговорност. Аз ще говоря със Стефания. Това момиче не може да се представи пред клиент в тези дрехи.

— Веднага ли ще започна работа? — Леко ме обхваща паника.

— Нали искаше да работиш? — казва Кристина с широка усмивка.

— Разбира се, че искам да работя, но не мислех, че ще започна толкова скоро.

— Така е най-добре. Ако не, докога ще чакаш? В салона имам един много добър клиент, който идва всяка седмица. Ако момичето му хареса, прекарва два часа с него. Така че възползвай се. Плаща по сто хиляди песети, а ти ще вземеш петдесет хиляди.

— Добре!

Сузана се появява отново с дълга прозрачна червена рокля и бельо в тон.

— Пробвай това, слънце, и побързай, че клиентът чака — подканя ме Кристина. — Казах му, че имаме ново момиче, манекенка, която минава през Барселона и ще си отиде след няколко дни. Иска да те види.

— Добре — отговарям и събувам дънките, без да се замисля. — Какво трябва да правя с него?

— Ти си знаеш — отговаря Сузана. — Малко е досаден, защото е надрусан. Но обикновено не иска пълни отношения, защото не може. Една хубава мастурбация ще го направи щастлив.

— Мастурбация два часа? — питам наивно.

— Боже, чак два часа, не! — възкликва Кристина през смях. — Игри, масажи, знам ли. От теб зависи да го вдъхновиш. Хайде, облечи се и не се тревожи, всичко ще е наред. И си сложи малко грим, че си много бледа. Клиентите обичат много барнати мадами. Точно обратното на това, което имат вкъщи. За какво да плащат на жена, която прилича на съпругата им.

— Естествено — казвам, докато си оправям роклята.

Образът, който ми предлага огледалото, вече не е толкова различен от този на жена, която се докарва, за да иде на среща с непознат. Сега се чувствам по в съгласие със себе си, но сърцето ми продължава да бие силно, сякаш ме е страх.

— Виж я колко е прекрасна с тази рокля! — обявява Сузана, за да привлече вниманието на собственичката.

— Божествена е! — повтаря Кристина. — Имаш много хубаво тяло и трябва да го използваш. Може би ти липсва малко бюст, но като спечелиш първия милион, ще се оперираш!

Този коментар за бюста никак не ми харесва, но не е моментът да споря.

— Можеш да спечелиш страшно много пари, ако си опечеш работата. Ще видиш колко добре ще си прекараш с нас. Изглеждаш ми много нежна и симпатична жена. Хайде, върви и после ще говорим.

Сузана ме хваща за ръка като малко момиченце, преглежда грима ми с одобрителен вид и ме отвежда към салон, който още не познавам. Декорацията следва същата тенденция като на стаята, в която бях. Има голям диван с пъстра тапицерия на цветя, а срещу него — стъклена маса с медни крака във формата на лозови листа. Върху нея има няколко списания „Плейбой“, отворени така, сякаш някой ги е разлиствал. В ъгъла е поставен самотен фотьойл в тон с дивана. Две врати водят към салона. Едната е боядисана в бяло, а другата е плъзгаща се, дървена. Досещам се, че втората води към друга стая.

— Там има апартамент — обяснява ми гордо Сузана, сякаш тя е собственичката. — Клиентът е вътре. После ще го видиш. Тук е банята. — И отваря боядисаната в бяло врата, за да ми я покаже. — Сега седни, аз ще отида да видя клиента.

Чука леко на дървената врата и я открехва така, че да не видя какво има вътре. Изчезва, буквално погълната от тази мистериозна стая. Чувам шепот и вече започвам да усещам мъжкото присъствие на непознатия и нетърпеливия му заради дългото чакане глас. Сърцето ми бие с хиляда удара в минута.

След малко Сузана се появява със зачервени бузи.

— Не обичам да влизам в тази стая — заявява през смях, като си закрива устата с ръка. — Клиентът е гол. Влез, когато искаш, слънце, вече ми плати.

И ми показва парите.

— После ще ти дам твоята част.

На излизане от салона ми хвърля съучастнически поглед и ме поразява с думите:

— Да си прекараш добре, слънце.

Стоя неподвижно няколко минути, преди да почукам на вратата, и се опитвам да укротя дишането си. Не се страхувам да легна с непознат. Това, което в действителност ме плаши, е да не би да не му харесам, да не би да не съм по вкуса му. Самочувствието ми наистина е засегнато. За мен би било голям провал да ме отхвърлят още първия път. Като се реших, бързам да почукам на вратата и гласът на непознатия ми изкрещява:

— Хайде влизай вече, че времето си върви и нищо няма да направим.

Като прекрачвам прага, той лежи върху кувертюрата на леглото съвършено гол. Не различавам добре гениталиите му, в стаята е много тъмно. Изглежда млад, най-много на трийсет и пет. Това, което Сузана нарича апартамент, представлява стая с червено кадифе по стените, плътни завеси, които не пропускат никаква естествена светлина и голямо легло. От двете му страни има масички, подобни на тази в салона, украсени с две бронзови фигурки, изобразяващи голи жени, които ядат грозде. Стената срещу леглото е цялата в огледало и безпогрешно създава впечатлението, че се намираш в някой от онези парижки maisons-closes^[1]. Мислех, че времената са се променили, че този вид заведения са по-модерни и са оставили в миналото този толкова характерен за тях съмнителен вкус.

— Дай да те видя по-добре — казва клиентът и става от леглото. — Нова си, нали?

— Да. Току-що дойдох.

— Всички така казват, а също и че никога не са работили това. А после ги срещаш във всички агенции в Барселона. Но ти май казваш истината. Не те познавам. Поне не работиш на друго място. Иначе щях да съм те виждал. Ще се изкъпем ли?

Клиентът отива към джакузито в единия ъгъл на стаята и отваря крановете.

— Как се казваш? — пита ме, докато протяга ръка под водата да пробва температурата.

— Вал — отговарям, без да помръдна от мястото си.

— Колко красиво! Не бях чувал такова име. Чужденка си, нали? — И добавя почти незабележимо: — Като всички, така или иначе.

— Да, французойка съм.

— Французойка и много мълчалива. Добре. Общо взето, момичетата говорят много и все глупости. Аз съм Алберто. Хайде! Ела насам да те видя по-добре. Изглеждаш много стеснителна.

— Не. Не съм стеснителна. Просто мястото ми е странно.

— Разбирам — казва Алберто с доволен вид и влиза във ваната. — Съблечи се и ела при мен.

Признавам, че малко ме е гнус да взема баня с непознат на толкова посещавано място, но какво друго ми остава? Щом съм решила да правя това, трябва да приема всичките му последствия.

Бързо си свалям дрехите, леко поклащайки бледото си тяло в плен на даденото назаем червено бельо, за да си дам кураж пред един непознат, който не ми е несимпатичен, но за момента не ми вдъхва желание за нищо.

— Уау! Французойките винаги са горещи. Направи ми това поклащане във водата.

Влизам във водата при него. Много е гореща и ми е трудно да се топна. Но Алберто ме хваща през кръста и ме придърпва към себе си.

— Ела тук. Искам да те почувствам близо до себе си.

Започва да опипва зърната ми, като ги мокри с пяната от гела, който е изсипал в джакузито, след това ръцете му започват да търсят слабините ми под водата. Още не знам как функционира този тип връзка, въпреки либералното ми мислене по въпроса. Тази ситуация ми е малко непривична: докато аз избирах мъжете, сега изведнъж мнението ми не струва пукната пара. Оттук насетне ще избират те и ще плащат за това. Най-трудно за преглъщане е мнението ми да не струва пукната пара.

Светлината е много слаба, но възбудата на Алберто може да се прочете по лицето му. За мен е точно обратното.

— Искаш ли да излезем от ваната и да отидем на леглото? — казвам му внезапно, за да свършим веднъж завинаги. Изправям се и махам пяната от ръцете си.

— Добре! Но при условие че ми позволиш да си взема салса — отговаря ми и се надига.

— Салса?

— Да, салса.

— Да, разбира се. Обичаш да танцуваш ли?

— Не!

— А! — възкликвам и без да чакам повече обяснения, отивам загърната в хавлия, да търся Сузана, за да пусне диск със салса.

Няма и час, откакто съм в това заведение, а вече съм с един изискан курвар, който отгоре на всичко е отчаяно зависим от кокаина.

Никога не са ме привличали наркотиците. Но по време на пребиваването ми в дома почти ежедневно трябваше да съжителствам с тях.

Сузана пуска диска, за който съм я помолила, и когато разбирам какво има предвид Алберто, отиваме в леглото. Както ще се случва много пъти, не махаме покривката. Алберто започва да смърка кокаин, докато допива уискито, което Сузана му е поднесла при идването му. Прекрасна експлозивна смес! — мисля си малко потисната. Лежи по гръб на леглото, с изцъклени от белия прах очи, безжизнен.

След известно време иска да започна да си върша работата, но понеже няма никаква ерекция, е невъзможно да му се сложи кондом. Моите възгледи са съвсем ясни. Не смятам да правя нищо с непознат без презерватив.

— За нищо няма да ти послужи — казва ми, предвид презервативите, които съм сложила на масичката. — Чукането не ми е тръпка. Само искам да ми го смучеш, няма риск.

— Да видим какво може да се направи — казвам с угрижен вид.

Изчезвам за миг в банята до апартамента, под претекст, че много ми се пишка, с кондом, скрит в ръката ми. Като влизам там, внимателно го изваждам от опаковката и го слагам на върха на езика си. Навлажнявам го постепенно, да придобие температурата на слюнката, като много внимавам да не го разкъсам със зъби. Имам усещането, че цял живот съм правила това. В действителност умът ми работи с пълна пара да намери решение на проблема с предпазването. Не искам да имам конфликт с първия си клиент. Би било лошо начало. Надявам се тази стратегия да мине незабелязано.

— Какво толкова правиш там? Времето минава. Не съм платил за нищо — напомня ми той с упрек в гласа.

Не смея да отговоря, за да не забележи, че имам нещо в устата. Само се усмихвам и той се успокоява.

Почти два часа изпълнявах задълженията си, без да си даде сметка за тайната, криеща се между устните ми. „Работи, работи!“, казвам си, доволна от изобретението си.

Накрая Алберто си отива, както е дошъл — надрусан и без да е достигнал до пълна ерекция. А аз — с петдесет хиляди песети в джоба, по най-лесния начин!

— Какво правиш обикновено? — пита ме собственичката, с химикалка в ръка и малка тетрадка, където е написала името ми.

Срещаме се в кухнята, защото малката стая е заета от клиент, а Сузана почиства апартамента.

— Какво имаш предвид? — Въпросът е просташки.

— Сексуални връзки с мъже, жени, френска любов? Дуплекс, гръцка? За мен е важно. Колкото повече неща правиш; толкова повече работа ще имаш.

— А? Ами… с жени нямам проблем. Френската — винаги с презерватив. А гръцка не правя.

— Колко жалко! Гръцката се плаща на двойна цена. Сто хиляди песети на час. Петдесет за теб. А дуплекс?

— Дуплекс ли?

— Да, когато клиентът иска две момичета.

— Така ли му казвате?

— Да. Има клиенти, които искат по две момичета от агенция. За теб е по-малко работа, защото сте две.

— Също нямам проблем. Но още не познавам момичетата. Предполагам, че е по-добре да си с момиче, с което се разбираш, нали?

— Точно така. Макар че понякога не можеш да избираш. Колкото до работното време, има няколко смени. Или работиш през деня, или през нощта. Или ако предпочиташ, можеш да бъдеш на разположение двайсет и четири часа на ден. Ако ще работиш нощем, трябва да идваш преди полунощ, иначе Сузана няма да ти отвори. Ако си през деня, можеш да идваш към осем. А при двайсет и четири часа можеш да идваш, когато искаш, а когато не си в агенцията, ще държиш мобилния си включен, за да те извикаме. Това означава, че трябва винаги да си на разположение. Ако те извикаме за някоя услуга и не можеш да дойдеш, ще предпочетем друго момиче и ще знаем, че не можем да разчитаме повече на теб.

— Разбирам. Нормално е.

— Ако искаш почивни дни, уведомяваш ни и готово.

— Добре! А когато съм в цикъл, какво правим?

Разговорът ни се прекъсва от негърка с абаносов цвят на кожата, която влиза в кухнята с високомерен вид, загърната с малка хавлийка, под която се вижда изпъкнал задник.

— Кристина, клиентът казва, че иска друга музика — съобщава момичето.

— Добре, Иса. Сега ще ти пусна друг диск.

Иса е много красива, но е чист силикон. Само като ме поглежда, вече знам как ме приема. Убива ме, в буквалния смисъл. Изведнъж й изтърсвам:

— Здрасти, аз съм нова, казвам се Вал.

Иса обръща глава настрани и излиза от кухнята, без да ми каже нищо.

— Не обръщай внимание — казва ми собственичката. — Момичетата обикновено се държат така в началото. Особено Иса. Всеки път, когато дойде ново момиче, става такава. Това е конкуренция за нея. Не е лошо момиче. Ще свикне с теб. — И добавя: — Добре, да се върнем на темата. Какво работно време искаш да имаш?

— Двайсет и четири часа, Кристина — отговарям без колебание.

— Добре. Така ще печелиш повече. — И без да ме поглежда, отбелязва нещо в тетрадката си.

— А сега какво да правя? — питам.

— Можеш да останеш или да се прибереш вкъщи. Но момичетата, които остават тук, се ползват с преференции. Ако дойде клиент, ги представяме, за да избере. Ако никоя не му хареса, чак тогава се обаждаме на тези, които работят двайсет и четири часа. Имаме албум със снимки, които показваме на клиента, за да си избере момиче. Имаш ли някоя снимка, която да сложим в него?

— В момента не. Но ще погледна. Какви снимки искаш?

— Художествени. Лице, тяло и да бъдат елегантни. Никаква вулгарност. Ние сме агенция от висока класа.

— Да, ясно. Но мисля, че нямам такива снимки.

— В такъв случай, ако искаш да работиш при нас и да не губиш клиенти, препоръчвам ти да си направиш бук с професионален фотограф.

— Добре!

— Имаш ли някой?

— Някой какво?

— Познаваш ли някой професионален фотограф? — пита Кристина.

— Не, но мога да намеря.

— Добре. Но да знаеш, че ние работим с едно момче, голям професионалист, който се занимава и с нашата уебстраница, в случай че те интересува.

— Ами добре, интересува ме. Колко ще ми излезе един бук и колко снимки се правят?

— Един добър бук струва около сто и двайсет хиляди песети, но за теб ще бъдат около деветдесет хиляди. И са около двайсет снимки.

Все едно че ще купува риба!

— Скъпичко е, не мислиш ли? — казвам, изумена от цената.

— За художествени снимки не е никак скъпо — отговаря ми тя безапелационно.

— Не съм много в течение колко струват тези неща.

— Да знаеш, че албумите са много скъпи. Но са добър работен инструмент. Наложително е.

— Добре. Ще го направим, но ми дай малко време да поработя, за да поспечеля пари, и после ще направим снимките — казвам замислено.

— Разбира се. Значи искаш да работиш и в смяна? Сутрин или вечер?

— Вечер, но ще бъда включена двайсет и четири часа на ден, така че можете да ми се обаждате по всяко време, когато не съм тук, става ли?

— Става. Значи да разчитам на теб?

— Да, но днес се прибирам вкъщи. Така или иначе ще бъда на линия. Можете да ми се обадите.

— Добре. Естествено за нощната смяна има друга отговорничка, ще се запознаеш с нея. Казва се Анхелика. Тя е чужденка, но говори перфектно испански. Ще й дам данните ти. И да те предупредя: никога не казвай на клиентите или на момичетата, че за пръв път правиш това. Никой няма да ти повярва. И още нещо, днес не го направи, защото не знаеше, но за друг път да знаеш, че веднага след като си била с клиент, трябва да смениш чаршафите. Останалото го прави Сузана. Ела да ти покажа къде са чаршафите. А също и хавлиите.

Излизаме от кухнята, докато Сузана влиза с чаршафите от леглото, в което бях с Алберто.

Отиваме към входната врата и Кристина отваря един дървен гардероб, в който виждам тон чаршафи, натрупани в единия край. В другия край има чисти хавлии, от които всяко момиче си взима, колкото му е необходимо. Забелязвам Сузана зад нас. Последвала ни е със запалена цигара между пръстите. В коридора има още един гардероб, от който се подава презрамката на нощница, която сигурно е на някое от момичетата. Кристина забелязва какво гледам.

— Ако си донесеш дрехи, можеш да ги сложиш тук. И внимавай! Не е за вярване, но момичетата се крадат.

— Наистина ли? — възкликвам изумена.

Сузана кима. Връщаме се в кухнята, където ми показва как се работи с кафе-машината.

— Можеш да пиеш кафе, чай или шоколад. Казваш на Сузана. Струва сто и петдесет песети. Ясно ли е?

— Ясно.

Естествено тук всичко се плаща. А отгоре на това трябва да сменям и чаршафите! Сбогувам се с Кристина и Сузана и излизам. Щастлива съм, че спечелих петдесет хиляди песети за два часа, и си обещавам, че ще работя като луда в тази къща. И въпреки напрежението, което преживях преди първия си клиент, имам усещането, че съм работила това цял живот.