Клайв Къслър
Нощно издирване (71)

71.

Джордино зае позиция върху перона, граничещ с релсите. В едната ръка държеше голям фенер. Вятърът беше стихнал до шестнайсет километра в час, но дъждът продължаваше да вали и за да се предпази от него, той стоеше до ъгъла на гаровата постройка.

Чейс нямаше този късмет. Беше се сгушил в откритата ръчна количка, разположена на около четиристотин метра от коловоза. Може би за десети път изсуши изводите на батерията и провери жиците, свързани с предния прожектор на локомотива и високоговорителите, които временно бяха монтирани в предната част на ръчната количка.

Пит се показа на прага и направи знак с ръка. Джордино му махна в отговор, скочи на коловоза и светна фенера.

— Най-сетне! — измърмори под носа си Чейс, натисна превключвателя на батерията и започна да повдига лостовете.

Лъчът на прожектора заблестя върху мокрите релси и писъкът на свирката бе понесен от поредния порив на вятъра. Пит поостана още малко на прага, за да засече наум тръгването на ръчната количка. Удовлетворен, че Чейс се приближава с желаната скорост, той влезе отново в канцеларията и се потопи в топлината от печката.

— Започваме — съобщи той кратко.

— Какво се надявате да разберете, като възпроизвеждате обира? — попита Магий.

— Ще знам след няколко минути — отвърна уклончиво Пит.

— Много е вълнуващо — обади се Ани.

— Ани, вие ще влезете в ролята на Хайрам Мийчъм, телеграфистът, а аз ще бъда началникът на гарата Сам Хардинг — разпореди Пит. — Господин Магий, вие сте главното действащо лице. Ще поемете ролята на Клемънт Маси и ще възстановявате събитията стъпка по стъпка.

— Ще се опитам — каза Магий. — Само че няма да е възможно да възпроизведа точния разговор и движенията отпреди седемдесет и пет години.

— Не ни е нужно точно изпълнение — усмихна се Пит. — Един бегъл преглед ще бъде достатъчен.

Магий сви рамене.

— Добре… да опитаме. Мийчъм е седял пред шахматната дъска върху масата. Хардинг току-що е получил съобщение от диспечера в Олбъни, значи се е намирал до телефона, когато Маси е влязъл.

Той се запъти към вратата и се обърна, изпъвайки ръка, сякаш насочва пистолет. Шумът от локомотива се приближаваше и се смесваше с трясъка от гръмотевиците. Магий постоя неподвижен няколко секунди, ослушвайки се, после кимна и рече:

— Това е обир!

Ани погледна към Пит — не беше сигурна какво да прави или каже.

— След преминаването на изненадата — подсказа й Пит — железничарите вероятно са започнали да се противят.

— Да, когато разговарях със Сам Хардинг, той каза, че се опитали да уверят Маси, че в канцеларията няма никакви пари, но той не искал и да ги чуе. Настоял един от тях да отвори сейфа.

— Те са се поколебали — предположи Пит.

— Отначало, да — отвърна Магий с глух глас. — После Хардинг се съгласил, но при условие първо да дадат сигнал на влака. Маси отказал, като заявил, че това е номер. Станал нетърпелив и изстрелял куршум в шахматната дъска на Мийчъм.

Ани стоеше с безизразно лице. После, подтикната от въображението си, перна с ръка шахматната дъска от масата и фигурите се пръснаха по пода.

— Хардинг започнал да го моли, опитвайки се да обясни, че мостът се е срутил. Но Маси не му обърнал внимание.

Лъчът на прожектора върху ръчната количка проблесна през прозореца. Пит забеляза, че погледът на Магий бе устремен към друго време.

— После какво става?

— Мийчъм грабнал един фенер и се опитал да излезе на перона, за да спре влака. Маси го прострелял в бедрото.

Пит се обърна.

— Ани, ако обичате.

Ани стана от стола, направи няколко крачки към вратата и клекна на пода.

Ръчната количка беше вече само на стотина метра от гарата. На светлината от прожектора Пит успя да прочете датите на календара, закачен на стената.

— А вратата? — рязко продължи Пит. — Отворена ли е била, или затворена?

Магий се замисли.

— Казвайте! Бързо! — подкани го Пит.

— Маси я затворил с ритник.

Пит тръшна вратата.

— После?

— „Отворете проклетия сейф!“ Точно това били думите на Маси според Хардинг.

Пит се спусна към стария железен сейф и се наведе над него.

Пет секунди по-късно количката, с изтощения от бутане Чейс, се зададе по релсите навън, басите на високоговорителите отекваха в старата дървена постройка. Джордино се изправи и описа с фенера широк полукръг към прозореца, за да създаде впечатление на намиращите се вътре, че лъчът е отминал непосредствено след ръчната количка. Единственият звук, който липсваше, беше този на тракащите стоманени колела на вагоните.

По гърба на Магий полазиха ледени тръпки. Той изпита чувството, че се е докоснал до миналото — минало, което никога не е познавал в действителност.

Ани стана от пода и обгърна с ръка кръста му. Погледна го в лицето със странен, проницателен израз.

— Беше толкова достоверно — промълви Магий. — Адски достоверно!

— Защото нашето изиграване възпроизведе нещата така, както са се случили през хиляда деветстотин и четиринайсета година — каза Пит.

Магий се обърна да го погледне.

— Значи истинският „Манхатън лимитид“ е минал оттук.

Пит поклати глава.

— Точно тогава „Манхатън лимитид“ изобщо не е минавал оттук.

— Лъжете се. Хардинг и Мийчъм са го видели.

— Били са подлъгани — каза спокойно Пит.

— Но това не може да бъде… — започна Магий и млъкна, очите му се разшириха от недоумение, после продължи: — Не може да бъде… те са били опитни железничари… не биха се подлъгали толкова лесно.

— Мийчъм е лежал ранен на пода. Вратата е била затворена. Хардинг е бил наведен над сейфа с гръб към коловоза. Те не са видели нищо друго, освен светлини. Не са чули нищо друго, освен шумове. Шумове от стар грамофонен запис на минаващ влак.

— Но мостът… мостът е паднал под тежестта на влака. Това не е могло да се подправи.

— Маси е разрушавал моста на части. Знаел е, че силен взрив наведнъж ще вдигне на крак половината долина. Затова детонирал малки количества заряди от черен барут на ключовите места на конструкцията, изчаквайки взрива да съвпадне с гръмотевиците, докато най-накрая средната част на моста поддала и паднала в реката.

Магий, все още изумен, не каза нищо.

— Обирът на гарата е бил само за заблуда, за прикритие. Маси е имал в главата си по-големи планове от това да задигне някакви си осемнайсет долара. Той е преследвал товар от два милиона долара в златни монети, натоварени на „Манхатън лимитид“.

— Но защо е трябвало да се забърква в този обир? — попита Магий недоверчиво. — Могъл е просто да спре влака, да вземе парите и да избяга.

— Точно така щеше да го филмира Холивуд — рече Пит. — Само че в живота винаги има някаква уловка. Въпросните монети са били с номинация от по двайсет долара. Всяка е тежала почти двайсет и осем грама. По простата аритметика за два милиона долара са нужни сто хиляди монети. Тогава сметнете, че шестнайсет унции са близо половин килограм, извадете малко и ще получите товар с тегло над три тона. Малко трудничко е щяло да бъде за неколцина мъже да го нарамят и побегнат, преди железничарските власти да установят причината за закъснението на влака и да пратят полицейски отряд да провери релсовия път.

— Добре — обади се Джордино. — Аз ще лапна въдицата и ще задам въпроса, който се върти в главата на всеки от нас. Щом влакът не е минал оттук и не е потънал в Хъдсън, тогава къде е отишъл?

— Мисля, че Маси е превзел локомотива, отклонил е влака от пътя му и го е скрил някъде, където е останал до ден-днешен.

Ако Пит беше заявил, че е пратеник от планетата Венера или е прероден Наполеон Бонапарт, думите му нямаше да се приемат с такова съмнение. Магий изглеждаше съвършено равнодушен. Единствено Ани имаше замислен вид.

— В някои отношения теорията на господин Пит не е толкова пресилена — каза тя.

Магий я погледна така, сякаш тя беше някое заблудено дете.

— Нима не е имало нито един оцелял пътник или член от влаковия персонал, който да е разказал какво се е случило, или пък някой от крадците да не си е признал на смъртния си одър, или пък дори труп, който да е довел до разкрития? Нима от цял влак не се е намерило поне едно парче през всичките тези години…? Не е възможно.

— Трябва да е било най-невероятното изчезване на всички времена — добави Чейс.

Пит не даваше вид, че слуша разговора. Изведнъж се обърна към Магий.

— Колко далече е Олбъни оттук?

— На около четирийсет километра. Защо питате?

— „Манхатън лимитид“ е бил видян за последен път отблизо, когато е тръгнал от гарата на Олбъни.

— Но всъщност вие нали не вярвате, че…

— Хората вярват в това, в което искат да вярват — прекъсна го Пит. — В митове, призраци, религия и свръхестествени явления. Аз вярвам, че един осезаем обект просто е бил забутан на място, където в продължение на три четвърти век насам на никого не му е идвало наум да го потърси.

Магий въздъхна.

— Какви са намеренията ви?

Пит се показа изненадан от въпроса.

— Смятам да огледам сантиметър по сантиметър изоставения коловоз оттук до Олбъни — отвърна сериозно той, — за да открия останки от старо релсово разклонение, което води за никъде.