Клайв Къслър
Нощно издирване (3)

3.

Нощ в ада, помисли си Сам Хардинг, продавач на билети в „Северни железопътни линии Ню Йорк & Квебек“, както стоеше на перона на гарата и наблюдаваше как тополите, ограждащи релсите, се превиват надве от неудържимите пориви на силната буря.

Това беше краят на горещата вълна, която бе изсушила щатите на Ню Ингланд; „най-горещият май от 1880 година насам“, бе обявил седмичният вестник на Уакетшър с големи червени букви. Светкавици раздираха зазоряващото се небе с назъбени форми, придружени от рязко спадане на температурата с двайсет и четири градуса за един час. Хардинг потрепери, когато от внезапната промяна вятърът го зашиба по памучната риза, мокра от потта, избила от непоносимата влажност.

Надолу по реката се виждаха светлините на редицата шлепове, които си проправяха път по насрещното течение. Едно след друго жълтеникавите им мъждукания се скриваха, докато шлеповете минаваха под носещите колони на големия мост, после отново се появяваха.

Гарата, която обслужваше Хардинг, се намираше във външния пояс на града, или по-точно на селото, където релсите се пресичаха в кръстовище. Основната железопътна линия вървеше на север към Олбани, а отклоненията извиваха на изток над моста на река Довил-Хъдсън в посока към Кълъмбиявил, където се разклоняваха на юг към Ню Йорк Сити.

Макар че не бе паднала капка, въздухът бе наситен с миризмата на дъжд.

Хайрам Мийчъм, телеграфистът, седеше наведен над шахматна дъска, задълбочен в любимото си развлечение за убиване на времето — да играе шах с телеграфиста от другия край на телеграфната линия. Стъклата на прозорците дрънчаха от вятъра с ритъма на стакатото от телеграфния ключ, завинтен за масата пред Мийчъм. Хардинг взе кафеника от керосиновата печка и си наля чаша кафе.

— Кой води?

Мийчъм вдигна поглед.

— Аз настъпвам към Стандиш в Джърмънтаун. Адски печен е в играта. — Ключът затрака и Мийчъм придвижи една от шахматните фигури. — С царицата взимам коня на Е четири — изсумтя той. — Не ми изглежда обнадеждаващо.

Хардинг извади часовник от джоба на жилетката си и погледна с вдигнати вежди циферблата.

— „Манхатън лимитид“ закъснява с двайсет минути.

— Вероятно изостава от разписанието поради бурята — отбеляза Мийчъм. Той изпрати по телеграфа следващия си ход, качи крака върху масата и се наклони със стола назад в очакване отговора на опонента си.

Всички дъски на стените на кантона изскърцаха, когато мълния опърли небето и порази едно дърво в близкото пасбище. Хардинг отпи от димящото кафе и безцелно се загледа в тавана, запитвайки се наум дали гръмоотводът на покрива е в добро състояние. Силен звън на телефона над бюрото му с извит сгъваем капак прекъсна мислите му.

— Сигурно е диспечерът с новини за „Лимитид“ — предположи обезпокоен Мийчъм.

Хардинг обърна нагоре въртящата се конзола на телефона и притисна малката кръгла слушалка към ухото си.

— Уакетшър — рече той.

Гласът на диспечера от Олбъни едва се чуваше сред атмосферните смущения от бурята.

— Мостът… Виждаш ли моста?

Хардинг се обърна да погледне през източния прозорец. В тъмнината видимостта едва стигаше до края на перона.

— Не мога да го видя. Ще трябва да изчакам следващата светкавица.

— Още ли си е на мястото?

— Защо да не си е на мястото? — попита раздразнен Хардинг.

— Току-що от Катски ми се обади капитанът на един влекач и вдигна патърдия — изпращя в отговор гласът на диспечера. — Една носеща греда на моста паднала върху един от шлеповете му и го повредила. Всички тук са в паника. Служителят от Кълъмбиявил съобщи, че „Лимитид“ закъснявал.

— Кажи им да се успокоят. Влакът още не е минал през Уакетшър.

— Сигурен ли си?

Хардинг заклати глава в недоумение от глупавия въпрос на диспечера.

— По дяволите! Да не мислиш, че няма да знам кога влакът е минал покрай гарата ми?

— Слава богу, че сме навреме. — По телефона се чу въздишката му на облекчение, въпреки смущенията по линията. — „Лимитид“ вози деветдесет пътника, без да се броят екипажа и някаква важна клечка в специалния правителствен вагон, пътуващ за Вашингтон. Подай сигнал за спиране и щом светне от някоя мълния, провери състоянието на моста.

Хардинг потвърди и окачи слушалката. После свали от куката на стената фенер с червени стъкла, повдигна единия му капак, за да провери дали има достатъчно керосин и запали фитила. Мийчъм го погледна въпросително над шахматните фигури.

— На „Лимитид“ ли ще сигнализираш?

Хардинг кимна.

— От Олбъни съобщиха, че била паднала една носеща греда на моста. Искат да ида да проверя, преди влакът да мине по него.

— Да запаля ли междувременно и семафорния фенер?

Остра свирка прониза бурята навън. Хардинг наостри слух, за да разбере откъде идва звукът. Чу го отново малко по-висок.

— Няма време. Ще сигнализирам с този…

Изведнъж вратата се отвори и на прага застана непознат човек. Очите му бързо огледаха помещението. Имаше телосложението на жокей — слаб и нисък. Мустаците му бяха руси като косата му, която се подаваше изпод широкопола сламена шапка, килната назад на главата. Дрехите му издаваха изискан вкус към облеклото — костюмът му беше английски, от „Уебър и Хейлброунър“, с копринени тегели, панталоните му с остри като бръснач ръбове стигаха малко над обувките му от кожа и велур в два цвята кафяво. Но от целия му външен вид най-много се набиваше в очи автоматичният пистолет „Маузер“ в тънката му женствена ръка.

— Не мърдайте, господа! — каза нашественикът с едва забележима усмивка. — Мисля, че е очевидно защо.

— Вие сте луд! — рязко отвърна Хардинг. — Няма какво да откраднете от нас.

— В канцеларията ви има сейф — продължи непознатият и кимна към желязната каса върху високи крака с ролки в ъгъла на помещението. — А сейфовете съдържат ценни неща, да речем от рода на заплати, а?

— Господине, обир на гара се счита за федерално престъпление. Освен това Уакетшър е селска община. Тук не се изпращат заплати. Господи! Та ние дори нямаме банка!

— Не съм в настроение да обсъждам икономиката на Уакетшър. — Дългият ударник на маузера бе издърпан назад. — Отворете сейфа!

Свирката отново проехтя, този път по-близо. Хардинг знаеше от опит, че звукът идва от разстояние не повече от четиристотин метра.

— Добре, както кажете, но първо трябва да сигнализирам с фенера на „Лимитид“.

Оръжието гръмна и шахматната дъска на Мийчъм се пръсна на парчета по застлания с линолеум под.

— Да не чувам повече приказки за спиране на влакове. Съветвам те да направиш каквото ти казвам.

Хардинг гледаше крадеца с очи, преливащи от ужас.

— Но вие не разбирате. Мостът може да се срути.

— Разбирам много добре, че искаш да се правиш на много умен.

— Заклевам се в Бога, че…

— Той ви казва истината — намеси се Мийчъм. — Току-що ни се обадиха по телефона от Олбъни да ни предупредят за моста.

— Моля ви, послушайте ни — обади се с умоляващ глас Хардинг. — Иначе ще убиете над сто души. — Той млъкна, лицето му пребледня, когато фаровете на приближаващия се локомотив го осветиха през прозореца. Свирката му се чу от не повече от двеста метра. — За бога…

Мийчъм грабна фенера от ръката на Хардинг и се втурна към отворената врата. Оръжието гръмна отново. Куршумът се заби в бедрото му и телеграфистът се строполи на пода на крачка пред прага. После бързо се изправи до клекнало положение и изпъна ръка навън, за да хвърли фенера върху релсите. Мъжът със сламената шапка сграбчи китката му, като едновременно с това насочи оръжието към главата му и с един ритник затвори вратата. После се завъртя обратно към Хардинг и му кресна:

— Отваряй проклетия сейф!

Стомахът на Хардинг се сви, като видя как кръвта на Мийчъм потече по пода и се подчини на непознатия. Набра кодовата комбинация, чувствайки, че му се повдига от безпомощност, като чуваше тракането на влака по релсите само на десетина метра зад гърба му, а светлините на пулмановите вагони хвърляха отблясъци през прозорците на кантона. След около минута ехото от колелата и на последния вагон заглъхна и влакът продължи през прелеза към моста.

Резетата дойдоха на мястото си, Хардинг натисна дръжката, отвори тежката врата и отстъпи настрани. Вътре имаше няколко малки, непотърсени пратки, стари влакови дневници и протоколи и малка касичка. Крадецът грабна касичката и започна да брои съдържанието й.

— Осемнайсет долара и четиринайсет цента — каза той бездушно. — Трудно може да се нарече щедра сума, но ще ми стигне колкото да се прехранвам няколко дни.

Мъжът грижливо прибра банкнотите в кожен портфейл, а монетите пусна в джоба на панталоните си. След като подхвърли небрежно празната касичка върху писалището, той прескочи Мийчъм и се загуби в бурята.

Мийчъм простена и се размърда. Хардинг коленичи и повдигна главата на телеграфиста.

— Влакът…? — прошепна Мийчъм.

— Кървиш много лошо — рече Хардинг, като извади от джоба на панталона си голяма червена носна кърпа и я притисна върху кървящата рана.

Стискайки зъби от парещата болка от двете си рани, Мийчъм извърна празен поглед към Хардинг.

— Обади се на кантона на източния бряг… и попитай дали влакът е преминал благополучно.

Хардинг постави внимателно главата на колегата си обратно на пода. После грабна телефона и издърпа удължителя, за да отвори предавателната верига. Закрещя в слушалката, но в отговор получи само мълчание. Затвори за миг очи и се помоли, после опита отново. Линията от другата страна на реката беше глуха. Той трескаво завъртя селекторното колело на предавателя „Къмингс-Рей“ и повика диспечера в Олбани. Чу в отговор само пращене.

— Не мога да вляза във връзка. — Почувства, че в устата му горчи. — Бурята е прекъснала линиите.

Ключът на телеграфа започна да чука.

— Телеграфните линии са все още отворени — прошепна Мийчъм. — Това е Стандиш с шахматния си ход.

Той с мъка довлече тялото си до масата и се протегна да прекъсне съобщението, за да освободи линията за спешна връзка. После двамата мъже изведнъж се загледаха един друг, изпълнени със страх от онова, което им предстоеше да чуят в светлината на утрото, започнала да обагря източното небе. Вятърът нахлуваше през вратата и разпиляваше документите, развяваше косите им.

— Ще предупредя в Олбани — каза накрая Мийчъм. — Ти иди да провериш моста.

Като в сън Хардинг се озова на релсите и с нарастваща паника се затича безразсъдно по грапавите траверси.

Скоро започна да се задъхва и сърцето му заби така, сякаш щеше да изхвръкне от гръдния кош. Изкачи наклона и забърза под трегерите откъм западния бряг към средата на моста Довил-Хъдсън. Спъна се и падна, разцепвайки коляното си в един укрепващ релсата крампон. Надигна се и накуцвайки, продължи нататък. Спря на външния ръб на средната част на моста.

Застина от ужас и ледени тръпки го побиха, докато гледаше пред себе си и не можеше да повярва на очите си. Насред моста зееше огромна дупка. Главната усилваща конструкция бе погълната от студената сива вода на реката Хъдсън, минаваща на 45 метра под моста. Заедно с нея бе погълнат и пътническият влак, превозващ сто души — мъже, жени, деца.

— Мъртви са… Всички са мъртви! — проплака Хардинг от безпомощен гняв. — И то за някакви си осемнайсет долара и четиринайсет цента!