Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Дърк Пит (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Night Probe!, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Неделева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Клайв Къслър. Нощно издирване
ИК „Димант“, Бургас
Редактор: Тодор Димов
Коректор: Росица Спасова
Художник на корицата: Буян Филчев
ISBN: 954-8472-87-2
История
- — Добавяне
28.
Домът на Греъм Хъмбърли бе разположен на върха на хълм в Палос Вердес — елегантен жилищен квартал на Лос Анджелис. Архитектурата представляваше смесица от съвременен и калифорнийско-испански стил, с грубо измазани с хоросан стени и тавани, украсени с масивни износени греди под покрив с нагънати червени керемиди.
Голям шадраван пръскаше вода върху предната тераса и се оттичаше в кръгъл басейн. На изток от къщата се откриваше грандиозен панорамен изглед към просторен килим от градски светлини, а задната й част гледаше на запад към Тихия океан и остров Каталина.
Когато Шоу влезе в къщата на Хъмбърли, посрещна го музика от мексикански оркестър и брътвеж на стотици гласове с повишено настроение. Барманите трескаво бъркаха огромно количество коктейли с текила, а уредниците на приема едва смогваха да презаредят с пикантни мексикански блюда масите, на които сякаш не им се виждаше краят.
До него се приближи дребен мъж, чиято глава изглеждаше прекалено голяма за раменете му. Беше облечен със смокинг с избродиран на гърба дракон.
— Здравейте, аз съм Греъм Хъмбърли — представи се той с превзета усмивка. — Добре дошъл на приема!
— Брайън Шоу.
Усмивката не се промени.
— А, да, господин Шоу. Извинете, че не ви познах, но общите ни приятели не ми изпратиха ваша снимка.
— Имате изключително внушителен дом. Такъв не се среща в Англия.
— Благодаря. Но заслугата се дължи на жена ми. Лично аз предпочитах да е нещо по-провинциално. За щастие, надделя.
Акцентът на Хъмбърли, както предположи Шоу, беше корнуолски.
— Тук ли е капитан трети ранг Милиган?
Хъмбърли го хвана над лакътя и го изведе настрани от множеството.
— Да, тук е — отвърна той тихо. — Трябваше да поканя всички офицери на кораба, за да съм сигурен, че и тя ще дойде. Елате, ще ви представя на гостите.
— Не са ми по вкуса светските преструвки — рече Шоу. — Ако ми я покажете, ще се справя и сам.
— Както желаете. — Хъмбърли огледа множеството от тела, които се разхождаха из терасата. Накрая погледът му спря да се движи и той кимна към бара. — Ето там, високата и доста привлекателна жена с руса коса и синя рокля.
Шоу бързо я откри сред кръга от ухажващи я офицери с бели военноморски униформи. Тя изглеждаше в средата на трийсетте си години и излъчваше сърдечност, която убягваше на повечето жени. Оставяше впечатлението, че приема вниманието за естествено, без никакви признаци на каприз. На Шоу му хареса това, което видя от пръв поглед.
— Може би ще мога да ви разчистя пътя, като я отделя от тълпата — предложи Хъмбърли.
— Не е нужно — отвърна Шоу. — Между другото, имате ли да ми дадете кола назаем?
— Имам цял парк. Каква искате, лимузина с шофьор?
— Някоя, която да въодушевява.
Хъмбърли се замисли за миг.
— Ще бъде ли подходящ един ролс-ройс корниш с подвижен покрив?
— Ще свърши чудесна работа.
— Ще го откриете на алеята за коли. Червен. Ключовете ще бъдат в стартера.
— Благодаря ви.
— Няма защо. Успешен лов!
Хъмбърли се върна към задълженията си на домакин. Шоу тръгна към бара и си проправи път до Хайди Милиган. Един млад русокос лейтенант му хвърли неодобрителен поглед и подметна:
— Не се ли натрапваш малко, деденце?
Шоу не му обърна внимание и се усмихна на Хайди.
— Капитан Милиган, аз съм адмирал Брайън Шоу. Мога ли да поговоря с вас… насаме?
Хайди огледа набързо лицето му, опитвайки да си спомни дали го познава. Затрудни се и кимна.
— Разбира се, адмирале.
Русокосият лейтенант го погледна така, сякаш е видял дюкяна си откопчан.
— Моите извинения, сър. Аз си помислих…
Шоу го удостои с великодушна усмивка.
— Никога не забравяй, момко, че е полезно да познаваш врага.
— Харесва ми как шофирате, адмирале — надвика се с шума на вятъра Хайди.
Шоу натисна още малко педала на газта и ролс-ройсът се устреми на север по автострадата за Сан Диего. Той нямаше предвид накъде да кара, когато двамата с Хайди напуснаха приема. Трийсет години не беше идвал в Лос Анджелис. Караше безцелно, като следеше единствено пътните табели, без да е сигурен обаче къде ще го отведат.
Хвърли кос поглед към Хайди. Очите й бяха широко отворени и искряха от възбуда. Почувства как ръката й го стисна за лакътя.
— Не е лошо да намалите скоростта — рече тя, — преди да ви спре някое ченге.
Подобно нещо не му се искаше. Той отпусна педала на газта и остави колата да продължи с разрешената скорост. Включи радиото и оттам се разнесе валс от Щраус. Понечи да смени станцията, но Хайди спря ръката му.
— Не, нека остане. — Тя се облегна назад и вдигна лице към звездите. — Къде отиваме?
— Има една стара шотландска игра — засмя се Шоу. — Отвличане на момичета в отдалечени места… Така те няма как да не почнат да се интересуват от момчетата, ако искат да се приберат в къщи.
— Тоя номер няма да мине — разсмя се Хайди. — Аз и бездруго съм на близо пет хиляди километра от дома.
— И то без униформа.
— Една от разпоредбите на военноморски сили гласи: на жените офицери се разрешава да се обличат в цивилни дрехи на приеми.
— Тогава ура за Американските военноморски сили!
Тя го погледна проницателно.
— Никога не съм познавала адмирал, който да кара ролс-ройс.
Той се усмихна.
— Сред нас, пенсионираните англичани, има десетки стари морски вълци, които няма да видите в друга кола.
— Тогава ура за вашите военноморски сили! — засмя се Хайди.
— Ако говорим сериозно, аз направих няколко разумни инвестиции, докато командвах една военноморска база в Цейлон.
— А сега, след като сте се оттеглили от службата, с какво се занимавате?
— Предимно с писане. На исторически книги. „Нелсън в битката при Нил“, „Адмиралтейството по време на Първата световна война“… от тоя род. Е, не са материя, подходяща за бестселъри, но в тях има доста престиж.
Хайди го изгледа някак странно.
— Май се майтапите с мен.
— Моля?
— Наистина ли пишете книги за военната флота?
— Разбира се — отвърна той невинно. — Защо да ви лъжа?
— Невероятно — промълви Хайди. — Аз също, но тепърва ще издавам.
— Виж ти! Това вече е невероятно — възкликна Шоу, стараейки се да се покаже възможно най-искрено удивен. После хвана ръката й и леко я стисна. — Кога трябва да се връщате на кораба?
Почувства я как потръпна.
— Има много време.
Той погледна към голяма зелена табела с бели букви, преди да я подмине.
— Била ли сте в Санта Барбара?
— Не — отвърна тя почти шепнешком. — Но съм чувала, че било много красиво там.
На сутринта Хайди беше тази, която поръча закуска в стаята. Докато наливаше кафето, обля я пареща вълна на удоволствие. Любенето с непознат само няколко часа след като го бе срещнала, я изпълваше с вътрешен трепет, който не й бе познат дотогава. Усещането беше наистина особено.
Тя лесно можеше да изброи мъжете, които бе имала: изплашения флотски курсант в Анаполис, бившия й съпруг, адмирал Уолтър Бас, Дърк Пит и сега Шоу — представи си ги толкова ясно, сякаш се бяха подредили в редица за проверка. Само петима — съвсем недостатъчно, дори за взвод.
Защо ли става така, запита се тя, колкото повече остарява жената, толкова повече започва да съжалява, че не е лягала с повече мъже. Ядоса се на себе си. В самотните си години беше прекалено предпазлива, страхуваше се да изглежда ненаситна и изобщо не се решаваше да се впуска в случайни връзки.
Колко съм била глупава, заключи тя в себе си. В края на краищата толкова често бе чувствала, че изпитва десет пъти по-голямо удоволствие от който и да е мъж. Защото възбудата й се разгаряше вътре в нея. Докато това чувство в мъжете беше просто външно. Те като че ли повече разчитаха на въображението и нерядко после се разочароваха. За тях в повечето случаи сексът не беше по-различен от това да отидат на кино, докато жената искаше нещо повече… много повече.
— Много си замислена тази сутрин — каза Шоу, като вдигна косата й и я целуна по врата. — Да не би да изпитваш угризения в студената светлина на зората?
— По-скоро съм в плен на нежни спомени.
— Кога ще отплавате?
— Вдругиден.
— Значи все още имаме време.
Тя поклати глава.
— Ще бъда дежурна до тръгването.
Шоу отиде до плъзгащите се стъклени врати на хотелската им стая с изглед към океана и погледна навън. Виждаше само на два-три метра пред себе си. Брегът на Санта Барбара беше скрит от гъста мъгла.
— Колко жалко! — рече той замислен. — Имаме толкова много общи неща.
Тя се приближи и плъзна ръка около кръста му.
— Какво имаш предвид? Вечер да се любим, а през деня да правим проучвания ли?
Шоу се засмя.
— Прословути сте вие, американците, с вашия директен хумор. Макар че идеята не е лоша. Двамата с теб бихме се допълвали чудесно. Какво точно пишеш в момента?
— Темата за доктората ми. „Военноморските сили по времето на администрацията на президента Уилсън“.
— Звучи доста скучно.
— И е така. — Хайди замълча и по лицето й се изписа замислен вид, после додаде: — Чувал ли си за Северноамериканския договор?
Ето ти на! Никакви увещания, никакви интриги или мъчения — тя просто сама се разкри.
— Да, мисля, че съм попадал на него.
Хайди го изгледа и отвори устни, за да каже нещо, но дори звук не издаде.
— Защо ме гледаш така странно?
— Нима си запознат с този договор? — запита тя изумена. — И наистина си виждал справки за него?
— Всъщност никога не съм чел съдържанието му. Дори съм забравил целта му. Доколкото си спомням, не беше от особена важност. Можеш да намериш материали, свързани с него, в почти всеки архив в Лондон. — Шоу поддържаше равнодушен тон. — Договорът част от проучванията ти ли е?
— Не — отвърна Хайди. — Случайно се натъкнах на документ, в който бегло се споменава за него. Поисках да узная нещо повече от любопитство, но не открих нищо, което да доказва, че такъв договор съществува в действителност.
— С удоволствие ще направя копие и ще ти го изпратя.
— Няма нужда. Достатъчно ми беше да знам, че той не е плод на въображението ми, за да се успокои любознателната ми душа. Освен това предадох записките си на приятели във Вашингтон.
— Ще го изпратя на тях.
— Всъщност е един приятел.
— Добре, един приятел. — Шоу едва потискаше нетърпеливостта в гласа си. — Как му е името и адреса?
— Дърк Пит. Можеш да го намериш в Националната агенция за подводни и морски проучвания.
Шоу се сдоби с онова, за което бе дошъл. На негово място всеки друг, вживяващ се в работата си агент, веднага би закарал Хайди обратно на кораба й и би взел първия самолет за Вашингтон.
Шоу никога не бе допускал прекаленият ентусиазъм да го обсебва. Имаше случаи, в които подобно чувство не се възнаграждаваше, и този беше един от тях.
Той целуна страстно Хайди по устните.
— Стига сме говорили за проучвания. Хайде пак да си легнем.
И те си легнаха.