Клайв Къслър
Нощно издирване (55)

55.

Местните фермери може би са приветствали дъжда, който се изсипа над долината на река Хъдсън, но той само засили унинието, обхванало екипажа на „Де Сото“. Търсенето на „Манхатън лимитид“ не доведе до нищо, освен до усуканите и ръждясали останки от моста Довил-Хъдсън, които лежаха на дъното на реката като разхвърляни кости на вкаменен динозавър.

Часовете се нижеха един след друг, екипажът настройваше уредите, кърмчията обикаляше по пет-шест пъти над едни и същи участъци, всеки напрягаше поглед да зърне нещо, което вероятно беше пропуснал да види преди. На три пъти сондите, които се влачеха зад кърмата на катера, увисваха над някое подводно препятствие и довеждаха до закъснение от няколко часа.

Със стиснати устни Джордино разчиташе внимателно разграфените карти и отбелязваше мястото на останките, изобразявани на хидролокатора със странично сканиране. Накрая подметна на Глен Чейс:

— Е, може и да не знаем къде е влакът, но поне знаем къде не е. Надявам се водолазният екип да има повече късмет. — Той погледна към големия месингов хронограф на стената на кормилната рубка. — Те би трябвало вече да са излезли на повърхността.

Чейс безцелно прелистваше историческия доклад за потъналия „Манхатън лимитид“, който Хайди бе написала и им го бе изпратила от Канада. Задържа вниманието си върху последните две страници и ги прочете наум, а после каза:

— Възможно ли е влакът да е бил изваден няколко години по-късно, когато е бил „стара новина“ и никой да не си е направил труда да уведоми пресата?

— Не вярвам — отвърна Джордино. — Бедствието е било твърде голямо събитие в района, за да мине незабелязано и да не бъде отразено успешното откриване на влака.

— Има ли истина в твърденията на някои водолази, че били открили локомотива?

— Досега нищо подобно не е потвърдено. Един дори се кълне, че бил седнал в кабината и удрял камбаната на машината. Друг пък разправя, че преплувал през пулманов вагон, пълен със скелети. Покажи ми неразкрита загадка и аз ще ти покажа официално потвърдено чудо с всички отговори.

На вратата се изправи фигура с подгизнал водолазен костюм и прекрачи прага на кормилната рубка. Никълъс Райли, ръководителят на водолазния екип, седна на пода, облегна гръб на отвесната преграда и дълбоко въздъхна.

— Течението със скорост три мили в час е убийствено — каза уморено той.

— Намерихте ли нещо? — попита нетърпеливо Джордино.

— Само едно истинско сметище — отвърна Райли. — Цялото дъно е осеяно с парчета от моста. Някои от трегерите изглеждат като взривени.

— Тук това е обяснено — повдигна доклада Чейс. — През хиляда деветстотин и седемнайсета година инженери от армейския корпус са взривили горните части на разрушения мост, тъй като са представлявали опасност за корабоплаването.

— Някакви следи от влака? — продължи да разпитва Джордино.

— Дори пукнато колело няма. Дънната геология е съставена от много мек, фин пясък. Пуснеш ли монета, тя ще потъне.

— Колко е дълбок най-долният пласт?

— Според лазерните ни проби — отвърна Чейс — се намира на дълбочина единайсет метра.

— Можеш да зариеш влака и пак да остане шест метра пясъчен пласт над него — вметна Райли.

Джордино присви очи.

— Ако гениите биват награждавани с рози, а идиотите — с кожи от скункс, аз щях да спечеля десет кожи.

— Е, чак десет не, но седем… — подразни го Чейс. — Защо тъй се самобичуваш?

— Защото съм тъпак, че не загрях по-рано разрешението на загадката. Защо протонният магнитомер не може да отчита твърдо? Защо поддънният профил не може да различи цял влак под седимента?

— Искаш ли да споделя откритието ти? — попита Райли.

— Всеки взима за чиста монета, че разхлабеният мост се е срутил под тежестта на влака и е паднал заедно с него в реката, като локомотивът и вагоните са се омотали със стоманените трегери — изрече на един дъх Джордино. — Ами ако влакът първо е паднал през средното разстояние между опорите и едва тогава мостът да се е срутил и да е паднал върху него, като го е закрил?

Райли отмести поглед към Чейс.

— Мисля, че той нещо налучква. Тежестта на всичката тази стомана е затиснала влака дълбоко в пясъка и е заличила всякаква следа от него.

— Теорията му обяснява и защо нашият детектор не отчита нищо — добави в подкрепа Чейс. — Натрошената маса от конструкцията на моста силно изкривява и прекъсва сигналите на сондите от който и да е предмет отдолу.

Джордино се обърна към Райли.

— Има ли възможност да се промъкнете под частите на моста?

— Никаква — изсумтя Райли. — Дъното е като плаващи пясъци. Освен това течението е толкова силно, че едва ли някой от водолазите ще може да свърши някаква работа.

— Ще ни е необходим шлеп с кран и драга, за да изместим моста от дъното, ако искаме да сложим ръце върху влака.

Райли се изправи уморено на крака.

— Добре, ще кажа на момчетата да направят няколко разузнавателни подводни снимки, за да знаем къде да спуснем челюстите на крана.

Джордино свали шапката си и избърса с ръкав челото си.

— Странно е как се разрешават нещата. Мислех, че тук ще ни е много лесно, докато Пит и неговите хора няма да могат да подгънат крак.

— Кой знае на какво са се натъкнали в Сейнт Лорънс — каза Чейс. — Не бих си разменил мястото с тях.

— Ох, не знам — сви рамене Джордино. — Ако при Пит е станало точно така, както е очаквал, сега вероятно се е излегнал на някой шезлонг на палубата, с красива жена до себе си и се припича на канадското слънце.