Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (5)

Заминавам в командировка

4 април 1997 г.

Скъпа Мами,

Пиша ти това писмо, за да ти кажа, че вчера през нощта видях звездите. Отблизо. Да. Отблизо. Дори почти докоснах една с ръка, но беше падаща и отлетя.

С две думи, искам да ти кажа, че вчера правих невероятен секс, един от най-страхотните в живота ми. Помислих, че ще се зарадваш да го чуеш. Легнах си с един мъж, когото бях виждала само два пъти, запознахме се случайно в една банка. Но беше вълшебно. Първия път нищо не се случи. Мисля, че стана така, защото и двамата не го искахме. Но вчера преспах с него. Излязохме да пийнем по нещо и после да се поразходим. Тогава той ме заведе у тях. Има страхотен апартамент, на последния етаж, целият опасан от огромна тераса, точно както ми харесва. Липсваше само едно тантуресто коте, което да се разхожда от стая в стая като Бигуди. Бях го предупредила, че точно тази нощ не мога да го направя, защото тъкмо ми беше дошъл цикълът.

Бе всичко друго, но не и хигиенично… Какъв срам! Но той ми каза, че понякога възбудата е по-силна от обстоятелствата и трябва да й се отдадем. Съгласих се. През твоята младост и вие ли бяхте такива животни? Направо разби всичките ми представи. Оттогава не спирам да мисля за него. Каквато съм вятърничава, дали не се влюбвам в един тип само защото се чука вълшебно. Честно казано, Мами, идеята не ми допада. Какво да правя? Ако ми се обади отново, мислиш ли, че трябва пак да изляза с него? Кажи ми нещо, моля те. Имам нужда от съвета ти.

Изпращам ти огромна целувка. Пази се много.

Твоето момиченце

П.С.: Следващата седмица заминавам за Перу. Като стигна, ще ти пратя факс с адреса, ако искаш да ми пишеш. И картичка на Мачу Пикчу, знам, че много ще се зарадваш.

 

 

6 април 1997 г.

Часът е четири следобед, а Кристиян още не ми се е обадил, нито ми е изпратил съобщение. Мамка му! По цял ден мисля само за него. Дали не се влюбвам? Защо така ме пренебрегва? Да не би да не му е харесала нощта с мен? Но защо тогава каза, че било върховно. Само думи…?

Умът ми препуска с хиляда километра в час и не преставам да си мисля какво ли прави той в такъв слънчев ден. Може би е на плажа с онези негови приятели, дето ги засякохме в дискотеката, и ми се подиграва как разтварям пръстите на краката си, когато свършвам? Само като си го помисля, и самочувствието ми отива на кино. Можеше да ми се обади, за да ми каже пак колко му е харесала нощта с мен. Жените обожават да им повтарят отново и отново такива неща. Аз не правя изключение. Кристиян изобщо не е психолог и ме разочарова. Не искам да бъде баща на децата ми, но поне да направи жест да звънне. Има ли значение? Щом не се обажда, значи не си е струвало.

За всеки случай изваждам от един шкаф в хола много полезна книга за спешни случаи като този. Казва се „Как да преодолеем зависимостта си от други хора“, на Хауърд М. Алперн. В съдържанието чета: „Някои хора умират вследствие на вредни за тях връзки. Искате ли да сте един от тях?“

Какво правя? Виждала съм го само два пъти. Може би е искал просто да прави любов с някого, без усложнения, и съм се появила аз. Защо се изяждам отвътре заради този мъж?

Не ми е лесно да го кажа, но определено искам отново да спя с него. Ще прочета тази книга и ще си повтарям афоризмите от последните страници. Не се влюбвам. За нищо на света не съм влюбена. Никак даже.

В един сутринта лежа разчекната на дивана с книгата върху носа ми. Заспала съм в неудобна поза и цялото тяло ме боли. Влачейки крака в джапанките, все още замаяна, тръгвам към банята, за да си измия зъбите. Страницата на книгата буквално се е отпечатала върху дясната ми буза. Лягам си в ужасно настроение, решена утре окончателно да изтрия номера на Кристиян от тефтера си. Точно това си беше: една падаща звезда.

 

 

10 април 1997 г.

— Трябва да тръгваш вече! На мига! — крещи ми Андрес с очилата в ръка.

Всеки път, когато придобива този проклет сериозен вид, шефът ми затваря очи, все едно не иска да гледа този, който е срещу него. Врещи, но отказва да поеме отговорност за втрещените лица срещу него.

Днес седи на масата в кабинета си и рисува хиляда фигурки по ъглите на листата — спирали, триизмерни кубове и маргаритки. Накрая листата се превръщат в неизползваема черна маса, защото той отново и отново повтаря с химикалката нарисуваните линии. Интересно за психиатричен тест.

— Но те дори не са ми отговорили за срещата, която поисках — възразявам му.

— Не искам да знам. Не ме интересува, че не си си приготвила куфара, нито пък че графикът ти е попълнен. А най-малкото, че си в цикъл. Вече отлагахме това пътуване няколко пъти. Когато прие този пост, знаеше, че трябва да си готова да импровизираш. За какъв дявол ми трябваше да наема жена? За какъв? — пита той Марта, която тъкмо влиза в кабинета и му носи да подпише някакви документи.

Марта трепери и не смее да се приближи до масата. Андрес е много ядосан, спор няма, защото цялото му лице е кървавочервено и прилича на змей, който всеки миг ще започне да бълва огън и ще ни направи и двете на въглен. Аз искам да се изпаря колкото се може по-скоро и правя ситни крачки към вратата, но Андрес е решил да вдигне скандала на живота ми.

— Не съм приключил с теб. Когато стигнеш там, искам да вървиш по петите на „Принса“. Бавни са и ако не ги ръчкаш всеки ден, ще те забравят. Нищо че ще изглеждаш досадна, ясно ли е, малката?

— Да, Андрес — измънквам, докато гледам как треперещата му ръка натиска химикалката марка „Бик“ върху хартията.

Удря я с такава сила, че се появяват дупчици по листа.

— А сега изчезвай! Оправяй куфара и марш на летището. Самолетът ти излита в пет следобед. Билетите са у Марта. Прати ми факс, като пристигнеш. Късмет, малката!

Излизам от офиса и в последния момент хващам такси, което ме оставя точно пред нас. Има някаква тълпа пред сградата и трябва да помоля няколко пъти дванайсетината души, които чакат пред стълбището, за да ми направят място.

— Какво става тук? — питам една фалшива блондинка с обица на носа и червило цвят фуксия^[1], която явно е част от групата.

— Чакаме Фелипе, от апартамент А. Но още не е дошъл, така че се налага да го изчакаме на улицата.

Фелипе е един от съседите. Не мога да кажа с какво точно се занимава, но има фирма в апартамента. Виждала съм го много пъти, но само сме се поздравявали. Изкачвам стълбището до апартамента си, като взимам по четири стъпала наведнъж, отварям енергично вратата и се втурвам да си оправям куфара. Как мразя това! Зная от месец, че ще пътувам, но още не съм решила какво да взема. Разбърквам всичките си дрехи, а от шкафа изброявам колко чифта бикини и сутиени ще ми трябват. В същото време набирам телефона на „Такси Мерцедес“, за да ме чакат направо пред апартамента, който мигновено заприличва на зле аранжиран бутик за дрехи. Мразя да се приготвям за пътуване в последния момент. И за капак трябва да седна няколко пъти върху куфара, докато успея да го затворя. Ами тайната комбинация? Коя е комбинацията за катинарчето? Не мога да се сетя! На ръба на припадъка и с таксиджията, който звъни на домофона, изваждам всички дрехи от куфара. Нямам избор, освен да взема друг, защото не си спомням проклетата комбинация. Мразя се за това. В тези неща съм пълен ужас и все ми се случва, когато най-много бързам.

С разбити нерви заставам пред огледалото в банята с лице на малък, не особено вдъхновен Буда и започвам да правя упражнения за дишане през корема, които, предполага се, трябва моментално да ме успокоят. Обикновено винаги сработва. Докато търся няколко презерватива, които да хвърля в куфара, виждам факс от приятелката ми Соня, който до момента не съм имала време да прочета. Ще го направя в самолета. Слизам с асансьора. Качването по стълбите е полезно за поддържане на стегнато дупе, но да се слиза по тях няма никакъв смисъл. Отново се сблъсквам с групата хора, които още се тълпят пред входа. Докато таксиджията слага нещата ми в багажника, не мога да се сдържа и питам същата блондинка:

— На интервю за работа ли сте? Всички наведнъж ли ви е извикал? — Искам да разбера повече за Фелипе.

— Не, не. Идваме да репетираме. Но само той има ключове — отговаря ми, сякаш причината да чакат така е напълно очевидна.

Изведнъж работата на Фелипе много ме заинтересува и продължавам да питам, докато се качвам в таксито:

— С какво се занимавате?

Лицето на блондинката засиява от удоволствие. Един много висок мъж от групата се приближава до нас, за да се включи в разговора, а аз влизам в таксито, затварям вратата и свалям стъклото.

— Професионални актьори сме — обяснява ми блондинката и гордо вирва малката си брадичка.

И добавя, за да задоволи любопитството ми, което вече не мога да скрия, или може би за да го възбуди още повече:

— Фелипе продава късчета живот.

Таксиджията ми хвърля нетърпелив поглед в огледалото за обратно виждане, намеквайки, че е паркирал неправилно, и тръгваме с пълна газ.

Точно преди да се кача в самолета, една секунда преди да изключа мобилния си, получавам съобщение. От Кристиян е. „Искаш ли да вечеряш с мен довечера?“ Господи! Напускам испанската територия с две загадки: какво беше това с късчетата живот на Фелипе и какво ще правя сега с Кристиян? Каквато съм любопитна и нетърпелива, не знам дали ще понеса да получа отговорите на толкова въпроси чак когато се върна.

Вече от няколко часа летим, аз ровя в найлоновия плик, пълен с неща, които купих от безмитния магазин, и се мъча да понеса хъркането на полуплешивото изпотено прасе, което седи до мен. С изражение на погнуса се обръщам да го видя и ужасена откривам, че главата му се накланя към рамото ми. Хич да не му хрумва да се обляга на мен!

Опитвам да се. Разсея, защото с всеки нов вираж все повече ме хваща страх от летене. Спомням си за факса на Соня и зачитам.

Скъпа Вал, вулгарно е, ужасно, но поне ще ти оправи настроението днес…

Соня.

Никога няма да се промени. Соня ми е приятелка от около три години и за това време ме е убедила, че винаги има точното съобщение в точния момент. Работи като началник производство в едни фармацевтични лаборатории и прекарва живота си обсебена от мисълта да получи повишение. Когато я срещнах за пръв път, веднага си спомних героинята в едно японско аниме, Канди, което излъчваха по френската телевизия, когато бях малка. Канди винаги носеше минижупи и ботуши до коленете. Соня е абсолютно същата. Кожата й е бяла като порцелан, има огромни очи, обрамчени от безкрайни черни мигли, и чипо носле с хиляди лунички. Лицето й е съвършено гладко, без нито една бръчка. Винаги носи поли на порядъчно момиче и равни обувки, които правят непропорционалното й тяло да изглежда като пръчка. Но Соня е доказала, че може да бъде истински пожар. И от цяла вечност отчаяно търси любовта на живота си. Тъй като не я открива, често изпада в продължителни депресии. А когато се умори да се гледа в такова състояние, се отдава на това да разсмива хората. После отново потъва в отчаяние.

Започвам да броя получените страници, почти пет са. Не мога да повярвам, че има време да напише толкова дълго писмо в офиса си. Това е факс с вицове за мъже, нещо като каталог на основните и най-непростими грешки на мъжете в леглото. Понеже има твърде много плява, използвам техниката на бързото четене, която научих в университета, за да хвана най-забавното.

Малко след това решавам да го оставя. Соня вече се чуди какво да измисли, за да е остроумна. Но поне ми помогна да забравя присъствието на дебелака до мен, който изведнъж се събуди и наднича над рамото ми да види какво чета. Погледите ни се срещат и по устните му се изписва лека съучастническа усмивка, на която не отговарям, защото не желая.

Заглеждам се с голямо внимание в един екран, на който е показана картата на света и местоположението на нашия самолет. Вече сме над американския континент и с тази представа успявам да загърбя потиснатостта си от последните няколко дни, между избухванията на Андрес и обсебеността си от Кристиян.

 

 

Летището на Лима прилича на пазар за плодове и зеленчуци. Такъв хаос цари, че щом стъпвам на перуанска територия, главата ми се замайва, докато най-сетне успея да мина през паспортния контрол, обменям перуански соли^[2] и повличам куфара си към изхода. Когато вратите на летището се отварят навън, ме връхлита неприятна, влажна горещина, която подсказва за нощи на потене и стомашни разтройства. Трудно ми е да дишам, а въздухът е наситен с ужасна миризма на изгнили плодове. Отчаяно се оглеждам за такси с климатик и се спирам на колата на един много нисък мъж, облечен с блуза от груб лен и панталони в казармено зелен цвят. Попива с кърпа капчиците пот по челото си, после забива поглед в нея, все едно е открил имане. Щом ме вижда, прави знак с ръка, че е свободен. Изобщо не се колебая и се приближавам.

— Отивам към хотел „Пардо“, в Мирафлорес. Имате ли климатик в колата?

— Разбира се, сеньорита. Качете се, бързо ще ви закарам — отговаря и междувременно буквално изтръгва куфара от ръцете ми.

Климатикът на таксито се състои от няколко малки перки, поставени на облегалката на шофьорското място в посока към пътниците, въртят се с усилие и бръмчат като разгневени пчели. Въздържам се от коментар. По-добре това, отколкото нищо.

Град Лима представлява огромен бордей, в който множество къщи на път да се срутят имат разпънати найлонови чували вместо покрив. Не си представях това. Жадно се оглеждам за поне една красива къща, една представителна сграда, за деца с морскосини униформи и дълги чорапи, които да излизат от училище, но не откривам. Вместо тях изникват малки мръсни лица с изсъхнали по тях сополи. Таксиджията ми сочи с пръст морето и плажовете на града. На един светофар се обръща към мен и казва:

— Никога не отивайте да се къпете там, сеньорита. Всички плажове на Лима са замърсени. Ще трябва да излезете извън града, за да ходите безопасно на плаж.

Поглеждам потресена към безкрайните сметища, които покриват плажната ивица, и с ужас установявам, че там има хора, които с навити до коленете крачоли, тършуват из боклука, оставен от други. Прилошава ми и моментално обръщам глава, за да не повърна в таксито. Инстинктивно бръквам в чантата си за международната карта за ваксинации и преглеждам всичките изписани на ръка дати на инжекциите. Пътуването в таксито ми изглежда безкрайно, а не се осмелявам да погледна отново през прозореца от страх да не видя онзи ужас точно под носа си. Най-сетне стигаме до един хотел, чиято фасада говори за луксозно обзаведени стаи, и след като се сбогувам с таксиджията, отнякъде изниква пиколо с костюм в червено и черно и лъснати до блясък обувки.

— Добре дошли в хотел „Пардо“, сеньорита — казва ми много любезно.

На рецепцията вече знаят за пристигането ми и ми подават ключовете на един апартамент, който гледа към вътрешния двор на сградата, както съм помолила. Най-накрая ще намеря малко спокойствие. Стаята е боядисана в бежово, с кафяв кожен диван в ъгъла. Огромното легло е току-що оправено и лягам за момент, за да възстановя изгубената по време на полета и безкрайното возене в таксито енергия. Но изведнъж в съзнанието ми изплува първата мисия, която трябва да изпълня и която е спешна: да се обадя на Принса.

Не го откривам, така че оставям съобщение. Решавам отново да сляза на рецепцията и момичето, което ме посрещна на идване — една мургавелка, която постоянно се усмихва и казва, че името й е Ева — ми предлага да наема екскурзовод и да разгледам града.

— Имаме много и на много добри цени.

Преди да успея да реагирам, вади списък и го пъха под носа ми. Нямам никакво желание да наемам гид, но едно име привлича вниманието ми, защото има същата фамилия като онзи испански писател:

Рафаел Мендоса^[3]

Екскурзовод

Фотограф в „Пренса и Камара“

Тел.: 585863

Мобилен: 359357934

— Познавате ли Рафаел Мендоса? — питам Ева.

— Рафаел е съвършен професионалист и чудесен фотограф. Може би бихте искали снимки от Перу?

Лицето й грейва, докато произнася името му, и без да ме попита, вече набира номера му.

— Рафа, аз съм Ева, от хотел „Пардо“, спешно е. Имам работа за теб.

След обещанието на Ева, че ще се запозная с Рафа на следващия ден, вземам асансьора. Имам такова желание за секс, че не мога да го изразя. Може би е заради напрежението от толкова часове полет. Стигам моя етаж и докато търся ключовете от апартамента, чувам глас:

— Добър ден, сеньорита. Какво съвпадение, че сме в един и същ хотел!

Все още не съм видяла лицето му, но погледът ми се спира на нивото на устните му и няма нужда да виждам нищо повече. Вече съм разпознала съучастническата усмивка на тази малка цинична уста, която преди няколко часа точеше лиги по краката ми в самолета. Полуплешивото прасе вече отключва вратата на стаята си. Спирам за миг да го погледна и той ми казва:

— Искате ли да влезете за малко и да пийнете нещо с мен?

С изненада откривам, че съм отвърнала, че искам, много любезно от негова страна и колко странно, че сме се настанили в един и същ хотел. Вратата се затваря зад гърба ми. Той ме кани да седна на дивана, който е абсолютно идентичен с онзи в моята стая. Двете стаи се различават само по цвета на стените, които тук са крещящо — жълти, с пак такива завеси.

— Какво предпочитате? Шампанско, червено вино…?

— Уиски — отвръщам, без да се замисля.

— Чисто или с лед?

— С лед, ако обичате.

Прасето поръчва лед от румсървиса и докато си налива чаша шампанско, започва разпит относно причината да съм в Перу.

— Работя в рекламна агенция — обяснявам му, като се старая да се държа любезно.

В края на краищата се оказва свестен човек. Причината да ме погнуси, когато го видях, беше, че е дебел. За няколко секунди се чувствам виновна.

— Ами вие?

— Работя за една телефонна компания. Информатик съм и идвам да инсталирам едни програми в перуанския ни филиал. Знаете ли, че фирмата ни е вложила два милиарда песети в Перу? — пита той като учител, който иска да провери дали ученикът му се е подготвил добре за изпита.

— Да, логично е. След краха на Сендеро Луминосо^[4] все повече чуждестранни фирми инвестират тук. Това е много полезно за страната. Мисля, че само вложенията на вашата компания формират петдесет на сто от всичките чужди инвестиции, ако статистиките са верни.

В погледа му прочитам „отличен“. Някой чука на вратата. Прасето поема кофичката с лед от ръцете на сервитьора и затваря вратата с левия си крак. Изглежда ловък въпреки многото килограми.

Налива ми чаша уиски, като през цялото време ме гледа право в очите.

— Колко време ще останете тук? — Всичко иска да знае.

— Около петнайсетина дни, мисля. Зависи колко време ще е нужно, за да се видя с всичките ни клиенти. Понякога някои от тях отменят срещите и ги отлагат във времето, което прави графика ми много несигурен.

Моля за още едно уиски. Прасето, чието име е Роберто — така пише на визитната картичка, която ми подаде с такова изражение, сякаш е най-ценното съкровище, — ми носи новото питие и го изпивам бързо, но на малки глътки.

Втората чаша започва да действа и усещам гъдел, който се изкачва по краката ми и се натрупва в срамната ми кост. Топлина обзема гръбначния ми стълб и се излъчва по гърба ми до тила. Той продължава да говори, а аз събличам блузата и сутиена си. Роберто внезапно спира своя монолог, очевидно изненадан. Без да каже дума, той се хвърля върху гърдите ми и започва да ги натиска, сякаш се опитва да спадне топка. Изведнъж започвам да се чувствам като гумен кокал за кучета. После, скимтейки от удоволствие, хваща лявото ми зърно между палеца и показалеца си като човек, който се опитва да си намери радиостанцията между четирийсетте възможни. Ненавиждам това, но не го спирам. Ще бъда честна: търсех си го, когато приех да дойда в стаята му.

Толкова е недодялан в ръцете, че когато стига до слабините ми, пръстите му се оплитат във връзките на бикините. Помагам му и ги свалям сама, а той, приемайки това като директна покана към влагалището ми, прокарва ръка между краката ми и се опитва да вкара и петте си пръста вътре, сякаш съм камина, в която е скрил плячката от банков обир. Истината е, че е много непохватен, а лицето му е облято в ледена пот. Хрумва ми, че не се очертава незабравимо чукане. Най-накрая започва да си сваля дрехите. Но, достойно за новак в материята, сваля всичко друго, освен чорапите. От гледката ми идва да избухна в смях, но се овладявам. Без особен ентусиазъм започвам да оглеждам за пениса, но тоновете месища по корема му покриват точно тази част от тялото. Ще трябва да вдигне тази маса, за да може да осъществи сексуален акт. Иначе би било невъзможно. Без повече увъртане и без каквато и да било нежност, той вкарва малкия си член, който прекалено стегнатия и съмнително бял на цвят слип е притискал, и започва да се движи нагоре-надолу като бутало на машина. Въпреки несръчността му съм длъжна да му дам шанс. Лицето му е скрито във възглавницата, а ръцете — под дупето ми. Тялото ми започва да се тресе, но в същото време се страхувам да не свърша задушена от цялата тази маса.

Решавам да поема инициативата. Отдръпвам се от него, като се оттласквам с рамене назад, и той ми хвърля поглед, какъвто рядко съм получавала: на ядосан наемен убиец. Изобщо не ме пита дали съм добре.

— Какво правиш? Тъкмо щях да свърша — казва сърдито.

— Лягай по гръб — заповядвам му.

Тонът ми, изглежда, не му допада, но се подчинява, обръща се и ляга с отворени и леко повдигнати крака, като животно, което маха с опашка в очакване на милувка.

„Виждам, че обичаш да ти заповядват, дебеланко мой — мисля си и се усмихвам. — Правеше се на голям мъж, но това, което истински те възбужда, са властните жени. Трябваше само да го поискаш.“

Заставам права на леглото, обръщам се така, че да може да види цялото ми дупе, и сядам върху неговата малка гордост. Започва да вика, за да ме мотивира, точно като футболен треньор на стадион.

— Даа! Не спирай! Страхотно е! — джафка моят дебеланко.

— Сега ще разбереш колко струва една французойка — казвам му, като обръщам глава назад, за да види изражението ми.

— Даа! Да, да! — Гримасата, която се изписва на лицето му, ме кара да мисля, че вече е получил оргазъм.

Скоро свършвам и аз.

Моментално излитам от леглото, отивам в банята да видя в какво състояние са прическата и гримът ми, и се връщам в стаята да се облека. Моят дебеланко лежи изнемощял върху завивките. Не беше чак толкова зле, мисля си. Вече облечена, бръквам в чантата си за цигара и паля, като го наблюдавам и се чудя как е възможно този мъж да ми достави удоволствие.

— Какво вълшебство! — въздъхва Роберто.

Малкото косъмчета, останали от двете страни и по средата на главата му, са напълно мокри.

— Надявам се да го повторим.

Усмихвам му се вместо отговор и се изнизвам от стаята. В края на краищата тялото говори само за себе си. Това е моят начин да общувам с хората. Пък и днес свърших едно добро дело. Този господин със сигурност току-що загуби петстотин грама от теглото си, а аз с всеки път съм все по-близо до стълбицата за победители в маратона.