Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (32)

Политически неправилно…

4 септември 1999 г. през нощта

След срещата с Кристина се прибирам вкъщи да видя какво да облека вечерта и да избера дрехи за фотосесията вдругиден. После се връщам в дома със странно усещане. Обичам този тип срещи. Много е възбуждащо, покачва ми адреналина до дупка и слепоочията ми пулсират от толкова приток на кръв.

Когато пристигам, Синди вече е готова и взимаме такси, за да отидем до бара. Представям си въпросните политици много сериозни, с костюми „Ерменеджилдо Дзеня“, с джобове, пълни с документи и визитни картички, и кожени чанти, които съдържат непроизносими речи, написани от други, по-надарени в диалектиката. Никога не съм говорила с политик. Какъв ли език ще използва този Мануел с мен? Трябва да говорим цял час. Какво ще си разказваме?

— Ти знаеш ли как изглежда този Мануел? — пита ме изведнъж Синди, прекъсвайки вътрешния ми диалог.

— Нямам представа! — възкликвам. — Знам само, че носи сив костюм и червена вратовръзка на „Лоеве“.

— И каква е тази вратовръзка на „Лоеве“? — пита Синди, придърпвайки полата си, която се е вдигнала нагоре при качването в таксито. Изправя се с леки повдигания, за да измъкне плата, заклещен под дупето й. Тогава зървам много хубави чорапи с фигурални ластици, които залепват за кожата. Много е секси тази вечер.

— Не знам. Но ще ги познаем.

Барът се намира в Тибидабо и има прекрасна гледка към Барселона. Твърде тъмно е, а музиката не може да е по-силна. И в този контекст трябва да открием двама политици от Мадрид. Боже мили! Ще трябва да крещим, за да се чуваме!

Оставям Синди за малко и отивам в тоалетната, защото нося гъбата в джоба си. Чакам последния момент да си я сложа. Вкъщи си направих труда да я разрежа на три, защото цяла е много голяма. В тоалетната вадя едно парче и внимателно си го поставям. Трудно ми е да си го сложа, но нямам избор. Манипулацията ми отнема известно време, защото нямам опит и ми е трудно да си я сложа суха. Отново отивам при Синди, която внимателно оглежда всеки мъж в бара. На оскъдната светлина всички костюми изглеждат сиви и започва да ми се струва, че задачата да открием двама мъже, които не познаваме, ще бъде малко трудничка.

— Виждаш ли нещо? — пита ме Синди.

— Не. Още няма дванайсет. А и не вярвам да дойдат навреме. Да изчакаме още малко.

Поръчваме си по едно питие. Синди — джин с тоник, аз — уиски с кока-кола, и започваме да си бъбрим. Това момиче изглежда много приятно, с ясни представи и страхотна неприязън към мъжете, която не се опитва да крие.

— За мъже не искам нищо да знам. Само по работа. Извън това — абсолютно нищо — казва тя, докато вдига чашата да се чукне с мен.

— Ама и гадже ли си нямаш?

— Гадже? — почти крещи тя. — Ти си луда! Та да ме контролира и да разбере какво работя, а после да ми вдига скандали! Не, не и не! Стига ми баща на дъщеря моя.

— Какво стана с него?

— Две години след раждането на детето ме заряза, за да отиде с друга. Ето това стана, да, госпожо! Оттогава почти не идва да види своя дъщеря и едва-едва ми помага с някакви пари. Мухльо! А има пари тоя малоумник! Затова нямам гадже. А и вече няма да мога да бъда с мъж, който не ми дава пари.

— Доста силно! — Не знам какво да й кажа. — А в къщата как е?

— Добре. На моменти има много работа, после — нищо. Но все клъввам по нещичко!

— Клъвваш по нещичко ли? — Синди е много симпатична, но ми е трудно да я разбирам заради шума, музиката и намесването на португалския във всяко изречение.

— Sim. Винаги намирам някоя работа, разбираш? Преди това работих в Ню Йорк и Лондон. От много време работя това. А ти? Защо си тук?

Не ми се ще да навлизам в подробности за живота си, макар че тя ми вдъхва доста доверие.

— Заради един мъж, който ми открадна парите. Имам дългове.

— Много добре. Сега ти ще взимаш пари от мъже. Това реванш ли е?

— Не знам. Не вярвам да е само заради това.

Докато се опитвам да обясня на Синди мотивите си да дойда в дома, чувствам, че някой ме гали с поглед. Вдигам инстинктивно очи и виждам мъж, който шушука нещо на ухото на приятеля си. Двама сами мъже. Сигурно са те! Не успявам да различа цвета на вратовръзката. Изглежда ярък, но не бих се заклела, че е червена. Само те двамата са заедно в бара, така че не се колебая повече и оставям Синди, за да се приближа към мъжа, който ме гледа. Но като ставам, усещам, че нещо ми пречи между краката. Проклетата гъба се е разместила и ужасно ме жули отвътре. Освен това имам отвратителното усещане, че вървя като в скоби.

Синди забелязва, че нещо не е наред, хваща ме за ръката и пита притеснена:

— Добре ли си?

— Да, да. Няма нищо. Проклетата гъба… Чакай, това май са те. Там, в края на бара. Сега се връщам.

Усещам пот по челото си, но тъй като вече съм станала, трябва да отида при тях.

— Мануел? Това ти ли си? — питам с лека усмивка.

— Не, аз съм Антонио, а приятелят ми е Карлос. Ти как се казваш, хубавице? — отвръща индивидът с предполагаемия сив костюм и ярка вратовръзка.

Изражението ми се сменя в мига, в който произнася името си.

— Извинявай, обърках те с друг. Съжалявам.

Махам се бързо, преди изцяло да ме обхване срам.

Приближих се напразно, с тази смешна походка и с ужасното усещане, че съм си сложила памперс. Връщам се при Синди, която разговаря сърдечно с едни типове от съседната маса.

— От Кувейт са — обяснява ми. — Говорят английски, нито дума испански. Аз falou un poquinho^[1] английски, но ми е трудно. А ти?

— Но Синди, какви ги вършиш? Чакаме двама мъже. Не можеш да започваш разговор с тия типове!

Кувейтците ме гледат с усмивки, които красноречиво показват намеренията им.

— Слушай, ако ония типове не дойдат, ще взема един от тези кувейтци. Имат пари и сигурно плащат добре. И всичко за мен. Няма да казваме нищо в дома.

— Ти полудя ли? Сузана още очаква обаждането ми, а тези политици ги няма. Ако не дойдат, ще трябва да се върнем в дома.

— Добре де, ще я оставим да почака малко. Освен това тя ще си иде и ще я смени Анхелика, а тя е много готина. Ще се върнем и ще кажем, че не са дошли. През това време ще хванем тия кувейтци.

За нея нещата са толкова лесни.

— Do you want to drink something? (Искате ли да пийнете нещо?) — предлага ми единият.

— No thanks. I am sorry but we are waiting for some friends. (Не, благодаря. Съжалявам, но чакаме едни приятели.) — Отговарям му с цялото възпитание на света.

Ситуацията ме притеснява.

— Ще ви дам meu телефон — казва Синди. И започва да рови из чантата си за химикалка, за да им запише номера на телефона си.

— Don’t hesitate to call me. (Не се колебайте да ми се обадите.) — Казва на единия и му подава листче хартия.

— Е, сега доволна ли си? — питам почти ядосана. — Всички ни гледат. Вече наистина приличаме на жени, излезли на лов.

— Не се ядосвай. С времето ще започнеш да правиш същото. Ще видиш! Мъж, който те гледа, е пари в банката.

И се разсмива.

Може би е права, но още не съм се научила да го правя.

— Вал?

Обръщам се да видя кой ме вика и виждам мъж на около трийсет и пет години, със сив костюм и червена вратовръзка. Привлекателен е и съм впечатлена от класата му. Без много да мисля, казвам:

— Мануел? Не мога да повярвам. Какво правиш по тези места? Не живееше ли в Мадрид?

Целува ме по двете бузи, сякаш се познаваме цял живот.

— Чакай да те видя. Изобщо не си се променила!

Аз продължавам играта. Много е забавно. Виждам, че Синди едва сдържа смеха си.

— И ти! — казвам широко усмихната. — Чакай да ти представя приятелката си. Синди, Мануел, стар приятел.

Мануел поздравява Синди и й целува ръка. След това тя се доближава до мен и ми прошепва:

— Разнежваща сцена!

Без да й обръщам внимание, поглеждам Мануел, който е застанал до друг човек.

— Това е моят приятел и колега Родолфо. Имахме конференция в Барселона, а днес той има рожден ден. Така че решихме да го отпразнуваме тук.

— Приятно ми е, Родолфо, и честито — имитира ме Синди.

Родолфо също е много привлекателен и симпатичен. Но Мануел ми харесва повече.

— Чакате ли някого? — пита ме Мануел, с твърдото намерение да седнат при нас.

Проблемът сега е как да се разпределим. Ако съм разбрала добре, Родолфо има приоритет, тъй като това е неговата нощ. Мануел ще остане с момичето, което неговият приятел не избере.

— Не, моля, седнете при нас, ако искате — предлагам много любезно.

Настъпва момент на колебание и накрая Родолфо сяда до Синди. Изглежда, вече е направил избора си. Мануел се настанява на свободния стол и аз си отдъхвам.

— Още ли си в политиката? — питам го.

— Да. Все от нещо трябва да се живее.

Изглежда сме си научили ролите до съвършенство.

Доближава се малко към мен и ми прошепва:

— Приятелката ти знае, че Родолфо не трябва да разбере нищо, нали?

— Да. Бъди спокоен.

— Добре. Знаеш ли? Никак не си зле! — казва ми, без да съм го очаквала.

— О! Ти също. И се радвам, че приятелят ти избра Синди.

— И аз! Толкова се притесних! — казва ми, без да отмества поглед от очите ми.

Не отговарям. Малко ме смущава.

— Невероятна си! Наистина изглеждаме като приятели от цял живот.

Харесвам този политик. И искам да го заведа в леглото.

След като поговорихме малко със съответните си половинки, се сещам, че трябва да се обадя на Сузана. Изчезвам от масата с извинението, че трябва да отида до тоалетната.

Звъня и ми отговаря Анхелика, която вече пуши в другия край на линията. Използвам момента да си наместя гъбата, която не мога да търпя повече. Ама че идея й хрумна на Кристина! Това е първият и последният път, когато си слагам тая гадост.

Връщам се на масата. Родолфо се чувства много зле и е на път да повърне, защото е пил цяла вечер. Мануел е отчаян, но ми дава да разбера, че за тях е по-добре да се приберат в хотела. Опитвам се да го убедя, че можем да се видим по-късно в стаята му, но не иска. Обяснява ми, че не може да поема рискове, когато приятелят му е в това състояние.

Със Синди оставаме сами като две глупачки, повече от разочаровани, защото тези мъже ни харесаха. Кувейтците непрекъснато правят опити да подновят разговора. Убеждавам Сидни да не им обръща внимание и след известно време се качваме на такси на път за дома.