Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (14)

14.

„Изследванията на генетичните кодове на всички разумни същества, открити досега, сочат генетично предразположение към създаване на потомство по време на предварително програмиран период от живота на всеки организъм. Макар че периодът, през който се създава потомство, се явява сравнително по-късно в живота на организмите с по-големи познавателни способности, във всички изследвани досега организми този период съвпада с времето, когато организмът се намира в най-добро физическо здравословно състояние…

Така че постигането на индивидуална органична неразпадаемост (тъй нареченото «физическо безсмъртие») — определяно като елиминация на всички генетични тенденции към органично самоунищожение на клетъчно ниво — ще доведе до увеличаване скоростта на размножаване над скоростта на неутралния растеж на организмите, населяващи определена територия.

В продължение на достатъчно дълъг период от време всеки организъм с положително ниво на репродуктивност — независимо от това колко ниска е скоростта на увеличаване на индивидите, — в случай че не е възпрепятстван от външни сили, ще започне да изпитва нужда да използва буквално всички ресурси, които според природата си той е в състояние да използва.

Всеки хабитат може да осигури жизнените функции на малък брой безсмъртни същества и на много по-голям брой смъртни… Технологичното изпълнение на това зависи от определена критическа маса, често по-малка от броя на безсмъртните, които даден хабитат е в състояние да поддържа…

Дилемата, пред която се изправя всеки вид, притежаващ способността да постигне индивидуално физическо безсмъртие, е дали да отхвърли такова физическо безсмъртие, да приспособи генетичните кодове към по-бавно нарастване броя на индивидите, да разработи културни норми, осигуряващи постоянен растеж, или да използва нови технологии, удовлетворяващи растящите нужди на хабитата…

Употребата на нови технологии за увеличаване на използваемия хабитат след достатъчно дълъг период от време ще доведе до конфликт с другите видове живи същества. Историческата практика сочи, че в такива случаи се осъществява елиминация или на нападащия, или на отбраняващия се вид, защото представлява заплаха за противниковия вид…

Може ли да бъде наречен разумен онзи вид, който отказва да приспособи чрез генетични, биологични или културни средства репродуктивната си експанзия върху хабитатите, които населява? Нима единствено оцеляването на даден вид, използващ различни технологии, може да бъде прието като доказателство за съществуване на разум? Ако една субкултура на даден вид, намираща се в конфликт с друга субкултура, демонстрира способността и волята си да ограничи своята експанзия, трябва ли да приемем субкултурата с разумно поведение за отделен вид, различен от този на субкултурата с неразумно поведение? Как е възможно разумен вид — дори нашият — да оправдава от етична гледна точка употребата на сила срещу друг вид с мотив, че другият вид живи същества след време ще прибегне до сила, за да унищожи нашия вид? Трябва ли да го правим…

Това са въпросите, по които опитахме да предизвикаме дискусия по време на нашия разговор…“

Резултати, достигнати по време на един разговор

(в превод от езика на фарканите)