Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (4)

Среща с Кристиян

28 март 1997 г.

Рано сутринта сме вече на „Барахас“. Хасан се сбогува с мен бързо и хладно, защото не обича да показва чувствата си. Въпрос на култура. Не знам кога ще го видя отново. Не го и питам. След това хващам въздушния мост, който ме отвежда към един забързан ден в Барселона. Вечерта имам среща: директорът на един банков офис, на когото един ден дадох визитката с личния си номер, написан на гърба й, ме покани на вечеря. Не вярвах, че ще ми се обади, но го направи. Така че тази вечер трябва да се явя повече от подготвена.

След работния ден пристъпвам към ритуала, предшестващ среща, и отивам да си взема душ. Използвам сандаловия си гел на „Кабтрий и Евелин“ подходящ за подобни обстоятелства. Обожавам аромата му, защото казват, че сандаловото дърво събужда желанието, че е афродизиак. Нежният му аромат на дърво ме хипнотизира и ми се иска да опияни и кожата ми. Сипвам гела в шепата си, преди да го разнеса по краката и бедрата си. Когато намазвам цялото си тяло, паля цигара и чакам ароматът да се пропие в кожата ми. После се изплаквам и си слагам лосион за тяло със същия аромат.

Докато се обличам — избрала съм рокля в смарагдовозелено с прозрачни чорапи и обувки с висок ток, — мисля за миговете преди срещата, изпълнени с емоция и желание. В крайна сметка това са най-хубавите моменти. По тази причина днес нямам никакво намерение да се отдам лесно. Първо ще отидем на вечеря. По време на вечерята ще го провокирам и ще му покажа бельото и чорапите си, за да знае какво може да се случи после. Да си представи всяка пора на кожата ми, без допира с тъканта. Да помирише желанието ми, без филтъра на дрехите. Ще направя така: ще му връча бельото си. Да си представи как мириша отдолу, докато дъвче мариновано филе.

Слагам малко грим, но не прекалено. Не искам да свърша с туш, потекъл по бузите ми при първия физически контакт. Това може да придаде на всяка жена вид на евтина курва, което е отвратително. Блясък на устните, руж на бузите. Полагам нежна бяла линия от вътрешната страна на очите. Толкова стига.

В уговорения час се звъни на вратата и като слизам, виждам един истински привлекателен мъж. Странно е, защото не го помня такъв. Носи морскосиня вратовръзка с леки виолетови отблясъци, много фини. Костюмът му е с класическа кройка, също морскосин, а бялата риза му придава щрих на неустоима елегантност. Блясъкът на обувките му ми показва, че ги е почистил точно преди да дойде и тази подробност ме кара да мисля, че явно влага много усърдие във всичко.

Кристиян има усмивка на американски актьор от петдесетте години, с две малки трапчинки в крайчетата на устните. Първия път, когато го видях, усетих голяма чувственост у него. Със сигурност е добър любовник.

Тази вечер обаче не става нищо. Въпреки че няма какво толкова да си кажем, не се осмелявам да осъществя плана си, за да наруша тишината. Никакви чорапи, подадени скришом под масата, никакви намеци от моя страна. Той ме моли да се видим пак и като изключение от собствените ми правила, аз се съгласявам.

 

 

Нощта на 29 март 1997 г.

Отидох на гости на Франко, един приятел италианец, и семейството му в тяхната вила. През нощта заспах лесно, между другото и заради чистия въздух, който ме изтощи. Сънувах странен сън, от който най-ясно си спомням промяната на моя имидж. Косата ми беше боядисана в черно, като на японка, беше подстригана малко над раменете и бретонът почти падаше над очите ми. Това беше перука. Бях ужасена да се видя така, защото, изглежда, ми бяха наложили този имидж насила. Но за работата, която ми се предлагаше, беше съвършен. Спомням си, че бях в нещо като манастир с много момичета. През нощта слизахме да работим на първия етаж, който беше просто дом за гейши. Събудих се изпотена и запалих ароматна свещ, за да се отпусна. След като вдъхнах от сладкия аромат, легнах по гръб, с пъхнати под възглавниците ръце. Предприех нещо като пътуване в пространството. Изглеждаше странно, но видях как душата ми излиза от тялото и полита. Изведнъж почувствах, че някой зад мен (мисля, че беше мъж), хваща ръцете ми и ги дърпа назад, за да ме отведе със себе си. Удрях го с юмруци, но позата не ми позволяваше да се движа свободно. Като не успя да ме повлече, той внезапно се издигна и се отпусна върху тялото ми с намерението да се слее с мен. Носеше тъмна туника. Запалих лампата и изпуших една цигара. Имах чувството, че не съм сама в стаята. Беше ме страх.

Моята приятелка Соня ми направи своето неповторимо тълкувание на съня с обяснението, че мъжът с черната туника изобразява всичките ми фобии и отрицателни енергии и щом съм успяла да се освободя от него, това е добро предзнаменование.

— Известява началото на нов етап в живота ти — каза ми тя, горда като ясновидка за един ден.

 

 

30 март 1997 г.

Най-сетне отивам във Франция при баба си, моята скъпа Мами. След безкрайните прегръдки и влажни целувки по бузите, отивам да извадя нещата си от куфара в стаята, която грижливо ми е приготвила. Вечеряме спокойно и след това излизам да се поразходя из селото и околностите. Предната вечер валя много и тази нощ въздухът мирише на чисто. Решавам да отида на гробището. За мен това е специално място, особено когато е тъмно и тихо. Имам нужда да размисля. Като стигам, мирисът на земя започва да гъделичка носа ми, сякаш всичките тези трупове са я нахранили с плътта и костите си и така е придобила повече характер и облик. Изведнъж вниманието ми е привлечено от огромен, прекрасен мраморен гроб. Отивам до него и започвам да галя студения мрамор. Усещането е много особено, но на мига ме изпълва с утеха и спокойствие. Хрумва ми, че върхът на тази ситуация би бил да се присмея на смъртта, като приложа самия живот, с други думи, да правя любов още тук, на място.

Пращене на клони или нечии стъпки по опадалите листа внезапно ме изваждат от унеса. Може би въображението ми си прави шега с мен и решавам да не се поддавам. Но различавам светлина. Уплашена съм, но и любопитна, затова тръгвам към светлината, която става все по-голяма, като гигантска луна, паднала от небето. Прилича на фенер. Мисълта, че не съм сама, ме кара да треперя леко и усещам, че ръцете ми се изпотяват, не знам дали от страх, или от възбуда. Неочаквано до мен достигат гласове. Все по-ясно виждам два силуета, двама мъже, които сякаш копаят нещо в гробището.

— Има ли някой там?

Приближавам се още малко и заставам точно срещу фенера.

— Извинете. Чух шум и дойдох да видя какво става.

— Това време на денонощието не е за разходки в гробището, госпожице — казва ми единият, като ме осветява с фенера от горе до долу. — Май не сте суеверна!

— Не вярвам в живите мъртви.

Мъжете се разсмиват.

— Утре има погребение, затова копаем гроб по това време — казва ми другият.

Поглеждам панталоните му и виждам, че са издути. Той забелязва погледа ми и казва:

— Човешката природа няма покой дори по тия места.

Оглежда ме старателно и тъй като очите ми вече са се приспособили към тъмнината, забелязвам промяната в изражението му, макар да не виждам добре лицето му.

Облечена съм с дълга черна пола, прилепнало по тялото поло с къси ръкави в същия цвят и сандали. Макар че ме покриват напълно, дрехите ми са от много фина материя и леко присмехулен полъх обзема тялото ми. Зърната ми настръхват и усещам, че дишането ми се учестява. Заради тишината, която тегне над това място, мисля, че двамата мъже го чуват и оценяват гърдите ми, пристегнати в полото.

Неочаквано единият се приближава, започва нежно да гали косата ми и вкарва два пръста в устата ми.

— Смучи ги — прошепва ми.

Подчинявам се. Другият е застанал зад мен и полюлява задника ми с ръце, изцапани с кал. От силния дъжд предишната вечер земята е влажна. Вдига полата ми и ми сваля гащите, допира ги до лицето си, за да ги помирише.

— Ти наистина миришеш на жива, любов моя — казва възбуден.

Навежда се да вземе малко пръст от купчината до гроба и масажира дупето ми с нея все по-енергично. Продължавам да смуча пръстите на приятеля му, като прокарвам език между тях. Ръцете му имат интересна миризма. Ръце на работник, с груба кожа.

Другият си сваля панталоните, хваща члена си с дясната си ръка и започва да мастурбира, докато гледа задника ми под светлината на фенера.

— Имаш страхотен задник, малката!

Макар да не виждам лицето му, усещам колко френетично ме клати и това ме възбужда още повече. От този момент нататък ми връзват ръцете с въже, после единият ме поваля на земята до трапа, който са изкопали за погребението, и главата ми увисва в дупката така, че мога да видя дъното на гроба. Усещам, че единият свършва, когато топлина залива корема ми. Другият насочва фенера точно в лицето ми, като на разпит, и казва:

— Със сигурност й харесва!

Този с фенера изведнъж сграбчва главата ми и вкарва члена си в устата ми. Допирът със слюнката ми го кара да се изпразни веднага, намокряйки небцето и венците ми. Губя съзнание.

Не знам колко време минава, минути, може би часове. Ставам, цялото тяло ме боли. Прилича на сън. Съвсем сама съм и цялата съм в кал. Освен това няма никакви следи и въжето се е изпарило. Решавам да се прибера вкъщи.

 

 

31 март 1997 г.

Прекарах целия ден в размисъл за случилото се вечерта, а Мами плете и от време на време ми хвърля по някой поглед. Озадачена е от сериозния ми вид, докато пиша в дневника си. Седя в малък фотьойл, покрит с одеяло, за да не се замърсява, тъй като Бигуди, котаракът, обожава да се качва на него, за да си прави тоалета. Бигуди стои пред мен и ме гледа враждебно, защото съм му отнела любимото място. Взимам го на ръце, целувам го по главата и го галя по козината, за да подхване любимата ми мелодия, изпълнена с наслада и доволство. Затварям дневника, за да се настани по-удобно в скута ми, но той е голям инат, продължава да седи и да ме гледа.

— Днес пак ще вали — казвам на Мами, докато наблюдавам как котаракът се чисти зад ушите.

— Това е добре за градината — отвръща тя с лека усмивка, която застива на устните й.

Мами винаги се усмихва. Тя е симпатична баба, висока метър и осемдесет, която е сътрудничила на Съпротивата през Втората световна война, прекосявайки гори и планини, за да предава съобщения, скрити в бебешка количка. Възхищавам й се за това.

Наблюдавам я съсредоточено, докато прехвърля насам-натам вълната. Не познавам Мами с друго лице, освен с това, което има сега. Все едно съм си загубила паметта.

— Имала ли си любовник, преди да се запознаеш с Папи?

Въпросът ми, изглежда, не я изненадва. Отговаря ми спокойно, без да се разсейва от плетивото.

— Дядо ти е единственият мъж в живота ми. Омъжих се за него, защото не можех да направя друго. Но се научих да го обичам. Запомни: както се казваше в един филм, жена без образование има две възможности в живота, или женитба, или проституция, което в крайна сметка е едно и също, не мислиш ли? Никога не съм лягала с друг мъж, ако това имаш предвид, дори и преди да познавам дядо ти.

— А ако можеше да започнеш отначало, какво щеше да направиш?

— Ами щях да си легна с целия свят, момичето ми — отвръща ми, смеейки се.

Вече знам откъде имам този либерален характер. Ставам и й лепвам две целувки като благодарност за искреността и за съучастничеството, което току-що ми засвидетелства.

— А! И ти позволявам да ми пишеш и да ми разкажеш за всичките си чукания, момичето ми.

— Обещавам.

 

 

1 април 1997 г.

Есперанса, Есперанса, знае да танцува само ча-ча-ча.

Есперанса, Есперанса, знае да танцува само ча-ча-ча.

Радиото в таксито, което взех от летището в Барселона, дъни с все сила. Наложи се дори няколко пъти да изквича в ухото на таксиджията, за да чуе адреса. Дори не му хрумна да намали. Колата е пълна с религиозни предмети и със снимка не знам кой си светец, окачена на огледалото за обратно виждане. В задната част дори кученцето от шейсетте години, което клати глава и неуморно поздравява колите след нас, има на шията си кръст.

— От ла Франс ли сте? Веднага разбрах, госпожице. И? На почивка по тия места, а?

Той не е виновен горкият човек, но нямам никакво желание да влизам в разговор, така че само кимам. Изглежда, не разбира, защото продължава да говори:

— Аз говоря un petit peu френски. А също и speakin inglis.

— Speaking english — поправям го.

— Какво? А, точно така, speakin inglis — повтаря гордо. — На младини отидох в Англия да работя като готвач и там понаучих малко езика. Но минаха много години и почти нищо не помня. Но виж, продължавам да готвя за жена си. Не може да се оплаче. Всяка неделя й приготвям фидеуа^[1], знаете ли? Не е толкова лесно да се направи добра фидеуа, както му се полага.

След като ми разказва всичко за кулинарните вкусове на жена си, за професиите на синовете си и колко добри момчета са, знаете ли, и колко добре са приели снахите му в селото, се сбогувам с него, като му оставям тлъст бакшиш.

Късно е, но може би все още ще намеря банковия директор от онази вечер. Иска ми се да го видя и да направя това, което не посмях на вечерята предишния път. Обаждам му се по телефона, включва се гласова поща и аз нито припряно, нито бавно оставям съобщението.

— Обади ми се на 644444442, по всяко време.

По всяко време ли? Ще си помисли, че нещо се случва или че съм откачалка. Все едно. Така ще разбера дали наистина го интересувам.

Един през нощта — и нищо. Два, все още нищо. Три, не мога повече и отивам да спя. Четири и половина, още се въртя в леглото, без да затворя очи. Пет без петнайсет, отивам да пишкам. Пет, за бога! Няма начин да заспя. Пет и петнайсет, изяждам няколко шоколадови кремчета, ще повторим ли? Абсолютно нищо. Тази нощ не мога да спя, така че ставам с уморено лице и такова желание за секс, че дори и ръката ми няма да може да го утоли.

 

 

2 април 1997 г.

Денят ми мина твърде зле заради умората от безсънната нощ. Сутринта бях в лошо настроение, освен това трябваше да подготвя и пътуването си до Перу с всичките му формалности. Колегите ми нищо не ме попитаха, не посмяха, но очевидно съм била толкова бледа, че Марта, секретарката, ме попита дали нямам нужда от малко глюкоза тип кока-кола, да възстановя силите си.

— Мразя я! — казвам й, без да вдигам поглед от компютъра.

Съчинявам факс, с който искам среща с една перуанска компания. „В очакване на нашата кока-кола, с уважение.“ Препрочитам го и си давам сметка, че трябва да го коригирам.

— Марта, моля ти се, не ме разсейвай повече, защото върша глупости — упреквам горката Марта, която си отива с въздишка и затваря безшумно вратата на кабинета ми.

Не мога да изпратя факса. Сверявам цифрите, за да се уверя, че не съм се объркала, и отново го изпращам. Накрая успявам. Надявам се да получа бърз отговор. Вече имам няколко предвидени срещи, но не ми се тръгва от Испания, без да съм планирала и уточнила всичко.

Следобед Андрес, шефът ми, ме вика в кабинета си, за да прегледаме програмата ми.

— Е, малката? Готова ли си за предстоящото пътуване?

Защо упорства да ме нарича „малката“? Андрес е на около шейсет години, а аз съм с повече от трийсет по-млада, но само работим заедно. Отношението му често ме кара да се чувствам като малко момиченце. Има гъста, твърде дълга коса с много бели косми и бих се обзаложила, че допреди няколко години е бил много опасен женкар. Сега охлювът със сигурност се е завърнал в черупката си. Затова единственото, което му остава, е да възприеме тази бащинска поза.

— Какво ти има днес? — пита ме, като си сваля очилата и притваря малките си очи.

— Нищо ми няма, Андрес. Прекарах лоша нощ, нищо друго. Защо днес всички сте се наговорили да сте срещу мен?

— Добре, да оставим това. Помни, малката, че искам да се видиш с всички там.

— Да, да. Бъди спокоен. Ще продам душата си на дявола, ако е нужно. Нали ме знаеш. — Опитвам се да го успокоя с тази фраза, на която и сама не вярвам.

— Ако нещата се усложнят, ще ти пратя някой да ти удари едно рамо.

Изхвърчам от кабинета му като ракета, защото времето ме притиска, а имам още много неща за вършене. На излизане за малко да падна върху бюрото на Марта, спъвайки се в куп папки, захвърлени на пода. В този миг мобилният ми звъни.

Без дъх и в лошо настроение — Марта го е забелязала и се гмурва в бумагите си, за да не срещне погледа ми, — отивам в кабинета си. Твърде късно. „Обадете се на 123, получени съобщения: 1“, показва екранът на мобилния. Много изнервена, се обаждам на гласовата си поща, без да успея от първия път. Нервите често ми правят лоши номера. Успокой се, казвам си. Успокой се, така нищо няма да направиш.

„Обажда се Кристиян. Оставила си ми съобщение на мобилния вчера вечерта. Само ти връщам обаждането.“

Това е моят банков директор. Затварям моментално плъзгащите се врати на кабинета си и набирам номера му.

— Здравей, Кристиян, аз съм.

— Каква бързина! — казва ми изненадан.

Ако знаеш колко ми се иска да си легна с теб, мисля си.

— Вчера се върнах от Франция и исках да те чуя. Как си?

— Добре, много работа, но за щастие аз съм привилегирован. Винаги свършвам в ранния следобед.

— Какъв късмет! И какво правиш цял следобед? Сигурно имаш много свободно време, а?

Искам да науча повече за него и дали може да ми направи местенце в програмата си за деня.

— Спортувам. Пазарувам. Понякога отивам да пийна нещо в някой бар с красива приятелка. Какво ще правиш утре в късния следобед?

Добре, мисля си. Иска да ме види.

— Ако искаш, да се уговорим. Не знам в колко часа ще свърша, но ще ти се обадя, щом изляза от работа. Какво ще кажеш?

— Дадено. До утре — отговаря той.

Когато излизам от офиса, над града се излива потоп. Не съм си взела чадър, защото цял ден времето беше хубаво, и точно на излизане трябва да се превърна в малък Ной без ковчег. Все ми се случва едно и също. Всички се юрват да бягат като луди, прескачайки локвите, които са се образували по тротоара. Аз решавам да вървя. Няма смисъл да се тича, без чадър и при тия едри капки и без това ще подгизна до кости. Освен това обичам косата ми да е мокра, когато е горещо, и мириса на мокър асфалт. Този дъжд ми напомня уикендите ми на село, с баба и дядо, когато бях малка. А също и онази лятна ваканция, прекарана с приятелката ми Ема.

Когато отварям вратата си, съм мокра до кости. Имам нужда от топла вана с много соли.

В коридора свалям всички дрехи — дори от сутиена ми тече вода, — после отивам гола до дневната, за да пусна диск на Лорена Маккенит, „The visit“, наливам си чаша червено вино и паля много ароматизирани свещи в банята. Докато звучи поема на Шекспир, рецитирана под акомпанимента на арфа, аз се потапям във ваната. След час кожата по ръцете и стъпалата ми ще е абсолютно набръчкана. Прекрасно е! Бих искала да умра така. Признавам, че много пъти съм си представяла как ще стане. Мисля, че прилича на дълъг сън за едно вътрешно пътуване на душата. Несъмнено болката е това, което плаши хората. Но смъртта не може да бъде болка, щом болката е физическа, а смъртта — окончателното състояние, в което загубваме обвивката си. Имам си своя теория за това, което сигурно се случва, когато човек умре. Ние сме чиста енергия и след смъртта всички наши атоми се смесват с останалата част на Вселената. Нашата собствена енергия се слива с Космоса. Нито Рай, нито Ад. Ние сме космическа единица или просто целия Космос. Така се чувствам аз, когато правя любов. Чувствам, че енергията ми се смесва с тази на другия човек, и това ми позволява да пътувам и да се слея с Космоса. Енергията на оргазма е малка част от мен самата, която си отива и накрая се смесва с Вселената, а когато свърша отмаляла, се връщам към човешкото си състояние. Това е звездно пътуване на клетките ми, които остават разпръснати завинаги, пленници на едно енергетично вълнение, което не умея да управлявам и непрекъснато ме зове. Затова все искаме да повторим това изживяване. За да го разберем по-добре. Обаче аз никога нищо не успявам да разбера. Това е една малка смърт, която всеки път искам да опитомя. Това е изразът, който ние, французите, употребяваме, за да назовем поетично оргазма. Всеки любовен акт е начин да се доближа до това състояние на екстаз. Но никога не мога да го уловя и съм осъдена да го повтарям многократно, за да го разпознавам по-добре. С други думи, това е планина с пропаст, в която никога не падам, с един крак на земята, а с другия в нищото. И тялото ми се клатушка между човешкото и божественото като автомат.

Часът е единайсет вечерта. Когато излизам от банята, виждам съобщение от Кристиян.

„Дъжд, шампанско, кожата ти… Защо се чувствам толкова възбуден?“

Несъмнено Кристиян умее да провокира с подсказващи послания.

„Като се видим, съм твърдо решена да науча всичко за многоточието“, пиша му в отговор.

„Лека нощ…“, отвръща ми и отново слага многоточие, иска да затвърди ефекта на думите си в ума ми.

Умен мъж, няма съмнение.

Лягам си и имам проблеми със заспиването. Съобщенията му побъркаха всичките ми хормони и не знам ще имам ли търпение до утре.

 

 

3 април 1997 г.

Имам среща с Кристиян в късния следобед и вече знам, че нищо няма да се случи, защото съм в цикъл. По дяволите! Дойде ми тази сутрин без предупреждение. Избърза, сякаш за да ми даде да разбера, че тялото ми се нуждае от малко почивка и не може повече. Трябваше да отменя срещата още сутринта, но не можах да го направя. Твърде много ми се иска да го видя.

След интересен разговор за френско вино и мезета той ме кани да потанцуваме в най-модната дискотека в момента. Когато гледам някой да танцува, ми е достатъчен само един поглед, за да разбера чувствен ли е, или не. В случая на Кристиян няма място за съмнение. Много хубаво танцува. И… дъжд, шампанско, кожата му… И изчезвам.

Изчезвам на някакво паралелно място, huit-clos^[2] в будно състояние, където тялото ми вечно се разтапя в палто от кадифе, където удоволствието надхвърля границите на поносимото и се превръща в диамантени капчици в крайчетата на очите, където докосването на ръцете му е като крила на пеперуда, където стрелките на часовника се въртят двайсет и четири часа, а аз оставам да вися на тях.

Всичко започва с един френетичен танц, сред смехове и кокетиране с едни приятели, които срещаме в дискотеката. Чашите ром с кока-кола или лимон са по-силни от музиката, която гърми от високоговорителите на заведението. Аз танцувам върху фина копринена нишка като малък въжеиграч, уловена между члена му, който ме докосва, набъбнал в слипа и панталоните с италианска кройка, и погледа на един непознат, който наблюдава моето твърде предизвикателно поклащане. И постепенно падам. Губя контрол. Искам да се чувствам жива.

— Опитоми ме! — прошепвам му с поглед.

Аз, иронична, търся специален човек, мъж, способен да изразява чувства в секса. У тях, пред чаша чай от тропически плодове, губя съзнание и се оказвам с разтворени крака пред член, твърде едър за моето лоно, но превъзходен. Три дълги часа ми отнема да обходя с устата си надлъж и на шир този месест вибратор. Превърната в призрак от комиксите, обвита цяла в чаршафи, оставям го да ми каже, че го подлудявам от наслада, и му го лапам, докато усетя, че облива всяка от пломбите ми, които колекционирам от дете.

Имам две запушалки в скритата си чувственост. Засрамена, бързо премахвам едната, седнала на бидето, а другата ми слага той, с помощта на опитната си ръка. Твърде възбудена, се оставям да бъда водена като кукла на конци от волята на висша сила.

Не ми пречи грапавата му брада, когато се навежда, в акт на щедрост, към центъра на тежестта на женското удоволствие, забравяйки, че интимното трябва да бъде спечелено, никога не може да бъде откраднато просто така. Но той притежава изключителна чувствена дарба, която го прави опасен, а очите ми само могат да одобрят това, което се случва.

Той също не се дразни от несъвършената ми епилация, свидетелство за това, че нищо не е планирано, че всичко струи, защото така трябва да бъде. Цялата стая излъчва неописуем аромат.

— Това е розова есенция — казва, отгатвайки мислите ми.

Постепенно всичко се смесва. Ром вечерта, чай след полунощ, розова есенция на зазоряване. Черна бутилка „Армани“ при всяко от отиванията ми в банята, мострата bagnoschiuma^[3] от италиански хотел „Мелиа“, която се пропива в кожата ми при душ, взет набързо, за да не загубя нито миг от неговото присъствие. Тези мирис и аромати текат по вените ми и междувременно коварно и с адска скорост се възпроизвеждат левкоцитите в кръвта ми.

Изтезава устните ми, защото не умее да ме целува по друг начин, и това ми докарва малка рана в устата. Смуче устните ми като куче, което се радва на господаря си, след като го е намерило отново и е установило, че никога не го е изоставял. Хапе врата ми като разгонена котка, която признава само животинското възпроизводство с това така ритуално действие, присъщо на котките. А моята кожа е настръхнала. Косми с нарушен растеж, щръкнали в продължение на часове, сутринта лежа, отдадена на плътските удоволствия, върху килим с толкова черни нишки, че контрастират с бледността на тялото ми.

Оставя ме набързо пред жилището ми. Качвам се като зомби и внезапно, без да искам, се превръщам в импровизирана Дюрас^[4], обсебена до живот от любовник, който я подлуди на петнайсет години, осъдена да опише страст, която я прикова завинаги към този миг от юношеството.