Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (18)

Ипотеката

12 август 1998 г.

Нищо не казах на Жайме, но отидох в банката да закрия сметката си. Страх ме беше да нося толкова пари в себе си, така че ги изтеглих на три части. Директорът на банката, с когото поддържам много добри отношения, ме покани в кабинета си, за да разбере дали съм недоволна от услугите им. Много е изненадан, че изтеглям всичките си спестявания. Уверявам го, че нищо не се е случило и в нищо не мога да го упрекна. Напротив. И си измислям извинение — казвам, че са ми се наложили непредвидени разходи, които трябва да покрия незабавно.

Днес е сряда и Жайме е по-изнервен от обичайно. Съдя по това колко време прекарва заключен в банята сутрин. Колкото по-нервен е, толкова по-дълго стои, изрязва мъртвата кожа на глезена си и оставя мивката в отвратително състояние, пълна с кожички и бял прах.

Утре вечер трябва да замине за Мадрид, за да се опита за последен път да преговаря с банката. Така ми каза. Аз предпочетох до последно да не му казвам за решението си да му помогна.

Когато се прибирам, го заварвам да си стяга куфара, за да пътува на следващия ден и да прекара уикенда с децата си. С тъга в очите ми казва:

— Може би ще е последният уикенд, който ще мога да прекарам с тях.

Прави малка пауза и добавя:

— Как ще им обясня, че къщата им вече не е тяхна?

— Няма да се наложи да им казваш нищо — съобщавам му весело. — Ето! За теб са.

И му подавам малък плик, който той поема много предпазливо. Изглежда изненадан. Отваря го и не може да повярва на очите си.

— Откъде ги взе? — пита ме подозрително.

— От сметката ми. Точно колкото ти трябват.

— Ти луда ли си? Как ти хрумна, че ще приема тези пари? Сигурно си взела заем от банката!

— Не, не се притеснявай. Не съм взимала никакъв заем. Парите са мои.

Пуска плика на леглото.

— Не, не мога да ги приема. Съжалявам!

— Моля те, Жайме! Не ставай глупав! Това са мои пари, а аз съм твоя жена. Следователно са на двама ни. Вземи ги, моля те! Плати ипотеката на банката и си върни къщата.

Щастливата усмивка, която се изписва на лицето му в този момент, струва повече от всичките пари на света. Толкова се радва и така силно ме прегръща, че едва не ме задушава.

— Не знаеш какво значи това за мен, любов моя. Току-що ми спаси живота! Благодаря ти, хиляди пъти благодаря! Не знам как да ти се отплатя, наистина не знам!

— Ами като ме поканиш по-скоро в тази твоя прекрасна къща в Мадрид.

При тези думи погледът му за миг се изгубва в пространството, после отново се взира в мен и нежно ме прегръща.

— Разбира се!

Тази нощ Жайме ме люби много нежно. Но не успява да се сдържи и свършва, преди аз да получа оргазъм.