Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (17)

Счупени чинии

6 август 1998 г.

Днес Соня ще дойде на вечеря. Жайме остана да работи цял следобед вкъщи — в една стая, където сложихме работна маса, — докато аз приготвям вечерята в кухнята. Никога не съм обичала да готвя, но се научих, с помощта на готварски книги, понеже Жайме обича хубавата храна. Никакви сандвичи и мезета, предупреди ме.

Докато Соня си пие аперитива в дневната, отивам да видя Жайме и да му кажа, че гостенката ни е дошла. Заключил се е, все едно в стаята има неоценимо съкровище, за чието съществуване никой не трябва да знае.

— Ще дойдеш ли да вечеряш, любов моя? — питам внимателно, от страх да не му преча. — Соня е вече в дневната.

Отговаря ми, без да отваря вратата, че след десет минути ще бъде при нас, колкото да си вземе душ и да се преоблече. Връщам се в дневната при Соня.

— Не ми изглеждаш добре, Вал. Какво ти е? Добре ли си?

Не ми се говори със Соня за разправиите, които имаме с Жайме напоследък. Решавам да й дам съвсем различно обяснение.

— Уморена съм, слънце. От новата ми работа е. Има много за вършене и трябва да свикна. Не забравяй, че от месеци не съм била на пълен работен ден.

Напоследък съм отслабнала много и тя настоява, че има още нещо.

— Но ти работиш едва от седмица! А вече си загубила четири кила. Сигурна ли си, че няма нещо друго, което не искаш да ми кажеш?

— Не, уверявам те. Не се тревожи.

Правя всичко възможно да изобразя най-хубавата си усмивка и да успокоя приятелката си, която напоследък е станала много любопитна и разпитва за всичко. Когато идва, Жайме изглежда сияещ, парфюмиран и изключително красив. Облякъл е най-хубавите си дрехи и като го представям на Соня, чета в очите й, че е изненадана от привлекателността му. Очаквах го.

— Прочутата Соня! Най-после да се запознаем — казва Жайме и й целува ръка.

Тези древни и минали от мода маниери винаги са харесвали на жените, защото се чувстваме привлечени от кавалерството. Соня е на седмото небе.

— И на мен ми се искаше да се запознаем, Жайме. Трябва да си наистина специален човек, щом успя да откраднеш сърцето на Вал.

Соня го наблюдава известно време и сигурно си мисли, че не изглежда на толкова години, на колкото е.

Прекарваме много приятна вечер, в която Жайме е абсолютно очарователен и забавен. Има особен блясък в очите, подсилен вероятно от бутилките вино, които отваря една след друга, като се аргументира с това, че всяко блюдо изисква подходящото вино. Забелязвам, че пие много, но изглежда му се отразява добре и не му казвам нищо, защото е в толкова добро настроение, че не искам да нарушавам очарованието и магията, царящи на масата. Разговорът се върти главно около Соня, живота й и дългото ни приятелство. После той говори малко за себе си и за безумното си желание да се ожени за мен веднага след като бъде превъзмогнат ракът на бившата му жена. Това публично признание ме изненадва, защото никога не ми е споменавал, че има такова намерение.

— Ако всичко е наред, ще се оженим на 2 май 1999 година — уточнява той.

В края на вечерята, която продължи до късно през нощта, и след няколко чаши Соня решава да се прибира.

— Как дойде дотук? — пита я Жайме.

— С такси — отговаря тя и допива чашата „Бейлис“.

— Няма да позволя толкова красива жена като теб да се прибира с такси по това време. Аз ще те закарам. Слагам едно сако и… сме готови.

Не виждам нищо лошо в това намерение, единствено желанието на Жайме да бъде любезен с приятелката ми. Това е проява на уважение към Соня, но също и към мен, и жестът ми харесва. Естествено Соня е променила мнението си за Жайме. Той направи всичко възможно тази вечер да остане незабравима. И го постигна. Соня ми хвърля един поглед и като вижда, че се усмихвам в знак на одобрение, приема предложението на Жайме.

Като излизат, започвам да отнасям чиниите в кухнята, тъй като нямам никакво желание тепърва да започвам да ги мия. Минава повече от час, откакто са излезли, и решавам да си легна.

Внезапно ме събужда ужасен шум откъм кухнята. Скачам от леглото и хуквам нататък. Изглежда нещо е паднало. Всички светлини са загасени и не забелязвам дали Жайме си е легнал. Светвам лампата в кухнята и виждам всички мръсни чинии и чаши изпотрошени, а остатъците от храната са разпилени по мраморния под. Първата ми реакция е да сложа ръка на устата си, за да не извикам. Гледката е ужасяваща. В дъното на кухнята, в бокса с мивката, който гледа право към улицата, седи Жайме с гръб към мен, пуши цигара и гледа през прозореца.

Навеждам се да вдигна няколко парчета счупени чинии, но той казва:

— Щом не си измила чиниите, докато ме нямаше, не събирай парчетата сега. Утре ще ги събереш. Ти и миенето остави за утре, нали?

Не се осмелявам да кажа нищо, защото не разбирам какво става.

Той продължава да седи с гръб към мен, но започва да крещи като луд и енергично гаси с крак фаса на пода.

— Ако беше измила чиниите тази вечер, това нямаше да се случи, чуваш ли?

Кухнята мирише на алкохол. Жайме пи до умопомрачение и като се е прибрал, в пристъп на лудост е хвърлил всички чинии на пода. Сега се опитва да ме предизвика и започвам да плача, но вместо да го накара да изпита някакво угризение, това го вбесява още повече.

— Недей да ми ревеш сега! Подува ти се лицето и после изглеждаш ужасно.

Не мога повече. Не издържам това състояние на лудост и тъгата, в която ме потапя. Излизам от кухнята и се заключвам в банята, за да се наплача на спокойствие. С наведена над мивката глава, плискам лицето си със студена вода и го чувам да затръшва вратата и да излиза. По-добре. Иначе това можеше да свърши много зле.

 

 

7 август 1998 г.

Когато излизам за работа тази сутрин, Жайме още не се е прибрал. Прекарал е цялата нощ навън. В службата се чувствам много потисната и се обаждам на Соня.

— Здрасти, слънце! — казвам й и избухвам в плач, преди още да съм чула гласа й.

— Вал, какво има?

В началото не мога да произнеса нито дума, но накрая успявам с големи мъки да заговоря:

— Жайме.

— Звучиш много зле. Какво се случи, скъпа?

— Соня, какво правихте снощи? Жайме се върна абсолютно пиян и беше като луд.

— Какво? Не разбирам. Закара ме вкъщи, побъбрихме пет минути пред входа и си тръгна. Това беше всичко. Изглеждаше добре. Снощи всички пихме, но не чак дотам, че да е в такова състояние. Трябва да е пил още нещо, за да е толкова пиян. Снощи, когато се разделихме, беше очарователен.

— Да, знам, Соня. Затова нищо не разбирам. Сигурно е пил още, защото беше като звяр. Когато се прибра, не беше същият човек. Толкова се уплаших. Сега не знам какво да правя. Страх ме е. За втори път става толкова груб и…

— Посегна ли ти? — пита, без да дочака края на изречението ми.

— Не. Неговото е словесна грубост към мен и към всичко, което се изпречи насреща му. Вчера изпотроши цялата посуда.

— Не мога да повярвам…

— Да, а после ми каза, че ако съм била измила чиниите, това нямало да се случи. Сякаш искаше да ме накаже. После си отиде. Оттогава не съм го чувала.

Разказах всичко на Соня, въпреки гордостта си, с надеждата тя да ми изясни какво е могло да му се случи. Но тя не ми даде никакво разумно обяснение и се чувствам още по-объркана.

През целия ден едва успявам да се съсредоточа и ме е страх да се прибера вкъщи. Излязох, без да си взема нищо, и започвам да обмислям възможността да отида за няколко дни у Соня, за да размисля. Тази връзка с Жайме става все по-странна и се съмнявам, че мога да бъда щастлива с такъв мъж. Нещо става с него, но не знам какво. А той отказва да говори с мен.

Връщам се вкъщи късно и като отварям вратата, разбирам, че Жайме вече се е прибрал, защото ключалката не е завъртяна два пъти. Започвам да треперя, мислейки какво ме очаква.

Вратата на кухнята се намира точно вляво от входната врата и като прекрачвам прага, виждам, че всичко е разтребено и почистено.

— Толкова съжалявам! — казва ми той.

И ми подава букет рози. Плача, защото не разбирам нищо и от щастието да го видя разкаян.

— Все едно, Жайме — казвам хълцайки. — Предполагам, че имаш проблеми и не искаш да ги споделиш.

— Да, наистина имам проблеми. И не исках да ги споделям с теб, за да не те тревожа. Но виждам, че те наранявам. Така че ще ти разкажа всичко.

Хваща ме за ръка, отвежда ме във всекидневната и сядаме един срещу друг, което ми се струва предзнаменование за нещо твърде сериозно.

— Има неща, с които човек не се гордее, затова не ги разказва. Мислех, че ще мога да се справя сам, но виждам, че ми се отразява.

И започва да ми обяснява икономическото си състояние, което предполага ежедневна борба. Споменава ми, че е сключил заеми по вина на Жоакин, съдружника му, който взел заем от една банка преди няколко месеца и той му станал поръчител. Но от известно време Жоакин престанал да си плаща вноските и банката си търси парите от него. Все още дължи около пет милиона песети и макар че върти голямо количество пари всеки месец, не е успял да събере цялата сума и всеки миг ще му отнемат мезонета в Мадрид.

— Ще ми отнемат това, което постигнах с толкова труд. Изплащах го години. И всичко това заради съдружника ми!

Не му вярвам. Но, от друга страна, изглежда толкова искрен и толкова наранен.

— И защо стана поръчител на Жоакин? — питам плахо.

— А как можех да не му помогна? Освен че сме съдружници, ние сме приятели, Вал, разбираш ли? Поне така смятах досега. Ти не би ли направила същото за Соня? Никога не би ми минало през ум, че ще престане да плаща и ще ме постави в такова положение.

— Да, но той защо е престанал да плаща на банката?

— От години бракът му върви зле. От няколко месеца Жоакин пие много и харчи всичките си пари по жени. Има дни, когато отивам на работа и го сварвам да спи на килима в кабинета си, мръсен, пиян и без пукната пара, защото е изхарчил всичко в някой клуб.

Сега започвам да разбирам защо Жайме се е държал така с мен. Сигурно се чувства в капан и нервите му не издържат.

— Онази неделя, когато се върнах в лошо настроение, спомняш ли си? — кимам и вземам ръцете му в своите. — Това беше, защото от банката ме търсиха през цялото време, докато бях в Малага. В петък се наложи да отида в Мадрид и разбрах какво е положението с ипотеката.

— И няма ли начин това да спре?

— Има естествено.

— Как?

— Като се плати.

Жайме е толкова отчаян, че се разплаква като дете. Винаги е толкова представителен и горд, но сега се срива като хлапак, с глава на гърдите ми, и не знам как да го утеша.

— А знаеш ли кое е най-лошото? — добавя.

— Не.

— Че си го изкарвам на теб. Чувствам се толкова потиснат, че карам да страда човека, когото най-много обичам!

Галя го по бузите и се опитвам да изтрия сълзите му. Разказът му ме развълнува. Жайме продължава:

— Работя като луд, за да живея добре и за да не липсва нищо на семейството ми. Синовете ми имат всичко. Помагам на бившата си съпруга, защото е много болна и не е добре финансово. А сега и това!

Никой не може да спре сълзите му. Покъртена съм и се чувствам безсилна, но съм му благодарна, че ми разказа цялата истина.

— Имам една седмица да платя и да покрия ипотеката. В противен случай ще ми вземат къщата.

Оставаме така по-голямата част от вечерта, свити на дивана, под една завивка, която сложих, след като той бе обзет от ужасяващо треперене. Изглежда смазан, а аз не спирам да превъртам случилото се в ума си. Не мога да допусна подобно нещо да се случи на моята половинка. Щом го обичам и живея с него, трябва да споделя проблемите му. Не мога да съм щастлива, ако Жайме има проблеми. Трябва да направя нещо. Разполагам с парите, които са му необходими. Решавам да изтегля петте милиона песети от сметката си и да му ги дам, за да си върне къщата в Мадрид.