Клайв Къслър
Нощно издирване (76)

76.

Даниел изглеждаше сияйна във вечерната си рокля с гол гръб от копринен шифон в зелени тонове. Косата й бе разделена на път в средата и прибрана назад от едната страна с гребен, украсен с позлатени цветя. Златна спираловидна огърлица обгръщаше шията й. Когато вдигаше поглед над масата, светлината от свещите проблясваше в очите й.

След като прислужницата раздигна чиниите, Сарвьо се надвеси над Даниел и нежно целуна ръката й.

— Налага ли се да тръгваш?

— За съжаление, да — отвърна тя, наливайки му бренди. — Новият ми есенен гардероб от „Вивон“ е готов и си определих час за последните проби за утре сутринта.

— Защо винаги летиш до Квебек? Не можеш ли да си намериш шивач в Отава?

Даниел се изсмя и го погали по ръката.

— Защото предпочитам модните дизайнери в Квебек пред шивачите в Отава.

— Изглежда, никога не можем да останем за малко сами.

— Ти вечно си зает с управлението на страната.

— По това няма спор. Само че, когато отделя време за теб, точно тогава ти пък си обвързана с някакъв ангажимент.

— Нали съм съпруга на министър-председателя — усмихна се тя. — Не мога да затворя очи и да обърна гръб на поетите от мен задължения.

— Не заминавай — промълви той почти беззвучно.

— Сигурна съм, че искаш да изглеждам красива на нашите обществени прояви — нацупи устни тя.

— Къде ще отседнеш?

— Където отсядам винаги, когато трябва да пренощувам в Квебек Сити… в градската къща на Нанси Сут.

— Ще се чувствам по-добре, ако се прибереш вечерта.

— Нищо няма да се случи, Шарл. — Тя се наведе и го целуна бездушно по бузата. — Връщам се утре следобед. И тогава ще си поговорим.

— Обичам те, Даниел — рече тихо той. — Най-силното ми желание е да остарея заедно с теб. Държа да го знаеш.

Нейният единствен отговор беше хлопването на вратата.

 

 

Градската къща на Нанси Сут беше на нейно име — факт, за който самата Нанси дори не подозираше.

Известна писателка и канадка по рождение, тя живееше в Ирландия, за да избегне шеметните данъци, причинени от инфлацията. Рядко посещаваше семейството и приятелите си във Ванкувър, а в Квебек кракът й не бе стъпвал повече от двайсет години.

Веднага щом служебната кола остави Даниел пред градската къща и един канадски полицай зае мястото си пред външната врата, тя влезе вътре и започна да обикаля по стаите, тръшкайки вратите след себе си, пусна водата в тоалетната, включи радиото на станция с лека музика.

След това отвори един вграден в стената гардероб, избута дрехите настрана и разкри врата, водеща към рядко използвано стълбище в съседната сграда. Забърза надолу по стълбите до вътрешен едноместен гараж, който имаше излаз към задна алея. Там, в точния час, я чакаше в мерцедеса си Анри Вийон. Едва настанила се на предната седалка, той протегна ръка и я прегърна.

Даниел се отпусна в очакване на неизбежната целувка. Но изразът на нежни чувства не продължи. Той я отдели от себе си и лицето му прие сериозен вид.

— Надявам се да е важно — рече той. — Започва да става все по-трудно да се измъквам.

— Нима е възможно това да е същият мъж, който безразсъдно ме любеше в имението на министър-председателя?

— Тогава не ми предстояха избори за президент на Квебек.

Тя се отдръпна и въздъхна. Почувства, че възбудата и страстта от тайните им срещи стихва. Вече нямаше илюзии, които да се разбиват. Никога не се бе залъгвала, че необикновената им връзка ще продължи вечно. Сега не оставаше нищо друго, освен да зарови болката и двамата да запазят ако не интимно, то поне сърдечно приятелство.

— Да отидем ли някъде? — прекъсна мислите й той.

— Не, просто карай.

Вийон натисна бутона за отваряне на електрическата гаражна врата и излезе на заден ход на алеята. Движението беше слабо, когато той пое към крайбрежната улица и се нареди на къса опашка от коли, които чакаха да се качат на ферибота, за да преминат на източния бряг.

Нищо повече не си казаха, докато Вийон изкачваше мерцедеса по рампата и паркира близо до носовата част, откъдето можеха да наблюдават светлините, танцуващи по повърхността на Сейнт Лорънс.

— Имаме да вършим съдбовни неща — заговори първа Даниел.

— Свързани с теб и мен, или с Квебек?

— С трите.

— Звучи сериозно.

— Точно тъй говоря. — Тя замълча. — Шарл ще се оттегли от поста министър-председател и ще се кандидатира за президент на Квебек.

Той се обърна и се втренчи в нея.

— Я повтори.

— Съпругът ми ще обяви кандидатурата си за президент на Квебек.

Раздразнен, Вийон поклати глава.

— Не мога да повярвам, че ще го стори. Това е най-тъпото нещо, което съм чувал. Защо ни в клин, ни в ръкав ща върши подобна глупост?

— Мисля, че е плод на гняв.

— Толкова силно ли ме мрази?

Даниел сведе поглед.

— Изглежда, подозира, че има нещо между нас. А може би и знае. Сигурно иска да си отмъсти.

— Не ми се вярва. Шарл никога не е проявявал детинщини.

— Бях толкова предпазлива. Вероятно ме е следил. Как иначе ще се усъмни?

Вийон тръсна глава назад и се разсмя.

— Защото аз бях така добър да му кажа.

— Не, не си го направил! — изуми се тя.

— Майната му на този префинен гад! Да си се пържи в праведното си самосъжаление, хич не ми пука! Няма начин това високомерно копеле да спечели изборите. Шарл Сарвьо има малко приятели в „Парти Кебекоа“. Там повечето са на моя страна.

До дока на ферибота оставаха само стотина метра, когато от петата кола зад мерцедес седана на Вийон слезе един мъж и се смеси сред пътниците, които започнаха да се разотиват от бордовите огради, откъдето се наслаждаваха на гледката, за да се върнат в колите си на палубата за паркиране.

Мъжът видя в огледалото за обратно виждане два профила, увлечени в разговор, и чу приглушени гласове през затворените прозорци.

Той нехайно се приближи до мерцедеса, отвори задната врата, сякаш колата беше негова, и се настани на задната седалка.

— Мадам Сарвьо, мосю Вийон, добър вечер!

По лицата на Даниел и Вийон се изписа смут, който премина в пълно изумление, а после в ужас, когато видяха 44-калибровия магнум, стиснат здраво в твърдата като камък ръка, която бавно се отмести от едната към другата глава и обратно.

Удивлението на Вийон беше обяснимо.

Той имаше чувството, че се оглежда в огледало.

Мъжът на задната седалка беше точно копие на него — сякаш му беше близнак или клониран от него. На светлината от прожекторите на палубата за слизане и качване, която нахлуваше през предното стъкло, се виждаше ясно всяка подробност от лицето.

Даниел изпусна нисък стон, който сигурно щеше да премине в истеричен вик, ако цевта на револвера не я бе шибнала по бузата.

От драскотината на иначе гладката й кожа бликна кръв и тя изохка от мигновената болка.

— Нямам никакви угризения, когато удрям жена, затова ако обичате, спестете си всякакви опити за неразумно съпротивление.

Гласът беше чиста имитация на този на Вийон.

— Кой сте вие? — попита Вийон. — И какво искате?

— Поласкан съм, че оригиналът не разпозна измамата. — Гласът прие нова модулация, такава, която Вийон мигом разпозна с ужас.

— Аз съм Фос Глай и смятам да убия и двама ви.