Клайв Къслър
Нощно издирване (72)

72.

В 11:15 телефонът иззвъня. Сандекър остави настрана книгата, която четеше в леглото, и вдигна слушалката.

— Сандекър на телефона.

— Пак е Пит.

Сандекър се надигна до седнало положение.

— Откъде се обаждаш този път?

— От Олбъни. Изникна нещо.

— Пак ли проблем със спасителния проект?

— Него го прекратих.

Сандекър пое дълбоко въздух.

— Ще благоволиш ли да ми кажеш защо?

— Търсили сме на грешно място.

— О, господи! — изпъшка Сандекър. — Пълен провал! По дяволите! Никакво съмнение ли няма?

— Поне в моята глава, не.

— Изчакай малко.

Сандекър извади пура от кутията върху нощното шкафче и я запали. Макар икономическото ембарго срещу Куба да бе вдигнато през 1985 година, той пак предпочиташе по-меките и по-хлабаво навити пури от Хондурас пред хаванските. Живееше с чувството, че добрата пура държи света на разстояние. Изпусна кълбо дим и взе отново слушалката.

— Дърк?

— Още съм тук.

— Какво да кажа на президента?

Настъпи мълчание. После Пит заговори бавно и отчетливо.

— Кажете му, че шансовете се увеличиха от едно на милион на едно на хиляда.

— Откри ли нещо?

— Не съм казал такова нещо.

— Тогава на какво се уповаваш?

— Единствено на инстинкта си.

— Какво искаш от мен?

— Моля ви, свържете се с Хайди Милиган. Тя е отседнала в хотел „Грамърси парк“ в Ню Йорк. Помолете я да изрови от старите архиви на железниците всички пътни карти, изобразяващи маршрутите на Северни железопътни линии „Ню Йорк & Квебек“, запасните им коловози и разклоненията между Олбъни и моста Довил-Хъдсън в годините от 1880 до 1914.

— Добре, ще имам грижата. Имаш ли й телефона?

— Поискайте го от „Справки“.

Сандекър дръпна дълбоко от пурата си.

— Как виждаш нещата за понеделник?

— Мрачни. Такива неща не се насилват.

— На президента му трябва копие от този договор.

— Защо?

— Не знаеш ли?

— Мун си замълча, когато го попитах.

— Президентът ще говори пред Камарата на общините и пред Сената на Канадския парламент. Речта му е съсредоточена върху призив за сливането на нашите две страни в една. Алън Мърсиър ме уведоми за това тази сутрин. Откакто Квебек стана независима, крайморските провинции получиха статут на щат. Президентът се надява да склони западните провинции също да се присъединят. Именно тук се явява необходимостта от Северноамериканския договор. Не за да насилва или заплашва, а да елиминира бюрократичната джунгла на прехода и да попречи на всички възражения и намеси от страна на Обединеното кралство. До речта му за обединена Северна Америка остават само петдесет и осем часа. Разбра ли за какво става дума?

— Да… — отвърна навъсен Пит. — Сега вече разбрах. И докато сме на темата, благодарете на президента и малката му групичка, че бях уведомен за това в последната минута.

— Щеше ли да има значение, ако беше по-рано?

— Не. Мисля, че не.

— Къде да ти се обади Хайди?

— Ще държа „Де Сото“ на котва над обекта до моста като команден пункт. Всички обаждания могат да се препредават оттам.

Нямаше какво повече да си кажат. Затова Сандекър завърши просто с пожелание:

— Успех!

— Благодаря — отвърна Пит.

После линията замлъкна.

Сандекър получи телефона на хотела на Хайди за по-малко от минута. Той набра директния номер и зачака свързването.

— Хотел „Грамърси парк“, добър вечер — разнесе се сънлив женски глас.

— Ако обичате, стаята на капитан Милиган.

След кратка пауза се чу:

— Да, стаята е три-шест-седем. Ще ви свържа.

— Ало? — обади се мъжки глас.

— Стаята на капитан Милиган ли е? — попита нетърпеливо Сандекър.

— Не, господине, тук е помощник-управителят. Капитан Милиган е извън хотела.

— Да знаете кога ще се върне?

— Не, господине. Когато излизаше, не се отби на рецепцията.

— Вие сигурно имате силна зрителна памет — отбеляза Сандекър подозрително.

— Моля?

— Нима разпознавате всички гости, които минават през фоайето?

— Ако са много привлекателни дами, високи метър и осемдесет и единият им крак е в гипс, да.

— Разбира се.

— Да й предам ли някакво съобщение?

Сандекър се замисли.

— Не. Ще й се обадя по-късно.

— Един момент, господине. Мисля, че тя току-що мина оттук и се качи в асансьора. Ако изчакате, ще кажа на телефонистката да позвъни в стаята й и да прехвърли разговора там.

В стая 367 Брайън Шоу остави слушалката и се запъти към банята. Хайди лежеше във ваната, покрита с пелена от пяна, гипсираният й крак стърчеше в неудобна поза от ръба на ваната. Косата й бе прибрана под найлонова шапка за баня, в едната ръка държеше отпуснато празна стъклена чаша.

— Венера, родена от морската пяна. Да можех да те имам на снимка така.

— Не стигам шампанското — посочи тя поставената в мивката кофа с лед, от която се подаваше двулитрова бутилка сухо, отлежало „Татинже“.

Той кимна и напълни чашата й. После изля остатъка от изстуденото шампанско върху гърдите й.

Хайди изписка и се опита да го изпръска, но той пъргаво изчезна през вратата.

— Тъпкано ще ти го върна — извика тя.

— Преди да си обявила война, да ти кажа, че те търсят по телефона.

— Кой?

— Не попитах. Май е някакво противно старче. — Той посочи с глава стенния телефон, окачен между ваната и шкафчето. — Можеш да говориш оттук, аз ще затворя оттатък.

Щом чу гласът й, Шоу натисна бутона на апарата и притисна слушалката до ухото си. Когато Хайди и Сандекър приключиха разговора, той я изчака да затвори първа. Но тя не затваряше.

Умна жена, помисли си той. Не му вярва.

Минаха десетина секунди, преди да чуе, че тя затвори телефона и линията прекъсна. Тогава той набра хотелската телефонна централа.

— Мога ли да ви услужа?

— Да, бихте ли позвънили след една минута в стая триста шейсет и седем и да потърсите Брайън Шоу? И ако обичате, не казвайте кой се обажда.

— Само това ли?

— Когато се обади лично Шоу, просто изключете линията.

— Да, господине.

Шоу тръгна отново към банята и надникна през вратата.

— Примирие?

Хайди го погледна и се усмихна.

— Как би се почувствал, ако аз те полеех така?

— Усещането нямаше да е същото. Аз нямам твоето телосложение.

— Сега цялата ще смърдя на шампанско.

— Ще бъде прекрасно.

Телефонните апарати в апартамента зазвъняха.

— Сигурно е за теб — каза той нехайно.

Тя се протегна и вдигна слушалката, после му я подаде.

— Търсят Брайън Шоу. Може би ще предпочетеш да говориш от стаята.

— Нямам тайни от теб — отвърна той с лека усмивка.

Шоу смънка нещо в едностранния разговор и затвори телефона. Лицето му прие гневен израз.

— Дявол го взел! Беше консулът. Трябва да се срещна с един човек.

— В този час на нощта?

Той се наведе и целуна пръстите, които се подаваха от гипса.

— Живей в очакване. Връщам се след два часа.

* * *

Уредникът на Железопътния музей на Лонг Айланд беше застаряващ пенсиониран счетоводител, който питаеше дългогодишна страст към локомотивите. Той тръгна, прозявайки се, между изложените реликви, като не спираше да мърмори, задето го бяха събудили посред нощ, за да отвори музея за някакъв агент на ФБР.

Той стигна до старинна врата с гравюра на стъклото, изобразяваща лос на върха на хълм, свел глава към локомотив, бълващ голям облак пара. Уредникът запремята ключовете, окачени на голяма връзка. После отключи вратата, отвори я и светна лампите.

Спря на прага и опря ръка в рамката, за да препречи пътя на Шоу.

— Наистина ли сте агент на ФБР?

Шоу въздъхна от глупавия въпрос и показа за трети път набързо подправена карта за самоличност. Изчака търпеливо уредника да прочете отново дребния шрифт.

— Уверявам ви, господин Райнхолд…

— Райнголд. Като марката бира.

— Извинете. Уверявам ви, че Бюрото нямаше да ви обезпокои в този късен час, ако работата не беше толкова спешна.

Райнголд вдигна поглед към него.

— Ще ми кажете ли за какво става дума?

— Съжалявам, но не.

— Скандалът „Амтрак“. Положително разследвате скандала „Амтрак“.

— Не мога да ви кажа.

— Или влаков обир. Явно е нещо много поверително. Нищо не казаха в новините в шест часа.

— Мога ли да ви помоля да тръгваме — подкани го нетърпеливо Шоу. — Нямам много време.

— Да, да, просто питах — отвърна разочарован Райнголд.

Той го поведе по тясна пътека между високи лавици, натъпкани с подвързани томове за железните пътища, повечето много стари издания. Спря в края на библиотечен шкаф, съдържащ големи папки, вторачи поглед през бифокалните си очила и зачете на глас надписите.

— Я да видим… Железопътни трасета на „Ню Хейвън & Хартфорд“, Южни железопътни линии „Лейк шор & Мичиган“, „Бостън & Олбъни“… а, ето и Северни железопътни линии „Ню Йорк & Квебек“. — Той занесе папката на една маса и отвърза връзките на кориците. — Голяма работа е била тази линия за времето си. Над три хиляди километра релси. По нея се е движил първокласен експрес, наречен „Манхатън лимитид“. Някаква определена отсечка ли ви интересува?

— Сам ще я намеря, благодаря ви — каза Шоу.

— Искате ли чаша кафе? Мога да направя горе, в канцеларията. Ще отнеме само няколко минути.

— Много сте любезен, господин Райнголд. Добре ще ми дойде чаша кафе.

Райнголд кимна и се отдалечи по пътеката. На вратата спря и се обърна. Шоу седеше зад масата и преглеждаше старите пожълтели пътни карти.

Когато се върна с кафето, папката, грижливо завързана, бе поставена обратно на мястото си върху лавицата.

— Господин Шоу?

Отговор нямаше. Библиотеката беше празна.