Клайв Къслър
Нощно издирване (59)

59.

Следобедът се точеше, в настроението на екипажа на „Ошън венчърър“ започна да се прокрадва предпазлив оптимизъм. От „Финикс“ и „Хюрън“ на борда му се изсипваше постоянен поток от хора и съоръжения. Много скоро запасните помпи овладяха нахлуването на водата в долните палуби. Веднага щом останките от дерик-крана бяха разчистени, кренът бе намален до деветнайсет градуса.

Повечето от сериозно ранените, включително Хайди, бяха прехвърлени в по-просторното болнично помещение на „Финикс“. Там Пит посрещна Хайди върху носилката.

— Не се разходихме достатъчно по вода, нали? — каза той и махна кичур пепеляворуса коса от очите й.

— Въпреки това не бих пропуснала този случай за нищо на света — отвърна тя бодро.

Той се наведе и я целуна.

— Ще дойда да те видя веднага щом мога. — После се обърна и се качи по наклонената стълба в командния пункт.

На вратата го чакаше Руди Гън.

— Един от водолазите с ДЖИМ-а бил забелязан да се носи надолу по течението на реката — каза той. — „Хюрън“ е спуснал лодка да го изтегли дотук.

— Някакви вести от другия водолазен екип?

— Ръководителят им, Арт Дънинг, докладва преди минута. Още не са намерили камерата, но каза, че центърът на взрива е бил около носа на „Емприс“. Целият бушприт е разбит. Загадката е: откъде се взеха експлозивите?

— Били са поставени, преди да дойдем — отвърна Пит замислен.

— Или след това.

— Няма начин количество, което да причини подобно опустошение, да е било промъкнато през охранителния ни обръч.

— Оня гадняр Шоу е пробил системата ни.

— Наведнъж, може би, но да са били влачени толкова тежки контейнери с подводни експлозиви на няколко пъти, не. Сигурно са ги складирали в носовата част на „Емприс“, докато решат на колко места на парахода да ги поставят, за да причинят още по-голямо разрушение.

— И да го вдигнат във въздуха, заедно с договора, преди да сме се задали на хоризонта.

— Но ние се зададохме по-рано и им объркахме разписанието. Затова ни откраднаха сондата. Изплашили са се, че тя ще открие тайния склад.

— Нима до такава степен е искал да ни попречи Шоу, че е бил готов и на масово убийство?

— Тъкмо това ме смущава — призна Пит. — Не ми приличаше на касапин.

Пит отмести поглед и видя главния инженер Мец да влиза бавно в командния пункт. Приличаше на човек, който щеше всеки миг да се свлече на пода. Лицето му бе изпито и мършаво, целите му дрехи бяха вир-вода и от него лъхаше миризма на дизелово гориво.

— Представяте ли си? — усмихна се той уморено. — Нашето приятелче ще се справи. „Венчърър“ съвсем не е в предишното си състояние, но уверявам ви, той ще ни прибере у дома.

Това беше най-добрата новина, която Пит чуваше след експлозията.

— Нима сте спрели наводняването?

Мец кимна.

— От един час насам смъкнахме нивото на водата с двайсет сантиметра. Веднага щом можеш да освободиш няколко водолази, ще мога да запуша отвън най-опасните пробойни.

— „Хюрън“! — възкликна разтревожен Пит. — Можеш ли да освободиш помпите на „Хюрън“?

— Мисля, че да — отвърна Мец. — Ще се справим и без техните, ще ни бъдат достатъчни нашите съоръжения и тези на „Финикс“.

Пит нямаше повече време за губене. Заобиколи обичайния протокол за връзка по радиото, той изрева в микрофона на наушните си слушалки.

— Клинджър!

Отговорът се забави няколко секунди и когато се чу, гласът прозвуча неясен:

— Здравейте! Говори капитан Немо от „Наутилус“. Край.

— Кой говори?

— Мъжът от „Двадесет хиляди левги под водата“. Нали го помниш? Страхотен филм. Гледах го като малък в Сиатъл. Най-интересната част беше битката с огромната сепия.

Пит трябваше да се отърси от чувството за нереалност, за да схване какво не е наред.

— Клинджър! — извика той и всички глави в командния пункт се обърнаха към него. — Нивото ти на въглеродния двуокис е много високо! Разбра ли? Провери си апарата за пречистване на въздуха. Повтарям: провери си апарата за пречистване на въздуха.

— Ей, какво ще кажеш за това? — отвърна с весел глас Клинджър. — Индикаторът показва, че вдишваме десет процента CO₂.

— По дяволите, Клинджър, чуй ме добре! Трябва да понижиш нивото до точка-нула-пет процента. Липсва ти кислород.

— Включих пречиствателя. Нещо да кажеш?

Пит въздъхна с облекчение.

— Задръж го малко по-дълго и задействай локатора си. „Хюрън“ ще дойде всеки момент да те качи на борда.

— Както кажеш — отвърна Клинджър с размекнат глас.

— Докъде стигна течът?

— След два-три часа акумулаторите ще бъдат наводнени.

— Увеличи си притока на кислород. Чу ли? Увеличи си притока на кислород. Ще се видим на вечеря.

Пит се обърна към Гън, но дребният човек бе предугадил мислите му и вече прекрачваше прага.

— Ще направлявам лично от „Хюрън“ изтеглянето на „Сафо I“ — уведоми го той и изчезна от поглед.

Пит погледна през отворените прозорци и видя как една малка стрела на кран в моторна лодка от „Финикс“ повдига един костюм ДЖИМ от водата. Каската висеше свободно и се полюшваше. Трима моряци от „Финикс“ протегнаха ръце, поеха една отпусната фигура и я положиха на палубата. После един от тях погледна към Пит и му направи знак с вдигнати палци.

— Жив е! — долетя викът.

Двама мъже в подводницата и един от водолазите с ДЖИМ са спасени, корабът е все още на вода, прецени наум положението Пит. Да можеше да имат още малко късмет!

 

 

Дънинг и екипът му намериха херметическата камера почти на двеста метра от мястото, където бе закотвена. Капакът на входа за външното отделение бе плътно затворен и се наложи четирима човека със стоманени пръти, дълги по метър и двайсет, да напрегнат мускули и с общи усилия да го отворят. След това всички обърнаха погледи през маските си към Дънинг и му показаха, че никой не искаше пръв да влезе вътре.

Дънинг се гмурна вътре и усети, че главата му се пръска от сгъстения въздух. Издигна се до една малка издатина и свали дихателния си резервоар, спря за миг и влезе в главната камера. Електрическият кабел, свързан с „Ошън венчърър“, бе откачен и отначало той видя само мрак. Включи подводното си фенерче и обходи с лъча му малкото затворено пространство.

Всички в камерата бяха мъртви; лежаха един върху друг като струпани на кубик дърва. Кожата им имаше тъмен моравосин цвят, а кръвта от стотиците им рани се бе сляла в огромна локва на пода и вече се бе съсирила от студа. По тънките струйки кръв от ушите и устата им Дънинг разбра, че всички са починали мигновено след взрива и едва след като камерата се е търкаляла по речното дъно от експлозията, телата им са се превърнали в безформена маса.

Дънинг седна и повърна всичко, което се бе издигнало в гърлото му. Започна да трепери от премаляване и от миризмата на смърт. Изминаха пет дълги минути, преди да се съвземе, да се свърже с „Ошън венчърър“ и да заговори свързано.

Пит прие съобщението, затвори очи и се облегна тежко на индикаторното табло. Не изпитваше гняв, а дълбока скръб. Хоукър го погледна и прочете тъжната драма по бръчките на изразителното му лице.

— Водолазите ли?

— Беше Дънинг — отвърна Пит, загледан в празното пространство. — От мъжете в камерата… нямало оцелели. Всички загинали от взрива. Двама липсват. Ако са били навън и са били изложени на ударната вълна, няма никаква надежда и за тях. Каза, че щял да извади труповете до горе.

На Хоукър вече не му бяха останали думи. Изглеждаше ужасно стар и объркан. Обърна се да работи с видеокомандното табло, но движенията му бяха бавни и механични. Пит също изведнъж се почувства грохнал, за да продължи дейността си. Всичко се оказа напразно, целият проект се оказа жалко губене на време. Не бяха постигнали никакви резултати, освен смъртта на десет способни мъже.

Отначало Пит не чу слабия глас в наушните си слушалки. Накрая все пак гласът проникна през унинието му. Който и да се опитваше да се свърже с него, се чуваше слабо и отдалеч.

— Тук е Пит. Какво има?

Отговорът прозвуча изкривен и неясен.

— Ще трябва да говориш по-високо, не те разбирам. Опитай да увеличиш силата на звука.

— Така по-добре ли е? — прогърмя гласът в приемниците.

— Да, сега те чувам добре. — Гласът на Пит също отекна силно. — Кой се обажда?

— Колинс. — Следващите няколко думи пак бяха неясни. — … се мъча да вляза във връзка с вас. Не знам какво стана. Изведнъж всичко прекъсна. Едва сега успях да възстановя звеното си за свързване.

Името Колинс не бе познато на Пит. През малкото дни на борда на „Ошън венчърър“ беше прекалено зает, за да запомни стотиците имена и да ги свързва със съответните лица.

— Какво има? — повтори нетърпеливо Пит, прехвърляйки в ума си други неща.

Последва дълга пауза.

— Ами да речем, че съм попаднал в капан — долетя отговорът, изпълнен с ирония. — И ако не е неудобно, ще ви бъда благодарен, ако ме измъкнете оттук.

Пит потупа Хоукър по рамото.

— Кой е Колинс и какъв е?

— Не знаеш ли?

— Ако знаех, нямаше да питам — изръмжа Пит. — Казва, че е в капан и му е нужна помощ.

Хоукър го погледна изумен.

— Колинс е един от водолазите с ДЖИМ-а! Беше долу по време на експлозията.

— Господи! — смотолеви Пит. — Сигурно си е помислил, че съм награденият кретен на десетилетието. — Той леко извика в микрофона: — Колинс, кажи ми какво ти е състоянието и къде точно се намираш.

— Костюмът ми е невредим. Имам няколко пуквания и одрасквания, нищо повече. Системата за поддържане на жизнените функции показва, че разполагам с още двайсет часа, при условие че не правя аеробика. — Пит се усмихна под мустак на бодрия хумор на Колинс и съжали, че не го познава. — Колкото до това къде съм, да пукна, ако знам! Костюмът ми е в кал до чатала и отвсякъде висят боклуци. Едва си движа ръцете.

Пит отмести поглед към Хоукър, който го гледаше с любопитство.

— Има ли възможност да му хвърлим въже, да го освободим от товара и да го изтеглим като партньора му? — попита Хоукър.

Пит поклати глава.

— Той е заровен до половината в утайка и е свързан с парахода.

— В утайка ли бил, каза?

Пит кимна.

— Значи трябва да е пропаднал върху второкласната палуба.

Тази вероятност също бе минала през ума на Пит, но той не посмя да я предположи, камо ли да изрази надежда.

— Ще го попитам — каза той тихо. — Колинс?

— Тук съм, не съм тръгнал за никъде.

— Можеш ли да кажеш дали си пропаднал в участъка на целта ни?

— Знам ли! Притъмня ми веднага след гръмкия взрив. Всичко се размъти пред очите ми. Едва сега видимостта започна да се изяснява по малко.

— Огледай се. Опиши какво виждаш.

Пит зачака с нетърпение отговора, кокалчетата на пръстите му заудряха несъзнателно в близкия компютър. Зареяният му поглед падна върху „Хюрън“, който бе застанал над „Сафо I“, после върху крана, който се бе извъртял над борда. Изведнъж в ушите му се чу пукот и той се напрегна.

— Пит?

— Слушам те.

Самоувереността беше изчезнала и гласът на Колинс прозвуча унило.

— Мисля, че се намирам там, където „Сторстад“ се е блъснал в „Емприс“. Това е стара… много корозирала и обрасла с водорасли… — Той замълча, без да довърши описанието си. След малко отново заговори с ледени нотки в гласа. — Виждам кости… Два, не, три скелета. Заровени са сред развалините. Божичко, имам чувството, че се намирам в катакомба.

Пит опита да си представи какво вижда Колинс и как сам би се чувствал, ако беше на негово място.

— Продължавай. Какво друго има там?

— Останките на клетниците, които и да са те, са над мен. Само да се протегна и ще докосна главите им.

— Искаш да кажеш черепите ли?

— Да. Единият е малък, вероятно на дете. Другите като че ли са на възрастни хора. Май ще ми се прииска да си взема един за в къщи.

Пит се запита дали Колинс не бе загубил чувството си за действителността.

— За какво ти е? Искаш да се правиш на Хамлет ли?

— Глупости, не! — възмути се Колинс. — Челюстите имат златни зъби, които сигурно възлизат на четири хилядарки.

Пит се помъчи да си спомни образ от снимка.

— Колинс, слушай ме внимателно. Виж горната челюст. Двата едри кучешки зъба имат ли златни коронки?

Колинс не отговори веднага и няколкото мига мълчание влудиха Пит. Той не можеше да знае, че Колинс е прекалено изумен, за да каже нещо.

— Странно… много странно — промълви напълно слисаният Колинс по телефонния мост. — Ти описа безпогрешно предните малки кътници на човека.

Думите му бяха толкова неочаквани, толкова невероятни, че за миг Пит загуби ума и дума — най-сетне беше открита подземната гробница на Харви Шийлдс.