Клайв Къслър
Нощно издирване (73)

73.

Пит се чувстваше въодушевен и решителен, дори превъзбуден. Дълбоката увереност от мисълта, че е отворил врата, подминавана от поколения наред, му действаше като стимулатор. С оптимизъм, какъвто не го бе владеел досега, той застана насред малкото пусто пасбище и зачака двумоторния реактивен самолет да се снижи за кацане.

При нормални процедури подобен подвиг щеше да е невъзможен — полето беше осеяно със стари дънери и набраздено от сухи дерета. Най-дългата равна част едва достигаше петнайсет метра и свършваше в покрита с мъх каменна стена. Пит беше очаквал вертолет и сега се запита дали пилотът е пожелал смъртта си, или е объркал летателния апарат.

Прехласна се, когато видя как крилете и двигателите започнаха бавно да се изправят нагоре, докато тялото и опашката запазиха хоризонталното си положение. Когато подвижните части стигнаха деветдесет градуса и сочеха право към небето, самолетът спря да се движи напред и започна да се спуска към неравната почва.

Щом колелата докоснаха тревата, Пит се приближи до пилотската кабина и отвори вратата. Момчешко лице с лунички и рижа коса се озари от жизнерадостна усмивка.

— Добрутро! Пит, нали?

— Точно така.

— Качвайте се.

Пит се качи, затвори вратата и седна в креслото на втория пилот.

— Това не е ли ВТОЛ^[1]?

— Дааа — отвърна пилотът. — Вертикално излитане и кацане. Италианско производство, Шинлети 440. Чудесно малко вихрогонче, доста придирчиво понякога. Ама щом му запея нещо от Верди и то се размеква в ръцете ми.

— Не използвате ли хеликоптери?

— Прекалено силно вибрират. Освен това вертикалната фотография става по-сполучлива от високоскоростни аероплани. — Младежът млъкна, после каза: — Между другото името ми е Джак Уеслър. — Не подаде ръка, вместо това избута дроселите до ограничителите им и летателната машина започна да се издига.

На около шейсет метра височина Пит се извъртя в креслото и загледа как крилете се връщат в хоризонтално положение. Самолетът пое напред с нарастваща скорост и бързо възвърна равномерния си полет.

— Кой район искате да фотографирате? — попита Уеслър.

— Старият железопътен коловоз покрай западния бряг на Хъдсън до Олбъни.

— Не е останало много от него.

— Знаете ли го?

— Цял живот съм живял в долината на река Хъдсън. Чувал ли сте за влака фантом?

— Спестете ми тази история — рече с отпаднал глас Пит.

— О!… Добре. — Уеслър смени темата. — На кое място искате да задействаме филмовата лента?

— Да започнем с дома на Магий. — Пит се обърна да огледа задната кабина, в нея нямаше никаква апаратура. — Споменахте филмова лента. А къде са снимачната камера и операторът?

— Искате да кажете камерите, в множествено число. Използваме две, като обективите им са нагласени под различни ъгли за постигане ефекта на бинокъл. Монтирани са под фюзелажа. Задействам ги оттук, от пилотската кабина.

— На каква височина ще летите?

— Зависи от фокалните лещи. Височината се изчислява математически и оптически. Нашите са настроени да снимат при полет на височина три хиляди метра.

Гледката на долината отгоре беше главозамайваща. Пейзажът, свеж и зелен, с пролетни облаци, се разпростираше до хоризонта на всички посоки. От хиляда и петстотин метра височина реката приличаше на огромен питон, който се виеше между хълмовете, а ниските острови тук и там се подаваха над повърхността й като камъни за преминаване през поточе. От едната страна — лозарски район, от другата — овощна градина, а от време на време се появяваше и някоя кравеферма.

Когато висотомерът отчете три хиляди метра, Уеслър предприе стръмен завой леко на запад от курса си на север. Долу пълзеше „Де Сото“ и изглеждаше като мъничък макет.

— Камери — работят! — съобщи Уеслър.

— Прозвуча ми като във филмова продукция — каза Пит.

— Горе-долу. Всяка снимка застъпва шейсет процента от следващата. По този начин даден обект се изобразява два пъти под леко различен ъгъл и различно осветление. Можете да откриете неща, които от нивото на земята не се виждат — като останки от човешки поразии отпреди стотици, дори хиляди години.

Пит видя съвсем ясно следата от коловоза. На едно място тя рязко свършваше и се загубваше в поле от люцерна. Той посочи надолу.

— Ами ако обектът е напълно унищожен?

Уеслър погледна през предното стъкло и кимна.

— Да, мога да ви дам и такъв пример. Когато земята над търсения обект е използвана за земеделски нужди, растителността ще приеме малко по-различен цвят поради чуждите на естествения строеж на почвата елементи. Промяната може и да не бъде забелязана от човешкото око, но оптичната система на камерата и подсиленият цветен тон на филмовата лента увеличават особеностите в земния пласт далеч над действителните им изражения.

За нула време, както му се стори на Пит, те наближиха южните покрайнини на столицата на щата Ню Йорк. Той се загледа в океанските товарни кораби, вкарани в доковете на пристанището на Олбъни. Железопътни линии върху акри площ излизаха във всички посоки от складовите постройки и наподобяваха огромна паяжина. Там старият коловоз се изгубваше завинаги под тежкия крак на съвременното развитие.

— Да направим още една обиколка — предложи Пит.

— Променям посоката — потвърди Уеслър.

Още пет пъти те облетяха губещите се релси на Северни железопътни линии „Ню Йорк & Квебек“, но тънката и крехка линия, прорязваща извънградската местност, оставаше все тъй самотна и никъде не се прекъсваше от видими разклонения.

Ако камерите не заснемеха нещо, което той е пропуснал да види, единствената му надежда да открие „Манхатън лимитид“ оставаше Хайди Милиган.

Пътните карти от Железопътния музей бяха изчезнали от папката и Хайди несъмнено знаеше кой ги е откраднал.

Шоу се беше върнал в хотела късно същата нощ и двамата се любиха нежно до сутринта. Когато обаче Хайди се събуди, от Шоу нямаше и следа. Твърде късно се досети, че той е подслушвал разговора й с адмирал Сандекър.

Докато се любеха, тя неведнъж си помисли за Пит. С него беше съвсем различно. В леглото Пит беше всепоглъщащ и необуздан и я подтикваше да му отвръща със същото. Тяхното любене беше нещо като състезание, като спортен турнир, в който тя никога не печелеше. Пит я поглъщаше, оставяше я да плува в мъгла от изтощително поражение. Дълбоко в нея оставаше чувството, че независимото й его е потъпкано и съзнанието й отказваше да приеме превъзходството му, макар в същото време тялото й да жадуваше за това с греховна страст.

С Шоу актът беше нежен и едва ли не почтителен и тя можеше да владее реакциите си. Те взаимно се поощряваха, а поотделно бяха като двама гладиатори, които се въртят в кръг, като всеки дебнеше да открие пролука, за да надвие другия. Пит винаги я оставяше изтощена и с чувството, че е била използвана. Шоу също я използваше, само че с различна цел, което, колкото и да беше странно, като че ли нямаше значение за нея. Тя копнееше да се върне при него като човек, който се завръща от бурно пътешествие.

Хайди се облегна на стола в библиотеката на музея и затвори очи. Шоу е решил, че задигайки архивите, я е пратил в задънена улица. Но имаше други източници за запознаване с железопътната история, други архиви, частни колекции или исторически общности. Шоу знаеше, че тя няма достатъчно свободно време, за да тръгне да ги търси. Затова сега й се налагаше да измисли друг начин да ги намери. Но онова, което Шоу не знаеше, което интригантският му ум не можеше да предвиди, беше, че тя изобщо не бе влязла в капана.

— Добре, господин Елегантен задник — прошепна тя на смълчаните лавици, — сега вече те пипнах!

Тя повика прозяващия се уредник, който продължаваше да се възмущава от невъзпитаните агенти на ФБР.

— Бих искала да видя архивите със старите спедиторски протоколи и дневниците на влака.

Той кимна сърдечно.

— Разполагаме с каталози на образци от спедиторски документи. Но не на всички, разбира се. Много са обемисти, за да ги съхраняваме. Само ми кажете какво точно ви интересува и с удоволствие ще го потърся.

Тя му каза и до обяд откри онова, което търсеше.