Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (7)

Разочарования

19 април 1997 г.

Въпреки големия страх, който брахме вчера, днес съм изпълнена с жизненост и добро настроение… и стомашни спазми. Телефонно обаждане от компанията, която трябва да посетя, промени напълно деня ми и директорът по маркетинг ме очаква в Трухильо, град на около петстотин километра от Лима. За да стигна дотам, трябва да взема самолет.

— Докторът ще ви приеме в два следобед — казва ми секретарката му.

Едва успявам да стигна до летището, да взема самолета и да отида навреме на срещата.

Искам да взема Рафа, но на него му е ужасно зле на ставане. След няколко сръчквания с лакти, за да се изправи на крака, и душ, който трае цяла вечност, излитаме с такси към летището. Таксиметровият шофьор се плаши и сигурно мисли, че съм луда, като му казвам, че много бързам. Времето за него има друг смисъл.

— Не ме интересува, че има други коли пред нас. Карайте по тротоара. Не се тревожете за полицията. Всичко е под контрол. Така че… излитайте!

На летището трябва да се редим на опашка. Мисля, че няма да можем да излетим навреме. Накрая успяваме да си вземем билети за един от полетите и се успокоявам.

След излитането идва изключително красива стюардеса, за да ни донесе обяда, който нито Рафа, нито аз успяваме да преглътнем.

— Имаш ли нещо против да направим няколко снимки в самолета? — подхвърлям на Рафа.

— Фотограф ли сте? — пита го стюардесата, която идва с количката си да прибере табличките, които дори не сме докоснали.

— Да.

Стюардесата свенливо му се усмихва.

— Харесваш й — казвам му на ухо.

— Откъде знаеш?

Май се подразни. Нормално е Рафа да се харесва на жените. Той е много красив мъж, но е малко срамежлив.

— Женска интуиция.

— Не ти ли е неприятно?

Защо да ми е неприятно? Аз не съм точно ревнива жена. Напротив. Струва ми се ласкателно друга жена да бъде привлечена от мъжа, който е с мен. И освен това как мога да искам от някой мъж да ми е верен, след като аз си лягам, с когото пожелая. Приисква ми се да му разкажа какво се случи с Роберто в първия ден след пристигането ми в Лима. Но от уважение няма да го направя. Не знам как ще го приеме, боя се от реакцията му и разбирам, че не всички са готови да чуят моята философия за живота.

— Изобщо! Не съм ревнива. — Това е единственото обяснение, което му давам.

Пристигаме в Трухильо след почти час полет. Рафа и стюардесата накрая си размениха телефоните, защото, според думите й, търси фотограф за първото причастие на племенника си.

Първото, което ни предупреждават някакви плакати на летището, е, че има холера. Този вирус ме преследва, където и да отида, но според лекаря ми, специалист по тропически болести, не може да засегне нас, европейците, защото не страдам от недохранване и нашите стомашни сокове убиват бактериите на холерата. Но по-добре да не се пие вода от чешмата и да не се иска лед.

Отиваме направо на моята среща, която не минава толкова добре, колкото бях очаквала. След това, за да успокоя нервите си, разглеждаме града. В околностите откривам, че Трухильо е пустош, заета от полета с аспержи. По-голямата част от реколтата се изнася за Испания. Изпитвам гняв и тъга пред тези плодородни дюни. Знам, че срещата с директора по маркетинг на „Принса“ означава съкращаване на престоя ми в Перу. Успях да получа срещата, която исках, и няма смисъл да оставам повече. Но Рафа още не знае това. Страх ме е да му го кажа. Вечният ми недостатък: все отлагам важните неща. Очевидно не съм влюбена в него, но много го обикнах.

 

 

Нощта на 21 април 1997 г.

— Има ли някой там? Тук съм! Моля ви! Някой да ме измъкне от туууук! Давя се.

Сред пълен мрак търся някаква светла точка, за да се ориентирам. Цялото тяло ме боли, най-вече краката. Не мога да издам звук. Челюстта ми е напълно отворена и парализирана.

— Някой да ми помогне!

Не мога да мръдна. Вече не усещам крайниците си. Сякаш са ме затворили в ковчег. Но не съм умряла.

Може би е отвличане и са ме сложили в някаква малка ниша под земята, като тези на ЕТА. Защо? Не може да е наистина. Аз нямам нищо общо с баския проблем. Но какво става, по дяволите? Аз съм в Перу, не съм в Испания. Току-що имах среща с директора по маркетинг на „Принса С.А.“ Тогава какво става? Да не би пък да са от Сендеро Луминосо?

— Аз съм френска гражданка, постоянно пребиваваща в Испания.

Опитвам се да си спомня: Гусман е в затвора, лидерите на организацията паднаха, не е имало атентати от доста време. Следователно не може да бъде. Няма смисъл. Може би са децата от хълма, които ме държат като заложник. Но това не е възможно. Ако паметта не ми изневерява, напуснахме невредими онова място. В такъв случай сигурно е Божие наказание заради многото ми грехове. Но нали на никого нищо лошо не съм сторила. Само исках малко удоволствие.

— Извадете ме оттук! Ще го направите ли, ако се успокоя? Моля ви, някой да ми отговори, не мога повече.

Нямам въздух, започвам да изпитвам клаустрофобия и ми е много зле. Сигурно са ме дрогирали, защото се чувствам много замаяна. Искам да си почеша носа, но не мога да вдигна и малкото си пръстче. Опитвам да раздвижа очи, но сякаш съм стар сляп кон.

Чух шум. Стъпки, гласове. Толкова ми е зле, че вече не знам дали си въобразявам, или наистина някой се приближава.

— Тук съм!

Напрягам слуха си за миг. Май някой ме чува. Но какво става? Чувам ужасен шум и разтърсвания, които не мога да си обясня. Да не е земетресение? Ето, намерих обяснението. Затрупана съм под останките на срутила се от земетресението сграда.

— Помощ!

Със сигурност знаят, че има оцелели. И имат спасителен екип с кучета търсачи. В Перу земетресението е нещо нормално и обичайно.

Опитвам се да се успокоя. Но внезапно ме обзема ужас. Ами ако съм парализирана? Едва усещам тялото си. Започвам да се моля.

— Отче наш, който си на небесата, да се слави името ти, да бъде царството ти, да бъде волята ти, както на небето, така и на земята, дай ни и днес хляба наш насъщен и ни прости греховете.

Светлина! Вече я виждам. Молитвата ми даде резултат. Светлината ми пречи на очите, но усещам някого. Кого?

Роберто, моят дебеланчо!

— Роберто! Тук съм! Помогни ми, моля ти се! Колко се радвам да те видя! Какво ти става?

Роберто се приближава към мен със заплашителен вид, който се опитвам да разгадая. Хваща грубо главата ми с две ръце и я навежда към отворения си дюкян. Нямам време дори да въздъхна.

— На ти, на ти, на ти, кукло, натъпкана с лайна! — казва моят дебеланчо и пъха сифилистичния си пенис в гумената ми уста.

 

 

22 април 1997 г.

Събуждам се с температура и треска в леглото си в хотел „Пардо“ и се питам: да не би да имам стокхолмски синдром заради моя похитител от сексшоп?

Този кошмар ме преследва през по-голямата част от сутринта, десетите на температурата също. Но трябва да се съсредоточа, защото имам доста неща да свърша днес. Трябва да си намеря полет за връщане в Испания и да купя картичка с Мачу Пикчу за Мами, обещала съм й.

В бюрото на „Иберия“ успяват да направят за мен невъзможното: място за полет на следващия ден през нощта. Следователно ми остават двайсет и четири часа. В центъра на града откривам стар продавач на книги и всякакви пощенски картички. Много е симпатичен и ми е забавно да го гледам — цигарата му от царевична шума гори сама, без да изкарва нито едно кълбо дим. Всеки миг ще му изгори устните, но той сякаш не й обръща внимание. Когато го питам за Мачу Пикчу, вади тонове снимки на прочутата планина, цветни, черно-бели, с различни изгледи и легенди на всички езици. Тук със сигурност ще открия щастието си. Изглежда, че ги колекционира, откакто се е родил, защото много от тях са пожълтели и имат типичната миризма на книги, прекарали години в прастари библиотеки. Избирам една цветна картичка, плащам му двойно колкото струва — жал ми е за горкия човек, отгоре на всичко цената, която ми иска в местни пари е мизерна — и щастлива с придобивката си, след благодарностите и поклоните на добрия човечец, се връщам в хотела.

 

Скъпа Мами,

Изпращам ти една малка картичка, както ти обещах, но ти признавам, че не видях Мачу Пикчу. Не ми остана време. Вече бях на срещата с фирмата и се връщам в Испания утре през нощта. Като се прибера вкъщи, ще ти се обадя. Огромни целувки. Твоята внучка.

 

Оставям картичката на рецепцията, като настойчиво моля да я изпратят колкото е възможно по-скоро. Ева ми казва да не се безпокоя, но ме предупреждава, че може да се позабави малко.

После се обаждам на Рафа, който всяка сутрин снима за перуанската телевизия програмата по аеробик на плажа, и си определям среща с него в бар „Мохито“ на обяд. Тази сутрин ме остави много рано с невинна целувка по устните и излезе тичешком, но не и без преди това да се поинтересува за здравословното ми състояние. Имам малко време да помисля как да му съобщя, че на следващия ден си заминавам.

Отново си меря температурата: 37.7. Малко е спаднала, но още не се чувствам добре и си лягам.

Какво ще кажа на Рафа? Как ще го приеме? Ще ме упрекне ли, че не съм му го казала по-рано и съм го поставила пред свършен факт, с две целувки по бузите за сбогом и без перспективи за нова среща? Мислите ми препускат цяла сутрин и когато часът на срещата наближава, ставам и си освежавам малко грима, за да скрия синкавите сенки, които са се настанили под очите ми. Изглеждам ужасно. Вземам едно сако и излизам тичешком.

„Мохито“ е пълен с beautiful people и jet-set-a^[1] на Лима. Това е най-модерното място, където може да се хапне и да се пийне нещо. Ресторантът е на два етажа. Долу има маси и столове в градинско зелено. Към горната част води дървена стълба, като в баровете от американските уестърни, където винаги се появява куртизанка с пола канкан, похотлива и с пера по главата, която хвърля заплашителни погледи към всички каубои, облегнати на бара. Вторият етаж на „Мохито“ се отваря за клиенти само вечер. Има вътрешна част и множество тераси с по една маса, където може да се пийне нещо и да се слуша музика. Търся Рафа и го откривам с чаша „Корона“, по мексикански маниер. Смуче парченце лимон и от време на време поглежда малките следи, които зъбите му оставят в пулпата.

— Не изглеждаш много добре, шефке! — казва ми и става да ми подаде стол.

— Мисля, че пътуването до Трухильо не ми се отрази добре — отвръщам му, като гледам да избегна погледа му.

Правя знак на келнера.

— Сигурна ли си, че е само това?

Забелязвам, че подозира нещо. Много е нервен, през цялото време чопли мокрия етикет на бирата и го сваля късче по късче, докато го маха напълно.

— Менюто и още една „Корона“, моля — казвам на келнера.

Паля цигара и започвам да треперя. Рафа забелязва, но не казва нищо.

Поръчваме енчиладас^[2] със сирене, буритос^[3], но без люто за мен, и бутилка червено вино от марката на заведението. Много перуанска храна!

— Не знам дали е добре за теб да пиеш алкохол.

Сега Рафа е станал сериозен.

— Ще пийна съвсем малко. Мисля, че не ми е добре заради изтощението от вчерашния ден. Много съм нервна и ядосана от тези плакати, които съобщаваха за холерата в Трухильо. Малко ми се повдига, но не съм загубила апетит, това е добър знак, нали?

Не успявам да го убедя. Обядът преминава в пълна тишина. От време на време Рафа ме поглежда скришом и ми разказва как е минала работата му, разглеждаме снимките, които ми даде, а проклетият сервитьор ни носи поръчката на час по лъжичка.

Като свършихме с обяда, му съобщавам, че се връщам в хотела. Искам да съм сама и ако температурата не спадне, мисля да извикам лекар. Кимва в съгласие и когато се качвам в таксито, пуска в джоба на сакото ми малко жълто картонено пликче.

— Обещай ми, че ще следваш инструкциите, написани в плика.

Много съм изненадана, но състоянието ми не позволява да реагирам и да попитам какво означава всичко това. Кимвам и затварям вратата. На един светофар се обръщам и го виждам в далечината. Изглежда тъжен. Трескаво маха с ръка за сбогом. Не знам защо, но предчувствам, че никога повече няма да го видя. Той също го знае.

 

 

23 април 1997 г.

Вчера лекарят дойде и ми сложи диагноза гастроентерит. Посъветва ме, като се прибера в Испания, да отида в болницата и да си направя изследвания за евентуална салмонела. След това спах цял следобед, а после се опитах да се свържа с Рафа, но мобилният му телефон беше извън покритие. През нощта ставах много пъти да повръщам, или защото много се потях и бълнувах. В ума ми отново изникна споменът за Роберто и кошмарът, който сънувах предишната нощ. Въздухът стана толкова тежък и така завладя цялото ми тяло, че си помислих, че накрая ще свърша в гроба. Цялата стая беше изпълнена с миризма на развалени яйца, което беше ни повече, ни по-малко бумеранговият ефект от моите оригвания.

Тази сутрин обаче се чувствам по-добре. Температурата спадна със същата скорост, с която се покачи, и ми се иска да закуся и да си приготвя куфара. Опитвам се още веднъж да набера номера на Рафа, но безуспешно. Или ми е сърдит, или знае, че си отивам, и иска да си спести драматичните сбогувания. Не му се сърдя за това. Целия ден посвещавам на докладите си за срещите с клиентите, за да не мисля за него.

Пред вратата на хотела ме чака такси и се сбогувам с Ева. Ще ми липсва. Не мога да скрия тъгата си и ми се плаче. В таксито не мога да се сдържам повече и под разтревожения поглед на шофьора в огледалото през цялото време си бърша носа с парче тоалетна хартия, което намерих в чантата си. Когато нямам кърпички, винаги си взимам малко тоалетна хартия от обществените тоалетни, с която бърша неканените сълзи или трия прекалено мазните си чело и нос.

На гишето на Иберия, докато търся билета и паспорта си, намирам малкото правоъгълно пликче, което ми даде Рафа. Много е специално, затворено с червен восъчен печат с инициалите „РМ“. Разпознавам почерка на Рафа, със следното указание: „Да се отвори едва след излитане.“ Опипвам плика, за да отгатна съдържанието му. Много е твърдо. Ще го отворя в самолета, макар че умирам от любопитство. Обещала съм му.

Тази нощ има голяма турбулентност, повече, отколкото на идване. И винаги се случва, когато стюардесите сервират храната. Сякаш нарочно. Пазя чашата сок, която непрестанно се движи от ляво надясно или обратно, като в спиритически сеанс.

Светлинният сигнал на предпазния колан внезапно светва и сърцето ми започва да бие по-силно. Все по-трудно понасям пътуванията със самолет. Имам нужда да се успокоя с една цигара, но рискувам да си навлека монументален скандал от стюардесите и останалите пътници, както и фрустрацията от две единствени дръпвания от цигарата. Какво ли не бих дала за две дръпвания! Едва тогава си спомням за плика на Рафа и го изваждам толкова внимателно, сякаш държа диамант за един милион долара.

Отварям плика и намирам прекрасна кутийка със сгъната на две хартийка вътре. Там има кратко, но впечатляващо послание:

Скъпа шефке,

Съкровището на любовта е скрито в малки ковчежета.

Рафа

Рафа, защо си написал толкова кратко писъмце? Гладна съм за твоите думи, нищо повече ли нямаше да ми кажеш? Чета и препрочитам посланието и си давам сметка за дълбокото съдържание на кутийката. Сълзите, които капят от очите ми, нямат нищо общо с тези, които пролях в таксито към летището. Това са сълзи, прекъсвани от топло хлипане, които са решили най-накрая да се освободят като побесняла река. Това са сълзи, извиращи от сърце, прекалено влажно от тъга. Не си спомням да съм плакала така за нито един мъж в живота си. Но наистина ли плача за него, или за миговете на щастие, които винаги са единствени и никога не се повтарят?