Клайв Къслър
Нощно издирване (81)

81.

Малко след откриването на стрелбата адмирал Сандекър нареди по радиото спешно да пристигнат лекари и линейки от местните болници. Откликването беше незабавно. Докато първите ранени, които можеха да ходят, започнаха да се спускат по хълма, от далечината вече се чуха приближаващи се сирени.

Накуцвайки, Хайди отиваше до всеки човек, за да му окаже първа помощ или да го утеши с по някоя и друга дума, като едва сдържаше сълзите си. Най-много я натъжаваше фактът, че всички бяха толкова млади. Надали някой от тях бе празнувал двайсетия си рожден ден. Лицата им бяха бледи от шока. Те не бяха предполагали, че ще бъдат ранени, или дори ще умрат на родна земя, биейки се с враг, който дори нямаше да видят.

Погледът й случайно попадна на Райли, който излезе от аварийната портална рамка, подкрепян от двама водолази; лицето му бе цялото в кръв. Болезнен страх сви сърцето й, като видя, че Пит не е с него.

Милостиви боже, помисли си тя с ужас, той е мъртъв!

Сандекър и Джордино видяха едновременно мъжете и се спуснаха към тях.

— Къде е Пит? — попита изплашен Сандекър.

— Все още е там някъде — промълви Райли. — Отказа да се върне. Настоях, адмирале, честна дума, настоях да не продължава нататък, но той не искаше и да чуе.

— Не съм и очаквал нещо друго — каза бездушно Сандекър.

— Пит не е от хората, които умират — заяви Джордино, без мускул да трепне по лицето му.

— Той ви изпраща съобщение, адмирале.

— Какво съобщение?

— Каза да ви предам, че бързал да хване влака.

— Може би се е добрал до главната кариера — изведнъж се обнадежди Джордино.

— Няма начин — изпари оптимизма им Райли. — Въздухът му вече трябва да е свършил. Положително се е удавил.

* * *

Смърт в непрогледния мрак на пещера, дълбоко под земята, е нещо, за което никой не желае и да си помисли дори. Представата е толкова непозната, толкова ужасяваща, че трудно се побира в съзнанието. Знаеше се, че загубилите се и попаднали в капана водолази буквално са протривали пръстите си до костите, забивайки ги в километрова скала, за да си проправят път. Други просто са се предавали, смятайки, че влизат отново в утробата.

Последното нещо, за което си мислеше Пит, беше, че ще умре. Самата мисъл беше достатъчна да всее паника. Той се съсредоточи върху това да запази въздуха си и да не загуби ориентация — вечно присъстващият призрак за пещерните водолази.

Стрелката на въздушния му манометър трепкаше на последната чертичка преди показанието „ПРАЗНА“. Колко ли време му оставаше? Минута, две или може би три, преди да поеме въздух от празната бутилка?

Единият му плавник вдигна случайно гъст облак тиня, която закри напълно лъча на лампата му. Той увисна неподвижен, като едва различи посоката на въздушните мехурчета, излизащи покрай маската му. Последва ги нагоре, докато стигна отново до бистра вода и тогава започна бързо да „лети и крачи“ по тавана, подпирайки се с върховете на пръстите си. Усещането беше необикновено, сякаш не съществуваше никаква гравитация.

От тъмнината в прохода се показа разклонение. Пит не можеше да си позволи лукса да губи време, за да реши накъде да тръгне. Продължи напред и се оттласна към левия ръкав. Изведнъж лъча на лампата му освети разкъсан и прогнил леководолазен костюм, полузаровен в утайката. На пръв поглед той изглеждаше смачкан и нагънат, сякаш притежателят му го бе захвърлил. Светлината обходи крачолите и леко заритата област на гърдите и спря върху маската за лице, която все още бе пристегната около качулката. Две празни очни гнезда в череп бяха обърнати към Пит.

Стреснат, той започна да маха крака назад от страховитата гледка. Трупът на един от загубилите се водолази спаси живота му, или поне го удължи за кратко време — ръкавът явно нямаше изход. Костите на втория водолаз вероятно лежаха някъде навътре в тъмнината.

Когато се върна обратно на разклонението, Пит погледна компаса си. Това беше напразен жест. Нямаше накъде другаде да тръгне, освен надясно. Вече бе пуснал тежката обезопасителна макара. Времето му за въздух отдавна бе стигнало точката на невъзвратимостта.

Той се опита да поеме въздух и да го задържи, но вече чувстваше спадащото налягане. Бяха му останали само още няколко ценни глътки въздух.

Устата му пресъхна. Не можеше да преглъща и му стана студено. Беше прекарвал дълго време в ледена вода и сега разпозна първоначалните симптоми на хипотермията. Странно спокойствие го обгърна, когато се гмурна по-дълбоко в подканващия го сумрак.

Пит прие последното вдишване на въздух като неизбежно, затова смъкна от раменете си безпредметните вече бутилки и ги пусна в тинята. Не почувства болка, когато удари коляното си в камара скали. Оставаше му само една минута. Дотолкова щеше да стигне въздухът в дробовете му. Ужасяващата мисъл, че ще свърши като водолазите в другия ръкав, обсеби съзнанието му и пред него изплува образът на празен череп, който му се присмиваше.

Белите му дробове се свиха болезнено, започна да изпитва чувството, че в главата му бушува пожар. Той продължи да плува, не смеейки да спира, докато накрая мозъкът му престана да функционира.

В прохода нещо заблещука. То изглеждаше отдалечено на километри разстояние. Тъмнина започна да пълзи по периферията на полезрението му. Сърцето му тупкаше в ушите, гърдите му като че ли бяха смачкани. Всеки атом кислород бе отлетял.

Обгърнаха го последните мигове на отчаяние. Неговото нощно издирване приключи.