Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (9)

9.

— Часът е нула четиристотин и десет.

В 0410 часа едно-единствено изречение, долетяло от високоговорителя, беше достатъчно, за да разсъни окончателно Трайстин. Той стъпи с боси крака върху твърдия пластмасово-циментов под на кабината и седна на ръба на леглото. Застина в тази поза за миг — не повече, — след което се отправи с тежки стъпки към душа. Химически чистата, рециклирана вода не го ободри. Потри с длан чело и се изправи. Дори и толкова рано сутринта долавяше слабо статично електричество чрез вградения чип.

Душът все пак му помогна в известна степен, но дори и горещата вода не успя да отстрани миризмата на амоняк и трева от пустошта.

Трайстин се изтри, загърна тялото си с хавлия и отново се върна в своята кабина. Облече се в зелена ежедневна униформа и се отправи към херметически затварящите се врати, за да чака совалката.

В 0440 часа совалката спря на платформата пред центъра и Трайстин, с дихателна маска над устата си, пъхнал барета в колана, стиснал куфарче с най-необходимите принадлежности в ръка, задейства вратата на платформата, излезе от нея и се качи в совалката през задната врата. Купето за пътници бе облицовано с изподраскана зелено-сива пластмаса, имаше седалки в същия цвят и бе осветено от дълга светеща лента, монтирана на тавана.

Цивилен служител с квадратно лице се обърна за миг към Трайстин, огледа униформата му и посочи място до една от стените. Четири от дванайсетте места до стените бяха заети от младши офицери, сложили върху лицата си дихателни маски.

— Лейтенант Десол? — долетя по непряката система за връзка.

— Да, аз съм — отвърна Трайстин, преодолявайки статичното електричество.

— Останете с дихателна маска, сър, но можете да се включите към извода на линията за захранване с въздух под седалката ви. Купето няма да бъде заредено с кислород, докато не вземем пътниците от всички станции.

Трайстин сложи колана и совалката напусна станцията. Въздухът от совалката премина през дихателната му тръба с леко съскане; беше наситен с миризма на нефт, метал… амоняк и трева от пустошта. Трайстин се облегна назад и затвори очи — предположи, че повечето пътници постъпваха точно по този начин.

Всъщност не успя да заспи, дори не задряма, само седеше в състояние на почти несъзнателно вцепенение, докато совалката на три пъти спря и отново потегли, преди да поеме обратния път към Клайсийн.

— Пълно захранване с въздух.

Замаян, Трайстин отвори очи, сне дихателната маска, освободи я от линията за захранване с въздух и прибра мундщука в пакета. Разтърка леко очи, възпалени от амоняка и тревата на пустошта. После пое дълбоко дъх, което в крайна сметка се превърна в прозявка.

— Ти си Трайстин, нали? — Тъмнокосата жена офицер до него имаше звезда до двете успоредни черти на яката си, което означаваше, че притежава чин майор. Носът ѝ беше остър, но същевременно чип, брадичката ѝ бе твърда, квадратна над силните рамене, които бяха почти, но не съвсем прекалено широки. Тялото ѝ изглеждаше стройно и мускулесто.

— Да. — Трайстин отново я погледна и осъзна, че очите са по-сурови, а лицето по-старо, отколкото бе сметнал на пръв поглед.

— Аз съм Ултийна Фрейър.

— Поздравления — той кимна към звездичката на яката. — Откога?

— От следващия месец. Аз съм една от малцината с повишено звание по случай кръгла годишнина, чествана от Коалицията. — Очите ѝ срещнаха неговите.

— Бих ли могъл да попитам как позна кой съм аз? — След това Трайстин се засмя глупаво. Всички в купето бяха с униформи и имената им бяха написани върху светещи значки, окачени под лявото рамо.

— Всъщност разбрах, че си ти, преди да видя значката — тя му се усмихна приятелски, но не и гальовно. — Ти си единственият, който прилича на възвращенец.

Трайстин вдигна рамене.

— Човек не може да стори кой знае какво с генетичното си наследство.

— Значи си от някое древно семейство в Коалицията?

— Да, едно от първите, заселили се на Пердия — направо да не повярваш. — Той мразеше да обяснява, че въпреки вида си на възвращенец, беше човек на Коалицията до мозъка на костите си, заради семейното родословно дърво, което се спускаше чак до основаването ѝ.

— Вярвам ти. Това обяснява също така защо оцеля в случая на живите торпили, които възвращенците изпратиха срещу теб. Знаеш ли, че Уеслин загина? Още двама офицери от западния дял на полосата не успяха да оцелеят в подобни случаи.

— Защо? — учтиво попита той.

— Сигурна съм, че трябва непрекъснато да даваш доказателства, че не позориш произхода си — ти и хората от твоето семейство. Има ли неудачници сред роднините ти?

Трайстин си помисли за звездичката до двете черти на яката ѝ, после се усмихна.

— И с теб ли е същото?

Незаинтересованият вид на лицето ѝ бе заменен с усмивка.

— Да. Не забравяй за чина ми, Трайстин — след което усмивката ѝ избледня.

— Зная. От следващия месец ще бъдеш майор.

— Да, така е. Но и твоето време ще дойде. Чиновете са нещо временно. — Тя се облегна назад и затвори очи.

За какво беше целият този разговор, зачуди се той. Макар че знаеше отговора. Поради някаква причина тя, Ултийна Фрейър, трябваше да доказва също толкова неща, колкото Трайстин — може би дори повече. В известен смисъл това беше прекалено лошо. Въпреки леко заострения нос, той харесваше Ултийна, нравеше му се компетентността ѝ. Напомняше му за Саля. Запита се как ли я кара сестра му, после поклати глава. Не можеше да намери отговор на този въпрос, затова се отпусна и затвори очи.

— Спирка Клайсийн — обяви цивилният служител от вратата.

Трайстин се събуди навреме, за да види как Ултийна излиза през вратата на совалката и потъва в гарата. Изправи се, после се протегна и остави другите да слязат преди него. Според вградения нервен чип часът беше само 0715, имаше повече от достатъчно време да похапне преди прегледа в медицинския център за действащи офицери.

Тунелът на гарата беше почти двайсет метра в диаметър — ширина два пъти по-голяма от стандартната; отдясно на Трайстин източният участък имаше кафява лента. Петте метра до стената бяха запазени за електроскутери и открити коли за превоз на пътници. Във всяка кола имаше седалки за трима пасажери, като превозното средство бе програмирано да спира на всяка четвърт от разтега.

За разлика от повечето действащи офицери Трайстин пренебрегна колите и пое пешком на юг от гарата към районите с жилищни сгради; в свободните от дежурство дни беше научил, че по-добрите кафенета се намират там. Имаше и напречно разположени тунели за пешеходци, които отвеждаха до западния обслужващ Свод — макар че терминът Свод беше неподходящ, защото по-голямата част от всички постройки се намираше под земята. Самата гара бе разположена под центъра на града.

Макар че животът на тази планета се развиваше под повърхността и предимно вътре в сградите, повечето хора, работещи на Мейра, бяха с по-тъмен цвят на кожата от Трайстин и това не будеше изненада — наследството на коалицията Еко-Тек беше генетически смесено и това бе най-мекият израз, използван по този повод. Въпреки че Трайстин не надвишаваше прекалено много средния ръст на офицерите в Еко-Тек, със своите 195 сантиметра бе по-висок от почти всички, но се опитваше да не ходи прегърбен.

Отмина първия ресторант „Кубчето на тунела“, защото вътре беше претъпкано с хора и практически на всяка маса имаше действащ офицер. Измина около половин разтег на юг навътре в тунела и влезе в ресторант „Невен“, където бяха заети едва половината от масите.

След като огледа менюто, разбра защо бе така. Цените бяха с над една трета по-високи от тези в „Кубчето“. Като се надяваше, че по-високите цени означават и по-добра храна, Трайстин напечата поръчката си на клавиатурата — истински яйца, препечен бял хляб от водорасли и печени картофи. Картофите растяха почти навсякъде. Компютърът сравни отпечатъка на палеца му и номера на картата му за самоличност, след това одобрително изписука.

Трайстин пое квадратното пластмасово картонче, върху което бе изписан неговият номер, и се приближи към автомата за чай. Чаят струваше колкото всичко останало от закуската, но той се нуждаеше от нещо горещо и истинско. Зае една маса на ъгъла, край голяма саксия, пълна с невени и местни нарциси. Цветът на невените и тръпчивата им миризма бяха по-приемливи за Трайстин от изкуствените аромати, които се носеха край него. Нарцисите — отглеждани навсякъде в Клайсийн — имаха малки бели цветчета, но служеха като допълнителни генератори на кислород. Трайстин чувстваше топлината, лъхаща от вградените в тавана лазерни отоплителни модули.

Разположил се върху зелен пластмасов стол до кръгла зелена пластмасова маса, той посръбваше чай и наблюдаваше как хората вървят или профучават в коли навън в тунела, отделен от ресторанта чрез редица високи до кръста декоративни съдове, засадени с най-различни цветя.

Минувачите все още го оглеждаха любопитно заради пясъчнорусата му коса, сините очи и широките рамене, но след като забележеха военната униформа, особено офицерските отличителни знаци, в погледите им отново се настаняваше сигурност, внушена от нещо познато.

Трайстин изяде бавно яйцата. Изпитваше наслада да посръбва от чая и да наблюдава хората, които минаваха край него — действащите офицери и техници, облечени в светлозелени униформи, цивилните техници, които се обличаха в каквито дрехи си пожелаеха, група тъмнооки, тъмнокоси деца, облечени в училищни туники и панталони.

Деца — не беше виждал много от тях, откакто напусна Камбрия, не че и там семействата от коалицията Еко-Тек имаха повече от две.

Сви устни, изяде остатъка от препечения хляб и отново отпи глътка от чая. Ултийна — до известна степен тя отговаряше на образа, който си бе създал за нея, но от друга страна се различаваше от него. Със сигурност не беше така открито предразполагаща като Езилдия, но и носът ѝ беше по-различен от клюна, с който си я бе представял. От друга страна тя наистина беше компетентна в областта си.

Засмя се. Ултийна се придвижваше бързо в йерархията и не след дълго щеше да стане майор. Тя наистина бе подчертала това съвсем ясно, но защо ли бе споменала, че чиновете са нещо временно? Пак сръбна от чая, помириса невените и се отпусна, за да наблюдава минувачите. Имаше повече от достатъчно време.

В 0820 часа напусна ресторант „Невен“ и пое с бързи крачки по тунела за пешеходци, който свързваше район номер едно на жилищните сгради с Обслужващ център две.

В 0830 часа Трайстин влезе в Обслужващ център две, подпомагащ дейността на военното командване. В 0840 излезе от ботаническата градина. Прииска му се да бе напуснал ресторант „Невен“ по-рано — така би имал повече време за градината. Може би щеше да я разгледа по-късно. Липсваше му зеленината. Продължи да върви.

В 0855 часа премина през плъзгащата се врата и влезе в подземния медицински център. След това се насочи към компютърния терминал.

— Лейтенант Трайстин Десол.

— Редовните медицински прегледи се извършват в коридор три Б, лейтенант. Следвайте оранжевата ивица до момента, когато се пресече със синята. След това завийте надясно покрай синята ивица, докато стигнете участъка за приемане. — Тъмнокосият техник му се усмихна учтиво, после се върна до компютърния терминал.

Трайстин сви рамене, вървя край оранжевата ивица на стената около стотина метра, след това зави надясно. Още сто метра, изпълнени със завои, го доведоха до чакалнята. Той се приближи до техника, дежурящ до компютърния терминал.

— Лейтенант Десол…

— Седнете, лейтенант. Доктор Ихара или някой друг медицински служител ще ви повика след малко.

Трайстин се опита да не поклати глава и му обърна гръб. В първата редица от твърдите пластмасови столове седеше Ултийна Фрейър. Тя му се усмихна и посочи празното място до себе си.

— Тук не обръщат особено внимание на чиновете.

— Забелязах. — Трайстин се настани на стола. — От колко време чакаш?

— Около пет минути повече от теб. — Ултийна му се усмихна за миг. Цялото му тяло бе обзето от топлина, която бързо изчезна. — Аз не изчислих така плътно времето си до секундата като теб. Жените не могат да си позволят подобна репутация, дори днес.

— Аз също не бях планирал да се появя в последната минута. Медицинският център се оказа по-голям, отколкото предполагах.

— За пръв път ли си тук?

Трайстин кимна.

— Годишният ми медицински преглед е чак след един месец. Мислиш ли, че могат да го комбинират с този тук?

— Няма такава възможност. Хората от командването заявяват, че трябва да преминеш редовен годишен общ медицински преглед и просто ще го преминеш. — Ултийна отметна назад кичур от косата си, който едва ли бе по-дълъг от тези на Трайстин.

— Десол! — Медицинският техник, облечен в зелена униформа, застанал до компютърния терминал, огледа помещението, където чакаха десетина млади офицери.

— Тук. — Трайстин се изправи.

— Моля, последвайте ме, сър. — Думата „сър“ очевидно беше чиста формалност, техникът не влагаше в нея уважение.

Трайстин се усмихна на Ултийна. И тя му отвърна с лека усмивка.

— Ще се срещнем по-късно, поне в комуникационната мрежа.

Жената кимна учтиво.

Трайстин последва служителя. Двамата завиха зад ъгъла и се озоваха пред редица затворени със завеси кабини. Техникът му посочи една от кабините, пред чийто вход завесата беше вдигната.

— Съблечете се и останете по бельо. След това застанете в центъра на помещението и позволете на уреда да обгърне тялото ви. Поставете ръцете си в ограничителните улеи и натиснете издатините под малките пръсти на двете си ръце. Има по една за всеки пръст. Стойте мирно. Уредът ще ви вземе кръв, кожен секрет и още няколко други необходими секрети. Когато чуете звуков сигнал и ограничителните улеи се вдигнат, можете да се облечете. След това тръгнете по коридора до чакалня Делта четири. Седнете там и изчакайте доктор Ихара. — Медицинският служител погледна Трайстин. — Разбрахте ли, сър?

— Да, разбрах.

Мъжът кимна и си отиде.

Трайстин дръпна завесата и започна да се съблича. Първо свали ботушите и ги постави в ъгъла на кабината. Пое дълбоко въздух и позволи на уреда да го обгърне, чувствайки хладната пластмаса до голата си кожа. Бедрото му потрепна от студа.

Вграденият нервен чип проблясна от притока на енергия — просто реагираше на кратките впръсквания и енергийни проверки, които заляха тялото на Трайстин.

Според нервния чип процесът бе завършен за по-малко от пет минути. Ограничителните улеи се вдигнаха. На места кожата на Трайстин бе изтръпнала и той се чудеше дали по-късно там няма да се появят малки синини.

Поклати глава. Това не можеше да се сравни с натъртването, което си бе навлякъл след падането по стълбата в станцията. Облече се бързо, махна завесата, после премина коридора и зави на ъгъла. В чакалнята имаше четири стола. Трите бяха заети от един майор и двама старши лейтенанти. Един от лейтенантите всъщност беше жена с пясъчноруса коса, не толкова светла като косата на Саля — сестрата на Трайстин, ала все пак тя бе първия русокос военен, който лейтенант Десол виждаше, откакто бе на служба.

Жената го погледна и се засмя. Той ѝ отвърна с усмивка.

В този миг друг действащ офицер, също лейтенант, когото Трайстин никога не беше виждал, излезе от стаята, клатейки глава.

— Следващият. Лейтенант Бери? — Набит лекар, облечен в зелена престилка, се изправи до вратата.

Блондинката с пясъчноруса коса се изправи и последва лекаря. Трайстин седна на стола и затвори очи като едва сега осъзна колко много всъщност е уморен.

— Следващият. Лейтенант Десол? — Набитият лекар в зелена престилка отново застана пред отворената врата.

Събуждайки се, Трайстин се опита да не подскочи и стана колкото бе възможно по-плавно.

— Не се тревожете. Впрочем, аз съм доктор Ихара. Вие, офицерите от граничната полоса, никога не успявате да си отдъхнете в достатъчна степен.

Трайстин го последва. Влязоха в голям кабинет. Стената отдясно представляваше екран, който изобразяваше пустошта в западните земи. Комбинацията писалище/компютърен терминал беше единствената мебелировка в помещението. Стената зад тях бе гола, с изключение на вградения в нея шкаф.

Погледът на Трайстин се отклони от панорамата с бързоподвижни облаци към третата фигура в кабинета — тя наподобяваше човешко тяло, облечено в блестящо сиво предпазно облекло. Стоманеносивите косми и квадратното лице бяха най-познатите на хората белези на цивилизацията Фаркан. Трайстин се опита да не обръща внимание на червените очи, широкия нос с една-единствена ноздра, който сякаш се разтваряше при всяко поемане на въздух. Подобните на кристали зъби не приличаха нито на кучешки, нито на глигански бивни и изглеждаха тъпи.

Ихара затвори вратата след Трайстин.

— Лейтенант Десол, това е Рули Джере, в най-общи линии чинът и рангът му отговарят на моя според… хегемонията на цивилизацията Фаркан.

Трайстин кимна. Терминът „хегемония“ беше определението, доближаващо се най-много до разбирането на човешките същества за чуждата цивилизация. Макар че според Трайстин с тази дума фарканите имаха предвид тип свръхвисоко развита технически, самоуправляваща се на основата на общото съгласие анархистична демокрация. Този тип демокрация поставяше над всичко природната среда и се развиваше в хармония с нея, разработвайки свърхмодерни технологии, за които коалицията Еко-Тек можеше само да точи зъби от разстояние.

— Радвам се да се запозная с вас, сър. — Трайстин направи лек поклон, чувствайки, че е необходимо да прояви уважението си по някакъв видим начин.

— Много интересно е да се срещна с вас, лейтенант — гласът на Джере се вля в мислите на Трайстин, почти като че получи видимо изображение върху мислено създадения екран в съзнанието на лейтенанта, само че това стана по-пълно и по-бързо.

— Но как успяхте да направите това?

— Аз… ние… сме в състояние да общуваме на къси разстояния с вашите вградени военни нервни чипове. Това прави общуването по-лесно… и възможно.

— Доктор Джере е тук, за да интервюира онези от вас, които се записаха доброволци за участие в проекта, разработен от фарканите. Съмнявам се, че си спомняте много за него, освен неголямата годишна премия…

Трайстин си спомняше, но не толкова, колкото би желал. Предполагаше се, че в замяна на основни технологични умения, фарканите наблюдаваха малка група действащи офицери в продължение на десет години — или дори по-дълъг период, — правеха периодични изследвания на физическото им състояние, провеждаха интервюта с тях и някакви тестове на мисловните им способности. ТОВА БЕШЕ ВТОРИЯТ ФИЗИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД на Трайстин за проекта на фарканите, ала след първия не бе последвало интервю.

— Спомням си основните подробности, макар че не помня нищо за интервютата. — Той пое бавно въздух, вдишвайки познатата миризма — комбинация от аромат на неизвестни цветя, мускус и… чистота.

— Ще минавате през интервю след всеки следващ преглед, освен ако по някаква причина фарканите решат, че сте неподходящ. — Ихара направи гримаса. — Надяваме се да не го направят. Седнете, моля.

Трайстин зае единственото място пред компютърния терминал срещу фаркана.

Рули Джере насочи червените си очи към Ихара.

— Друго нещо, което трябва да знаете за интервюто, е, че то е поверително — добави Ихара.

Трайстин потисна желанието си да изсумти. Та как би могло да бъде поверително това интервю, когато се извършваше в присъствието на лекар от военните служби?

Ихара се приближи до втората врата и я отвори.

— Повярвайте ми. Наистина е поверително. Ще видите. — Той излезе от стаята и затвори вратата.

— Ние следваме нашите собствени правила — продължи беззвучният глас на Джере. — Можете да говорите на глас или да използвате вградения чип, за нас това няма значение.

Без да се напряга особено, Трайстин опита да се свърже с някоя от съществуващите мрежи в сградата, но навсякъде попадна на празно пространство. Той вдигна вежди.

— Няма ли да се опитат да разрушат изолацията на връзката?

— Разбира се, че се опитват. Правят го вече няколко години. Това е една от причините военните служби да приемат сделката.

— Заради свръх-модерната технология?

— Харесва им възможността да откраднат технология. Това се нрави на всички човешки същества.

— Значи ние сме крадци? — думите изхвърчаха със светкавична бързина и Трайстин не можеше да повярва, че ги е изрекъл на глас.

— Не ви ли харесва да бъдете член на раса от крадци?

— Тази мисъл не ме изпълва с прекалено силно задоволство. — Трайстин се размърда в креслото.

— Намирате ли идеята за крадците отблъскваща?

Лейтенантът забави отговора си.

— Не ми харесва, когато мислят за мен като за крадец.

— А какво ще кажете, когато се отнася до кражба на живот?

Трайстин отново забави отговора си. Съществото пред него наистина ли беше извънземно, или бе просто някакво фантастично предавателно устройство? Но защо командването би решило да постъпи по този начин? Нима той можеше да разграничи истински фаркан от фалшив?

— Имате ли език, на който говорите гласно? Как звучи той?

— Да.

Последва нещо като шум, с тази разлика, че звуците се свързваха един с друг едва ли не сякаш в някакъв непонятен стих. Трайстин изпита смътно чувство на копнеж и когато Джере завърши, попита:

— Това поезия ли е?

— Да, вид поезия. Началото на нещо, което вие бихте нарекли свой завет. Но може и да ви лъжа. Може да съм измамник.

— Да, наистина — призна Трайстин. — Действате прекалено много като човешко същество.

— Прекадено много като човешко същество или прекалено интелигентно?

На Трайстин му се прииска да поклати глава.

— Така и не отговорихте на въпроса ми за кражбата на живот. — Червените очи се обърнаха право към него.

Трайстин почувства, че извънземният гледа през него и че наистина е извънземен. Но не можеше да даде отговор. Навлажни устните си с език.

— Войната предполага отнемане на живот. Какво всъщност се очаква от нас? Да оставим възвращенците да ни избият и после да вземат всичко наше в името на техния Пророк?

— Значи признавате, че сте крадец?

— Вие изопачавате думите ми.

— Наистина ли? — фарканът издаде остър звук. — Наистина ли?

— Ако аз съм крадец, значи и вие сте крадец.

— Аз съм крадец и го признавам. А вие?

Трайстин не искаше да признава нищо, дори и от философска гледна точка. Не беше сигурен какво от това щеше да стигне до командването. Затова забави отговора си.

— Крадец ли сте? — отново попита Джере.

— Тъй като всеки разумен вид трябва да вземе от другите живи същества, дори ако го прави с цел да намери храна за оцеляването си — опита се да спечели време Трайстин, — бих казал, че разумът изисква извършването на кражба в най-общия смисъл на тази дума.

— И всичко приема формата на кражба?

Трайстин сви рамене.

— Предполагам, че вземането предполага някакъв вид собственост, следователно ако не съществува собственост, вземането не би било кражба.

— Но какво представлява собствеността? Може ли да се каже за което и да е живо същество, че притежава нещо?

— Временно, да. Предполагам, че е така. — Трайстин почувства, че му става горещо, след миг тялото му щеше да плувне в пот.

— Това е внимателно подреден отговор и е верен. Но все пак ще признаете, че се храните. Тогава защо отказвате да признаете, че сте крадец? — Джере се размърда в креслото си, но така грациозно и тихо, че не издаде нито звук.

Лейтенантът остана безмълвен няколко секунди и изведнъж осъзна, че бедрото му слабо пулсира; осъзна абсурдността да се измъчва в спор от морален характер с извънземен — при положение, че Джере наистина беше фаркан.

Тишината се проточи така дълго, че Трайстин долови съскането на вентилаторите.

— Признахте, че разумните форми на живот трябва да вземат от другите форми на живот, за да оцелеят. Знаете, че това е вярно. Признахте, че аз съм крадец. Защо не признаете същото и за себе си? Защо не го направите?

— Самата дума е неприятна. — Трайстин почувства как изтръгват думите насила от него.

— Защо?

— Защо ли? Не зная.

Джере се изправи и натисна някакво копче върху компютърния терминал.

— Трябва да помислите за това, лейтенант Десол. Благодаря, че ми отделихте от времето си. — Устата му се отвори.

Трайстин се опита да не гледа с втренчен поглед дългите, остри, подобни на кристали зъби.

Клик. Сред възцарилата се тишина отварянето на вратата прозвуча като гръмотевица. Влезе военният лекар.

— Сега ще си почина няколко секунди — обяви Джере, използвайки същия „мислен“ глас, след това се насочи с тихи стъпки към задната врата и я затвори след себе си. Трайстин предположи, че съществото е от мъжки пол или фарканския еквивалент за това.

Ихара погледна лейтенант Десол.

— Беше доста дълго… за него.

Трайстин сви рамене, докато се питаше дали се бе провалил на някакъв тест.

— Бихте ли искали да дадете коментара си за интервюто? — попита Ихара.

— Всъщност не.

— Никой досега не е пожелал да го стори. Абсолютно никой. — Военният лекар въздъхна. — Добре, а какво ще кажете за самия Джере?

— Изглежда ми съвсем истински. — Трайстин потрепера. — И извънземен.

— Действително е такъв — изрече кисело Ихара.

— Защо искат интервюта с нас? — попита Трайстин.

— Това е игра. — Ихара погледна през открехнатата врата към празната чакалня. — Техниците от горното ниво се опитват да разрушат бариерите и да преодолеят изолацията му, а той се опитва да измъкне онова, което му трябва от вас.

— Той просто задаваше общи въпроси — предпазливо вметна Трайстин. — Въобще нищо свързано с военната тайна.

— Разбрах, че е така — сви устни Ихара. — Искат нещо. Имат някакъв план, но никой не знае какъв е той.

— Никой ли?

Ихара сниши гласа си.

— Медицинските щабни лекари направиха проверка на един от първите интервюирани дали не е дрогиран с някакъв опиат. След няколко дни получихме съобщение, с което ни заявиха, че всякакъв търговски и информационен обмен ще бъде прекъснат, ако това се случи отново. — Лекарят се засмя. — Така че никой няма да ви принуждава да кажете каквото и да било.

Трайстин не беше съвсем убеден, че може да вярва на Ихара, но кимна с глава.

— Между другото физическото ви състояние е добро — добави лекарят. — С десет процента надвишавате здравната норма. Спортувате редовно, нали?

— Доста редовно.

— Личи си. Има някакво незначително възпаление на носната лигавица. Вероятно в станцията ви е проникнала прекалено много от местната атмосфера.

— Има ли нещо друго? — попита Трайстин и погледна към затворената врата.

— Това е всичко. Но ако някога пожелаете да поговорите по този въпрос… или да ни уведомите за нещо…

— Зная къде да ви намеря.

Отдалечавайки се от медицинския център, Трайстин се питаше какво чак толкова ценно са предложили фарканите, че коалицията е позволила интервюта на четири очи с млади, обещаващи офицери. Наистина е било нещо ценно. Никой, дори извънземните, не даваха безплатно сведения за научни технологии.

Джере, както всички други, искаше нещо. Но какво? Вероятно изследването на моралните стойности на младшите офицери не оправдаваше средствата за технологиите, които коалицията бе получила. Наистина ли беше така? Или цялата работа се оказваше сложна игра на отгатване? Трайстин се замисли за Ихара. Лекарят не лъжеше. Тогава какво искаха фарканите? Не беше ли някаква информация, валидна за много на брой офицери? Или провеждаха някакво наблюдение? Какво би могло да бъде то? И защо го бяха предприели?

Трайстин пое дълбоко дъх и продължи да върви напред.