Метаданни
Данни
- Серия
- Parafaith (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Parafaith War, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Здравка Евтимова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dargor (2015 г.)
Издание:
Л. Е. Модезит-младши. Войната на вярата
Американска, първо издание
Редактор: Вихра Манова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД — Дима Василева
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 35
ИК „БАРД“, 1999
История
- — Добавяне
30.
Трайстин изтегли личната си карта от автомата на вагона във влака за надземен транспорт, оправи баретата си и слезе от совалката. След като прекоси покрития с каменни плочки перон, започна да се изкачва по широките каменни стъпала към главния медицински военен център на Пердия, построен в края на сектор номер три от източната страна на Камбрия. На стъпалата имаше каменни саксии с лилии и маргарити, които скоро щяха да цъфнат.
Когато влезе в центъра, веднага се насочи към информационния компютърен терминал.
— Лейтенант Десол се явява за пореден медицински преглед.
Цивилната дама-техник пред терминала кимна учтиво.
— Какъв медицински преглед имате предвид, майоре?
— Медицинските прегледи, правени във връзка с изследването на фарканите. — И макар че желая да бъда майор, все още съм лейтенант.
— Разбирам. Вие сте един от онези. Как е името ви?
— Десол. Д — Е — С — О — Л.
— Да, в списъка сте. Качете се на втория етаж, в дъното на южното крило е кабинетът на доктор Кайнкара. Някой от служителите там ще ви упъти къде да отидете.
— Благодаря ви.
— Няма защо, майоре.
Трайстин потисна желанието си да я поправи още веднъж и се обърна към широкото, полегато стълбище. Изкачвайки се нагоре, той се размина с двама лейтенанти, единият от които вървеше сковано, с отмерената походка на човек, възстановил се след увреждане на гръбначния стълб. Още една жертва от Мейра? Или от някоя друга планета? Трайстин още не бе стигнал до края на коридора в южното крило, когато видя друга техничка, застанала до компютърен терминал.
— Сър? — Тъмнокосата жена го погледна и зачака. В леко дръпнатите ѝ очи проблясваха скептични искри.
— Аз съм лейтенант Десол. Пристигнах тук във връзка с изследването на фарканите.
— Последвайте ме, сър. — Без да произнесе нито дума повече, тя го поведе по някакъв страничен коридор; на два пъти сменяха посоката, завивайки на ъглите и накрая стигнаха до четири кабини. Вратите на три от тях бяха отворени. Във всяка една имаше диагностичен компютърен терминал.
— Сигурна съм, че сте запознат как действа тази апаратура. — Техничката го погледна изпитателно. — Мога ли да видя личната ви карта, сър?
Трайстин ѝ я подаде.
Тя я прокара през скенера и почти незабавно на терминала грейна зелена светлина.
— Съблечете се и останете по долно бельо. След това позволете на терминала да вземе необходимия материал за изследванията. Когато ограничаващите движенията ви опори се отдръпнат от вашето тяло, можете да се облечете. Отидете в сектор Гама три — той се намира в края на коридора — и изчакайте пред кабинета на доктор Кайнкара. Неговите хора ще ви повикат.
— Благодаря ви — кимна Трайстин, но техничката вече си беше отишла. Той се съблече, потрепера, когато хладният терминал обгърна тялото му и изчака, докато оборудването вземаше необходимите секрети и проби. Ограничаващите движенията му опори се вдигнаха, лейтенант Десол се облече и отиде в края на коридора. Там се виждаше една затворена врата, върху която бе изписано името Кайнкара, а до стената срещу нея бяха подредени четири стола.
Напътствията, които бе получил във фоайето, не отговаряха на мястото, където се намираше офисът на лекаря, но той успя да го намери. Трайстин седна на един от сивите пластмасови столове и зачака. Чакането се проточи… той стана, разходи се наоколо и отново зачака.
Според показанията на вградения нервен чип беше чакал почти час пред кабинета на лекаря. Едва тогава пристигна сивокоса жена, последвана от един фаркан. И този фаркан, както първия, с когото бе разговарял, носеше проблясващи сиви дрехи. Червените му очи бяха разположени сред стоманеносивите косми на квадратното лице; козината, покриваща върха на черепа, беше по-дълга и по-тъмна. Дали този фаркан беше същия от предното интервю, или всички те просто си приличаха?
— Лейтенант Десол? Приемете нашите извинения, но доктор Джере беше възпрепятстван да пристигне по-рано. О, аз съм Изабел Кайнкара.
— Разбирам — кимна Трайстин и бавно пое в гърдите си смътно познатия аромат — смес от миризмите на непознато цвете, мускус и чистота. — Мисля, че вече веднъж съм се срещал с доктор Джере.
— Да, така е.
Трайстин отново беше изненадан от чувството, че думите сякаш бяха изписани върху екран в съзнанието му.
Изабел Кайнкара се наведе над платката на механизма за отваряне на вратата и след малко отстъпи назад.
— Аз съм тук, за да улесня протичането на необходимите процедури. Ще бъда в съседния кабинет — на вратата му има надпис „Персонал“. Очаквам пристигането на майор Грешъм и лейтенант Охири.
— Благодаря ви. — Трайстин се запита защо ли ѝ благодари, но направи знак на фаркана да влезе в стаята.
Джере мълчаливо влезе; Трайстин задейства вътрешното осветление в кабинета, макар че прозорецът — обърнат към градината на медицинския център — осигуряваше достатъчно светлина.
Когато Трайстин приближи към вратата, изпита чувството, че отвсякъде е заобиколен от тишина. Същото беше и миналия път, когато се срещна с фаркана, но сега долавяше по-ясно чрез вградения си подобрен нервен чип пълното блокиране на всички комуникационни връзки в помещението. Как успяваха фарканите да постигнат това? И защо бе толкова важно, щом единственото им желание беше да си поприказват с него на философски теми?
Джере се разположи на креслото зад бюрото; Трайстин зае пластмасовия стол пред него.
— Вие благодарихте на доктор Кайнкара, защото искахте да я накарате да се почувства по-добре, макар че думите ви бяха форма на лъжа.
— Нима вие не използвате подобна деликатност?
— Не и ако деликатността е свързана с изричането на неистини. Аз признах, че съм крадец, но не и лъжец — в думите му трепна весела нотка.
Трайстин кимна. Никак не беше изненадан, че разговорът отново се върна на темата „кражба“. Фарканът изглеждаше упорит и това подразни Трайстин.
— Мислили ли сте напоследък за кражбите, лейтенант?
— Не и докато не ми дойде наум, че трябва да разговарям с вас. Е, това не беше наскоро. Но наистина мислих по тази тема след последния ни разговор.
— И какво беше вашето заключение?
Трайстин сви устни.
— Подозирам, че в най-широк смисъл кражбата е явление, присъщо на всички разумни видове — поне на онези от тях, които оцеляват.
— Интересно становище. Може би… Би трябвало да го обмисля на спокойствие за по-продължително време. Какво ще кажете за себе си? Вие крадец ли сте?
Трайстин не отговори. Джере го дразнеше. От една страна докторът наистина създаваше чувство за странно, извънземно създание, но от друга приличаше твърде много на човешко същество.
— Аз ви разстроих. Защо стана така?
— Вие сте чужд и непонятен за мен, ала същевременно прекалено познат.
— Вярно е. Вие не обичате да лъжете, нали?
— Не обичам — призна Трайстин.
— Знаете ли защо не харесвате лъжата?
— Всъщност не, но чувствам, че е погрешно, ако човек лъже.
— И така… вие живеете в общество, което изисква извършването на кражби, ала отказвате да признаете, че сте крадец. Живеете в общество, което поощрява лъжата, а вие самият я отбягвате. Нима да живеете в общество, където кражбата е необходимост и да отказвате признаването на този факт, не е само по себе си лъжа? Нима вие не сте лъжец?
— Опитвам се да не бъда.
— Крадец ли сте?
— Мисля, че се споразумяхме по следния въпрос: разумът по природа изисква извършването на някаква форма кражба.
— Не си спомням да сме постигнали споразумение точно по този въпрос. Вие крадец ли сте?
— Съдейки от вашите думи, не съм сигурен какво точно имате предвид под кражба — бавно изрече Трайстин.
— Нека за миг оставим тази тема настрана. Има една стара поговорка: „Силата създава доброто“.
— Не си спомням да съм я чувал. — Трайстин замълча и облиза устни. — Не беше ли: „Силата налага справедливостта“?
— Има ли разлика между доброто и справедливостта?
— Не съм убеден, че онова, което хората приемат за добро, е винаги справедливо.
— Бихте ли дали по-подробни обяснения?
— Много хора смятат, че онова, в което вярват, е добро. Бедният човек ще каже, че всички хора би трябвало да са богати. Но Голямото измиране на старата Земя показа, че всеки свят може да се развива до определени граници. Правилно е екологичната система на даден свят да не се подлага на унищожение… — Трайстин спря, като осъзна, че изпитва неудобство, говорейки за унищожаване на екологични системи — когато всъщност така нареченото преобразяване на планетите по предварително начертан план представляваше тъкмо унищожаване на даден вид екологична система и замяната ѝ с друг вид… дори според собственото му виждане това беше именно кражба.
— Отново сте разстроен.
Трайстин нищо не отговори. Каквото и да кажеше, щеше да се чувства все по-разколебан.
— Смятам, че разговаряхме достатъчно, лейтенант. Бих ви помолил да помислите още по въпроса за кражбата. И дали всяко добро е абсолютно. — Джере се изправи.
— Разбира се, че не е.
— Тогава защо вие, човешките същества, упорито се опитвате да наложите подобни абсолютни норми на останалите, дори използвате сила, за да го сторите? И защо упорито отказвате да идентифицирате себе си чрез тези абсолютни норми, като същевременно убеждавате другите живи същества да ги приемат?
— Ние сме човешки същества.
— А това добро ли е? — Джере се раздвижи.
Трайстин долови как екранът за връзка в съзнанието му — или каквото и да беше това — изчезна.
Джере кимна. Най-сетне Трайстин се обърна да отвори вратата. Искаше да помоли доктор Кайнкара за разрешение да си отиде, но знаеше — въпросите, които повдигна фарканът, нямаше да изчезнат дълго време от съзнанието му. А може би никога нямаше да го оставят на мира. И това също го дразнеше.
По-късно, на излизане от медицинския център, той се опита да не поклати глава. Все още не разбираше какво целят фарканите. Може би никога нямаше да узнае това. Те наистина в най-общи линии приличаха на хората, но това не означаваше, че мислеха като човешки същества.
Очевидно искаха да постигнат нещо. Въпросът беше точно какво, а Трайстин не знаеше дори къде да търси отговора, дали въобще би трябвало да го търси и дали е разполагал с време за това. Имаше чувството, че не след дълго оцеляването отново щеше да се превърне в трудно постижима задача.
Ултийна беше споменавала, че е нужно човек да живее в настоящето и може би той трябваше да постъпи именно така — поне докато беше заедно със Саля и с родителите си.
Продължи да крачи към гарата на надземните електрически влакове, докато мислите се въртяха лудо в ума му.