Клайв Къслър
Нощно издирване (44)

44.

Странно бръмчене наруши тишината в тъмнозелените дълбини на река Сейнт Лорънс. После един тънък лъч ярка синкава светлина проряза студената вода и бавно започна да увеличава размерите си, докато накрая се превърна в голям правоъгълник. Привлечени от ослепителната светлина, пасаж от любопитни риби заплуваха към него в лениви кръгове и изглежда, не обръщаха внимание на размазаните сенки, които се движеха вълнообразно над тях.

В огромния кладенец в средата на „Ошън венчърър“ група инженери подготвяха подводен апарат за търсене от разстояние, който висеше на кабел от малък кран. Един от мъжете нагласяваше блоковете му със светлинните източници за трите камери, а друг свързваше акумулаторното електрозахранване.

Апаратът за търсене от разстояние имаше форма на разтеглена сълза, с дължина само деветдесет сантиметра и диаметър двайсет и пет сантиметра в най-широката си част, без никаква издатина по гладката му титанова обшивка. Управлението и движението му ставаше чрез малък хидроежектор с регулируеми хидравлични двигателни преобразуватели.

Хайди стоеше на ръба на кладенеца и наблюдаваше рибите на дъното му.

— Странно е това чувство — обади се тя, — да гледаш вода вътре в кораба и да се чудиш защо не потъваме.

— Защото стоиш на метър и двайсет над повърхността на реката — отвърна й с усмивка Руди Гън. — Докато водата не проникне под водолинията, ние ще се задържим отгоре.

Един от инженерите махна с ръка.

— Готово е.

— А няма ли да има основен кабел за електронно управление? — попита Хайди.

— Бебето реагира на далечни звукови импулси на разстояние до пет километра под водата — поясни накратко Гън.

— Бебе ли го наричаш?

— Ами нали обикновено е все подмокрено — вметна през смях Пит.

— Зрели мъже с детински хумор! — заклати глава Хайди.

Пит обърна глава към кладенеца.

— Водолазът да се спуска — нареди той.

Мъж, облечен в термичен водолазен костюм, нагласи маската си за изравняване на налягането и се изхлузи надолу от ръба на кладенеца, като същевременно направляваше и спускания заедно с него АТР. Когато стигна под кила на „Венчърър“, той пусна подводния апарат.

— А сега да идем в командния пункт и да видим какво става долу — каза Пит.

След няколко минути те вече наблюдаваха монтираните един до друг три различни проекционни екрана. На отсрещната страна на помещението неколцина техници наблюдаваха кръглите дискове и отбелязваха показанията на уредите в бележници. До другата стена редица от компютри започнаха да записват получаваните данни.

Пит представи Хайди на един весел, пълен мъж с къдрава червеникава коса и лунички по лицето, който й се усмихна широко, разкривайки всичките си зъби.

— Дъг Хоукър, запознай се с Хайди Милиган — каза Пит, без да съобщава ранга й. — Дъг се явява майката на Бебето.

Хоукър се надигна почтително от стола си, поставен пред голямо командно табло, и се ръкува с нея.

— Винаги ми е приятно да имам красива публика.

Тя се усмихна на комплимента и отвърна:

— Такава премиера не е за изпускане.

Хоукър се обърна отново към таблото и мигом се вглъби в работата си.

— Мина двайсет и пет метра — заговори той монотонно, сложил дясната си ръка върху ръкохватка за управление. — Температурата на водата нула градуса.

— Извърти Бебето навътре от кърмата — нареди Пит.

— Разбрано.

На петдесет метра на цветните видеоекрани се появи речното дъно — мрачно, бозаво на цвят, лишено от всякакъв животински свят, с изключение на някой и друг краб^[1] и пръснати тук-там бурени. На силната светлина от АТР видимостта беше малко над три метра.

В горния край на екрана се появи тъмно очертание, което постепенно започна да увеличава формата си, докато накрая съвсем ясно се видяха огромните му шенкелни болтове.

— Чудесно чувство за посока имаш — обърна се Пит към Хоукър. — Докара го право върху кормилото.

— Нещо друго се появява — съобщи Гън. — Май ще се окаже витло.

Четирите бронзови работни лопатки, които някога са движили толкова пъти 14 000-тонния параход от Ливърпул до Квебек и обратно, сега минаха покрай очите на камерите с погребална скорост.

— Дълго е около шест метра от връх до връх — прецени Пит. — Трябва да тежи най-малко трийсет тона.

— „Емприс“ беше плавателен съд с два гребни винта — обади се с тих глас Хайди. — Единият — откъм левия борд, беше изваден през хиляда деветстотин шейсет и осма година.

Пит се обърна към Хоукър.

— Вдигни апарата с петнайсет метра и го насочи напред покрай лодъчната палуба на десния борд.

Дълбоко под краката им малкият подводен съд се подчини на импулсните си команди и заплува над кърмовата бордна ограда, минавайки на косъм от флагщока, на който навремето се е веело знамето на „Емприс“.

— Задната мачта е паднала — отбеляза равнодушно Пит. — Както ми изглежда и такелажът го няма.

След малко се видя и лодъчната палуба. Няколко от лодбалките висяха празни, а другите все още държаха в подложките си спасителните лодки, застинали за вечността. Вентилаторите, чиято светлобежова боя бе отдавна излющена, стояха замлъкнали на мястото си, докато от двата комина нямаше и следа — още преди десетилетия се бяха прекатурили в утайката на дъното.

Минаха няколко минути, без никой да проговори. Всички като че ли се бяха пренесли в миналото и се бяха смесили със стотиците изплашени мъже, жени и деца, които са се струпвали безпомощни по палубите, чувствайки как параходът потъва под краката им с изумителна бързина.

Сърцето на Хайди биеше силно в гърдите й. Водорасли, заплетени в ръждясалия корпус, се полюшваха напред-назад от речното течение. Тя неволно потрепери и притисна ръце една в друга, за да укроти тръпките.

Пръв Пит наруши тишината.

— Вкарай апарата в корпуса.

Хоукър извади носна кърпа от джоба си и избърса тила си.

— Двете горни палуби са разрушени — промълви той като пред олтар. — Не можем да проникнем вътре.

Пит разгърна чертежите на вътрешността на кораба върху масата за морски карти и проследи с пръст една линия.

— Спусни го до долната палуба за разходки. Би трябвало входът за фоайето на първа класа да е достъпен.

— Ама Бебето наистина ли ще влезе в кораба? — попита Хайди.

— То за това е направено — отвърна Пит.

— Като си помисля за всички тия мъртви хора там… струва ми се едва ли не светотатство.

— От половин век насам на „Емприс“ слизат всякакви водолази — обади се с кротък глас Гън, сякаш говореше на дете. — Музеите в Римуски са пълни с артефакти, извадени от вътрешността на разбития кораб. Освен това за нас е наложително да видим на какво ще се натъкнем, когато си пробием път…

— Проникнах! — прекъсна го Хоукър.

През следващите няколко секунди на мониторите се виждаха само няколко плаващи отломки. После светлинният източник на АТР падна върху ветрилообразна стълба. Усуканите въжета на перилата бяха останали на местата си, поддържани от подгизналите им подпорни колони. Персийският килим, украсявал някога долната площадка на стълбата, както и креслата и диваните, отдавна бяха изгнили.

— Мисля, че мога да преодолея кърмовия коридор — каза Хоукър.

— Влизай тогава — нареди му кратко Пит.

Докато АТР се промъкваше през отломките, вратите на пътническите кабини се изнизваха покрай камерите му като призрачна процесия. След десетина метра коридорът изглеждаше свободен и те направиха оглед на една от кабините. От луксозното удобство, с което беше известен злощастният параход, бяха останали само жалки остатъци. Широките, разположени едно над друго легла и резбованите гардероби отдавна се бяха предали на опустошителните действия на безмилостната вода.

Пътуването във времето минаваше мъчително бавно. На АТР му отне два часа, докато се вмъкне в общия салон.

— Къде сме? — попита Гън.

Пит погледна отново чертежите.

— Би трябвало да приближаваме входа на главния салон за хранене.

— Да, ето го — възбудено посочи Хайди. — Големият портал вдясно на екрана.

Пит погледна към Гън.

— Заслужава си да проверим. Според чертежите кабината на Шийлдс се намира точно под него на долната палуба.

Светлинните лъчи на АТР заиграха по огромното помещение, хвърляйки неуловими сенки отвъд колоните, които поддържаха останките от украсените със скулптури тавани на нишите за хранене. Единствено овалните огледала по стените, покрити с десетилетен слой тиня, свидетелстваха безмълвно за разкошната обстановка, в която с удоволствие са се хранили пътниците.

Изведнъж в периферията на светлинните лъчи се забеляза помръдване.

— Какво е това, по дяволите? — изтърси Гън.

Всички се вторачиха като омагьосани в етерния облак, който заплува в обсега на камерата.

За момент той като че ли увисна във водата, само размазаните му ръбове помръдваха със забавени движения. После към АТР се приближи една човешка форма, обгърната като в млечнобяло, полупрозрачно було — безплътна форма, наподобяваща два фотографски негатива, насложени един върху друг, за да се получи двойно експониране.

Хайди се смълча, кръвта й се смрази. Хоукър седеше като къс гранит пред командното табло, смаян от неверие. За най-голяма изненада обаче Гън наклони глава на една страна и започна да изучава явлението с хладнокръвието на хирург, който съзерцава рентгенова снимка.

— И в най-смелите си мечти — заговори той с дрезгав глас — не съм си представял, че наистина ще видя призрак.

Видимото спокойствие на Гън не заблуди Пит. Той забеляза, че дребният мъж е почти в състояние на шок.

— Изтегли обратно Бебето — каза той на Хоукър с равен тон.

Преборвайки се със страх, който никога дотогава не бе изпитвал, Хоукър събра сетивата си и размърда пръсти по превключвателите на таблото. Отначало полюшващата се форма се оттегли назад, после започна отново да увеличава размерите си.

— О, господи! Тръгва след нас — прошепна Хайди.

Един бърз поглед на напрегнатите смаяни лица говореше, че умът на всекиго проумяваше едно и също нещо.

— За бога, какво става? — изграчи Гън.

Никой не отговори, никой в командния пункт не притежаваше способността да отрони дума. Никой, освен Пит.

— Завърти Бебето и го изтегли оттам, бързо! — рязко нареди той.

Хоукър се насили да откъсне поглед от неземната гледка и превключи мощността на положение „пълна“.

Малкият проучвателен подводен съд не беше предназначен за бързо движение. На максимално положение хидравличните му преобразуватели можеха да го придвижват едва с три възела. Той започна плътно обръщане. Камерите в носовата част минаха покрай зеещите илюминатори, просветвайки зловещо на идващата от надводната филтрирана светлина и се изнизаха покрай огледалните повърхности, които вече не отразяваха нищо. 180-градусовата маневра като че ли продължи цяла вечност.

Но се извърши твърде късно.

Над прага на портала на общия салон се плъзна втора полупрозрачна сянка, чиито разперени безплътни ръце махаха подканващо.