Клайв Къслър
Нощно издирване (31)

31.

Ослепителната светлина внезапно угасна и оглушителният шум се стопи в нощта.

Пит се спря и застина неподвижен, неспособен да проумее какво става; напрегна очите си, за да привикнат на тъмнината. Наклони глава и се ослуша. Не се чуваше никакъв шум, освен отново шепотът на северния вятър. Почувства пронизващия студ по голите си ръце и силното биене на сърцето си.

Изминаха цели две минути, без нищо да се случи. Той започна да подтичва по голата баластрова настилка, като през няколко метра спираше и оглеждаше снежната покривка. Освен собствените му стъпки в обратна посока, други следи по снега нямаше.

После намали ход и с уморена крачка измина още половин километър, като донякъде очакваше, донякъде се съмняваше, че ще открие някаква следа от механичен призрак. Нищо наоколо не привлече погледа му. Сякаш влакът изобщо не е съществувал.

Спъна се в някакъв твърд предмет и се просна тромаво върху оголено от вятъра парче чакълеста настилка. Проклинайки непохватността си, той заопипва в кръг около себе си и пръстите му докоснаха две успоредни ленти студен метал.

Боже мой, това са релси!

Той скочи на крака и продължи напред. След като излезе от един остър завой, пред погледа му се открои синкава светлина от телевизор, която струеше от прозорци на къща. Релсите като че ли минаваха покрай предната веранда.

В къщата излая куче и след малко вратата се отвори и хвърли правоъгълник от светлина навън. Пит се сливаше с тъмнината. Огромно рошаво овчарско куче скочи върху траверсите, подуши ледения въздух и тъй като явно не му се искаше да се застоява на студа, веднага вдигна задния си крак и си свърши работата, после изтича обратно в уюта на стоплената от камина стая. Вратата се затвори след него.

Пит се приближи още малко и различи в тъмното огромно черно тяло, издигащо се върху страничен коловоз. Това беше локомотив със служебен вагон, скачен зад него. Пит предпазливо се качи в кабината и пипна пещта. Металът беше студен. По ръката му се полепи ръжда — котлите не бяха палени дълго време.

Той мина по коловоза към къщата и почука на вратата.

Кучето предано излая няколко пъти и почти веднага на прага се показа мъж, облечен със смачкан хавлиен халат. Светлината беше зад гърба му, затова лицето му не се виждаше ясно. Раменете му бяха широки колкото рамката на вратата и носеха тежестта на тялото му като професионален борец.

— Какво обичате? — попита мъжът с дълбок метален глас.

— Извинете, че ви безпокоя — заговори Пит с характерната за южняците усмивка, — но бих ли могъл да поговоря с вас?

Мъжът го огледа от горе до долу с леден поглед, после кимна.

— Разбира се, заповядайте.

— Казвам се Пит, Дърк Пит.

— Ансъл Магий.

Името му докосна една струна в Пит и преди той да осмисли сигнала й, Магий се обърна и силно извика:

— Ани, имаме гост.

Жената излезе от кухнята. Беше висока и не издаваше никакъв интерес. Тялото й беше тънко като тръстика — пълна противоположност на Магий. Пит предположи, че навремето може да е била манекенка. Косата й бе на тъмни и светли кичури и грижливо сресана. Беше облечена с прилепнала по тялото червена дълга домашна роба, препасана с подходяща на цвят престилка, а в едната си ръка държеше кърпа за бърсане на чинии.

— Това е съпругата ми Ани. — Магий направи и съответния жест с ръка. — А това е господин Пит.

— Здравейте! — поздрави го сърдечно Ани. — Имате вид на човек, зажаднял за чаша кафе.

— С удоволствие бих изпил едно без мляко — рече Пит. — Благодаря.

Тя изведнъж отвори широко очи.

— Знаете ли, че ръцете ви кървят?

Пит погледна ожулените си длани.

— Сигурно съм ги издраскал, когато паднах върху релсите. Те са толкова вкочанясали от студ, че дори не съм усетил.

— Сега се настанете тук, до огъня — поведе го Ани към един ъглов диван. — Аз ще ви почистя раните. — Тя забърза към кухнята и напълни кана с топла вода, после отиде в банята да потърси антисептично средство.

— Аз пък ще донеса кафето — предложи услугите си Магий.

Овчарското куче стоеше настрани и гледаше безизразно Пит. Е, поне кучето ме гледа, каза си наум Пит. Очите на животното бяха скрити зад гъсти кичури козина.

Пит обходи с поглед всекидневната. Мебелите със съвременни форми очевидно бяха правени по поръчка. Всяка вещ, включително лампите и безбройните предмети на изкуството, беше боядисана или в червено, или в бяло. Стаята представляваше нещо като обитаема художествена галерия.

Магий влезе с чаша димящо кафе.

На светлина лицето му изглеждаше дружелюбно, с момчешки израз.

— Вие сте Ансъл Магий, скулпторът, нали?

— Опасявам се, че някои художествени критици не биха се съгласили с това определение — засмя се добродушно Магий.

— Много сте скромен — рече Пит. — Веднъж стоях на дълга опашка, за да видя изложбата ви в Националната художествена галерия във Вашингтон.

— Да не би да сте познавач на съвременното изкуство, господин Пит?

— Едва ли бих се нарекъл и дилетант. Всъщност моята страст е античната машинария. Колекционирам стари коли и аероплани. — Това беше вярно. — Освен това изпитвам влечение и към парните локомотиви. — Това беше поредната лъжа.

— В такъв случай имаме много общи неща — отбеляза Магий. — И аз самият съм запалянко по стари влакове. — Той се пресегна и загаси телевизора.

— Видях частната ви железопътна линия и локомотива.

— Атлантически тип четири-четири-две — сякаш изрецитира Магий. — Излязъл е от заводите „Болдуин“ през хиляда деветстотин и шеста година. Теглил е „Овърланд лимитид“ от Чикаго до Каунсъл Блъфс, Айова. Бил е доста бърз за онова време.

— Кога за последен път е бил задвижван? — По киселата физиономия на Магий Пит веднага разбра, че е употребил погрешна терминология.

— Пълних пещта му допреди две лета, след като изминах с него осемстотин метра. Возих съседите и децата им напред-назад по частния си коловоз. Отказах се след последния си сърдечен пристъп. Оттогава машината бездейства.

Ани се върна в стаята и започна да промива ожулените му ръце.

— Съжалявам, но не намерих нищо друго, освен старо шишенце с йод. Ще ви щипе малко.

Но не позна. Ръцете на Пит все още бяха безчувствени. Той наблюдаваше безмълвно как жената го превързва. После тя седна и огледа одобрително работата си.

— Е, няма да спечели медицинска награда, но ще свърши работа, докато се приберете у дома.

— И то много добра работа — увери я Пит.

Магий се настани на един стол във форма на лале.

— И така, господин Пит, какво искате да говорите с мен?

Пит мина направо на въпроса.

— Събирам данни за „Манхатън лимитид“.

— Разбирам — кимна Магий, но си личеше, че нищо не разбира. — Предполагам, че интересът ви клони повече към последния му път, отколкото към неговата история.

— Да — призна Пит. — Има няколко неща в онази трагедия, които изобщо не са изяснени в дълбочина. Прегледах вестникарските материали, но те повече повдигат въпроси, отколкото дават отговори.

Магий го погледна подозрително.

— Журналист ли сте?

Пит поклати глава.

— Не, директор съм по специални проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— Значи работите за правителството?

— Да, чичо Сам ми плаща заплатата. Но любопитството ми, свързано с нещастието на моста Довил-Хъдсън, е чисто лично.

— Любопитство ли? Бих казал, че е по-скоро идея фикс. Какво друго може да накара човек да броди из извънградските местности в мразовито време, и то посред нощ?

— Времето ме притиска — отвърна спокойно Пит. — Утре сутринта трябва да съм във Вашингтон. Това ми е единствената възможност да видя моста. Освен това беше все още светло, когато пристигнах.

Магий като че ли се отпусна.

— Поднасям ви извинения, че ви подложих на такъв разпит, господин Пит, но вие сте единственият непознат, който нахлу в малкото ми тайно убежище. Като се изключат неколцина отбрани приятели и колеги, обществеността мисли, че съм някакъв чудат саможивец, който трескаво отлива форми в изоставен склад в източната част на Ню Йорк. Поддържам тази измама с цел. Държа на усамотението си. Ако трябваше да се съобразявам с потока от зяпачи, критици и репортери, които по цял ден да ми чукат на вратата, нямаше да мога да свърша никаква работа. А тук, скрит в долината на Хъдсън, творя на спокойствие.

— Още кафе? — попита Ани и с женската си проницателност избра подходящия момент да ги прекъсне.

— С удоволствие — прие поканата Пит.

— Искате ли и парче горещ ябълков сладкиш?

— О, чудесно. От сутринта не съм слагал залък в уста.

— Тогава ще ви приготвя още нещо.

— Не, не, сладкишът ще е достатъчен.

След като тя излезе от стаята, Магий продължи разговора.

— Надявам се, че ме разбирате накъде бия, господин Пит.

— Нямам причина да издавам уединеното ви място.

— Разчитам на това.

Чувствителността на ръцете на Пит започна да се възвръща и той усети нарастваща болка. Ани Магий му поднесе парче ябълков сладкиш и той се нахвърли на него като изгладнял полски ратай.

— По повод интереса ви към влакове — подхвана Пит. — След като практически живеете досами моста, сигурно имате свое обяснение за трагедията, което липсва в старите архиви.

Магий продължи известно време да гледа в огъня, после заговори с равнодушен глас:

— Прав сте, разбира се. Аз също проучих странните случки около катастрофата с „Манхатън лимитид“. Рових се предимно из местните легенди. Имах късмета да разговарям лично със Сам Хардинг, началника на гарата, който бил дежурен в нощта на трагедията. Това стана няколко месеца преди той да почине в един санаториум в Джърмънтаун. Беше осемдесет и осем годишен. Имаше памет като компютърна банка. Божичко, все едно че разговарях с историята! Едва ли не виждах как се развиват събитията във фаталната нощ.

— Имало нападение с цел грабеж в момента, в който влакът наближавал гарата — вметна Пит. — Крадецът попречил на началник-гарата да сигнализира на машиниста и да спаси сто души. Това звучи като роман.

— Не е никакъв роман, господин Пит. — Станало е точно както го е описал Хардинг в полицията и пред репортерите от вестниците. В потвърждение на това телеграфистът Хайрам Мийчъм показал дупката от куршум в бедрото си.

— Запознат съм с журналистическите материали — кимна Пит.

— Значи знаете, че не са успели да заловят крадеца. Хардинг и Мийчъм със сигурност разпознали в него Клемънт Маси, или както го наричала пресата — Шикозният Маси. Обличал се изискано и бил известен с няколко находчиви кражби на коли.

— Чудно, как тъй земята ще се разтвори и ще го погълне.

— Преди войната времената са били други. Съдебните органи съвсем не са били толкова опитни като днешните. Няколко години зад решетките за обир е едно, а косвено причиняване на смъртта на сто души мъже, жени и деца — съвсем друго. Ако го бяха хванали, на съдебните заседатели ще са им били нужни само пет минути, за да го пратят на бесилото.

Пит довърши сладкиша си и се облегна назад на дивана.

— Имате ли някакво предположение защо влакът не е бил открит?

Магий поклати глава.

— Вероятно е потънал в плаващите пясъци. Леководолазите от местните клубове продължават да търсят артефакти. Преди няколко години от реката, на километър по течението, бе изваден преден прожектор на локомотив. Повечето хора предположиха, че е на „Манхатън лимитид“. Според мен рано или късно речното корито ще се измести и ще разкрие останките на влака.

— Искате ли още сладкиш, господин Пит? — попита Ани Магий.

— Изкушавам се, но не, благодаря — отвърна Пит и се надигна от мястото си. — Време е да тръгвам. След няколко часа трябва да хвана самолет от „Кенеди“. Много ви благодаря за гостоприемството.

— Преди това — задържа го Магий — искам да ви покажа нещо.

Скулпторът също стана и се запъти към една врата в средата на отсрещната стена. Отвори я и се изгуби в тъмната вътрешност на помещението. След малко се появи отново със запалена керосинова лампа в ръка.

— Оттук — покани го той.

Пит прекрачи прага и ноздрите му подушиха миризма на плесен върху старо дърво и керосинови изпарения, погледът му огледа сенките, потрепващи от мекия пламък на лампата.

Оприличи помещението на канцелария, украсена с антични предмети. Една тумбеста печка стоеше в средата на пода, а кюнецът й излизаше направо през покрива. Оранжевата светлина разкри поставен в единия ъгъл сейф, чиято врата бе украсена с рисунка, изобразяваща покрит фургон, прекосяващ прерия.

До стената с прозорците се виждаха две писалища. Едното беше с извит сгъваем капак, върху който стърчеше старомоден телефонен апарат, а другото беше дълго и върху равния му плот бе поставен голям шкаф с прегради за писма. На ръба му, пред кожен стол с подвижна задна облегалка, имаше телеграфен ключ, чиито жици завиваха под прав ъгъл към тавана.

На стените бяха закачени един часовник „Сет Томас“, постер, рекламиращ пътуващото шоу на Паркър и Смит, картина в рамка на момиче със сочна плът, носещо поднос, пълен с шишета бира на пивоварна „Рупърт“ на 94-та улица в Ню Йорк Сити, и календар на застрахователното дружество „Фийни & къмпъни“ за месец май 1914 година.

— Канцеларията на Сам Хардинг — поясни гордо Магий. — Възпроизведох я точно каквато е била в нощта на обира.

— Значи къщата ви е…

— Истинската гара Уакетшър — довърши мисълта му скулпторът. — Фермерът, от когото купих имота, я използваше за фуражен склад за кравите си. Двамата с Ани възстановихме сградата. Жалко, че не я видяхте през деня. Архитектурата й е забележителна. Украсата обвиваше ръба на покрива в изящни извивки. Строена е през хиляда осемстотин и осемдесетте години.

— Свършили сте голяма работа за запазването й — похвали го Пит.

— Да, била й е отредена по-добра съдба от повечето едновремешни гари — каза Магий. — Направихме някои промени. Някогашната товарна рампа сега е спалнята ни, а чакалнята превърнахме във всекидневна.

— Обзавеждането също ли е оригинално? — попита Пит, поглаждайки телеграфния ключ.

— В по-голямата си част. Когато купихме имота, писалището на Хардинг стоеше ето тук. Печката беше спасена от купчина боклук, а пък Ани откри сейфа в един склад за железария в Селкърк. Но ето и голямата ни печалба. — Магий вдигна един кожен калъф и разкри шахматна дъска. Ръчно изработените абаносови и брезови фигурки бяха напукани и потъмнели от годините. — Това е шахът на Хайрам Мийчъм — поясни той. — Неговата вдовица ми го даде. Дупката от куршума на Маси си стои незаличена.

Пит огледа мълчаливо шахматната дъска. После погледна през прозореца в тъмнината навън.

— Човек като че ли може да усети присъствието им — каза той накрая.

— Често седя тук сам и се опитвам да си представя съдбовната нощ.

— Привижда ли ви се как „Манхатън лимитид“ отминава с грохот?

— Понякога — отвърна замечтан Магий. — Ако пусна на воля въображението си… — Той млъкна внезапно и загледа подозрително Пит. — Странен въпрос. Защо го зададохте?

— Заради влака фантом — отвърна Пит. — Казват, че той продължавал своя призрачен маршрут по стария коловоз.

— Долината на Хъдсън е благоприятна почва за създаване на легенди — присмя се Магий. — Намират се и такива, които твърдят също, че видели конник без глава. Всеки разказ с небивалици тръгва от уста на уста, украсяван с годините и преувеличаван от местните жители. Мълвата прераства в легенда, набъбваща извън рамките на действителността. Натрапчивите слухове за влака фантом започнаха няколко години след срутването на моста. Също като призрак на гилотиниран човек, който броди насам-натам да си търси главата, „Манхатън лимитид“, както вярват неговите почитатели, никога няма да влезе в огромното депо на небето, докато веднъж завинаги не прекоси реката.

Пит се засмя.

— Господин Магий, вие явно сте закоравял скептик.

— Не го отричам.

Пит погледна часовника си.

— Наистина вече трябва да тръгвам.

Магий излезе да го изпрати и двамата си стиснаха ръце на стария гаров перон.

— Прекарах чудесна вечер — каза Пит. — Признателен съм на вас и жена ви за гостоприемството.

— Удоволствието беше и наше. Елате ни отново на гости. Обичам да разговарям за влакове.

Пит се поколеба, преди да каже:

— Трябва да имате предвид едно нещо.

— Какво е то?

— Странно нещо във връзка с легендите. — Пит срещна погледа на Магий. — Че те обикновено се раждат от истината.

На светлината, идваща от къщата, добродушното лице остана сериозно и замислено — нищо повече. След това Магий сви неопределено рамене и затвори вратата.