Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (5)

5.

Цялата сграда вонеше не само на амоняк, но и на трева и тази ужасна комбинирана миризма унищожаваше ефекта от последното горене на тамян, което бе предприела Джерфел.

Когато Трайстин влезе в командния център, направо му идваше да издращи с нокти носа си. Невидимите прашинки от пясъчната почва бяха толкова фини, че се промъкваха навсякъде и само най-съвършените уплътнения можеха да ги спрат. Но уплътненията в станцията бяха далеч от такова съвършенство.

— Ще взема обедната совалка — заяви Ворен. — Не ме интересува дали ще спя прав или седнал, докато пътувам. Трябва да се махна от тази воня.

— Ти си щастливец. — Трайстин се изкашля, после кихна.

— Довечера можеш да отидеш до Клайсийн и да се прибереш с полет 0440. Иначе няма да можеш да мигнеш.

— Наистина бих могъл, да. — Трайстин сбърчи нос в опит да не кихне.

— О, тази вечер Джерфел няма нощно дежурство. Ред е на Хирачи, но той няма да дойде по-рано от полета на късната совалка. Никога по-рано не го е правил. — Очите на Ворен станаха безизразни за миг, когато се изключи от системата след края на дежурството си. — Пък и Джинстин ще дойде с мен. Мислиш ли, че двамата ще можете да се справите сами за известно време?

— Би трябвало да можем.

— Всичко тук е във вашите ръце.

— Разбрано. — Трайстин се свърза в система и пое контрола над апаратите.

Ворен тръгна към стълбището, после се обърна.

— Видя ли онова сирене на Джерфел?

Трайстин кимна.

— Тя каза, че може да го доям. Но аз не успях. Стори ми се прекалено мазно. Ако искаш, довърши остатъка. Джерфел заяви, че е по-добре да се споделя.

Трайстин често се бе питал какво още бяха споделили тези двамата.

— Благодаря. Лигите ми направо потичаха, когато си помислях за него, докато се хранех с бисквити от водорасли.

— И с мен беше същото, само че аз попитах Джерфел. Просто трябва да питаш, млади момко.

Трайстин поклати глава при тази прямота от страна на Ворен. Ворен беше по-възрастен от Трайстин само с шест месеца, макар че комбинацията от плътно наболи бакенбарди и космите, които покриваха всеки сантиметър от тялото му, създаваха впечатление за по-зряла възраст.

— Попитай и ще получиш. — Ворен се насочи към стълбището, водещо към душовете и неговата каюта.

Понякога Трайстин желаеше да притежава прямотата му. След това отново се отказваше да бъде такъв тип човек. Или може би просто се лъжеше? Разположи се в командното кресло и започна своите проверки, ала Ворен бе оставил всичко чисто. Перките на турбината даваха десет процента от нужната мощност при слабите ветрове и резервоарите с органичната поддържаща течност бяха пълни само до петнайсет процента от капацитета си. Поклати глава и изпрати съобщение по мрежата за недостатъчните им запаси от гориво.

После прегледа съобщенията. Нищо ново, но полученото по-рано общо предупреждение за възможни допълнителни нападения от страна на параглайдерите на възвращенците оставаше в сила. Дори само една трета от спускателните апарати да се бяха отделили от кораба-майка, щеше да има прекалено много възвращенци на Мейра. Макар че повечето оцеляваха след състоянието на забавена обмяна на веществата, наложено от високите температури при влизането в атмосферата на планетата, Трайстин потрепери при мисълта за онова, което войниците на възвращенците — или мисионерите — трябваше да преживеят. Малцина от тях се връщаха обратно.

Изкашля се отново, забеляза, че най-сетне Райла се е включил в системата и се свърза с компютърния му терминал.

— Райла?

— Да, сър.

— Предполагам, че екипите по поддръжката трябва да се справят с далеч по-важни неща от нашите изкривени рамки на вратите и несъвършените ни уплътнения?

— Да, сър. Използвах онова вещество за запушване на пукнатини, но то издържа само няколко секунди. После налягането и всичко останало в тази атмосфера го разяжда.

— Няма ли някакво по-добро средство?

— Има, разбира се. Стабилизирани инертни флуоро-въглероди — само че тук те не са стабилизирани…

— Да… не, благодаря, няма да ги използваме. Отново ми кажи защо онези се опитват да превземат това място.

— Носи се следният слух: някой си помислил, че на времето било добро хрумване.

— И възвращенците искат да ни отнемат планетата.

— В това има повече смисъл. Във всяко тяхно семейство има по осем деца.

— Какво ще кажеш, ако всяка от техните сестри има по пет деца, а на един патриарх се падат по пет или шест сестри?

— Не бих имал нищо против да бъда патриарх.

— Значи би искал такава съдба? Само онези, които оцеляват след военните мисии, стават патриарси. Аз пък не съм особено влюбен в техните мисии. — „Не и когато те пристигат тук като живи торпили“, помисли си Трайстин.

— Нито пък аз.

— Ето, че блеснаха първите светлини на утрото. Време е да погледаме красивата пустош на Мейра в цялото ѝ колоритно великолепие.

— Щях да се чувствам много по-щастлив на някое място по-далеч оттук, сър. Като Сафрия.

— Може би следващото ти пътуване ще бъде дотам.

— Може би.

След това Трайстин остави Райла да продължи работата си по ремонтите и техническите проверки, а самият той провери последователно всеки един от четирите екрана, преди да включи на режим едновременно изображение на четирите дяла.

Почти минута по-късно Райла отново се свърза с него.

— Лейтенант Десол, сър?

— Да, Райла.

— Агрегат номер три работи с петдесет процента от мощността си и е прегрят. Апаратурата за дистанционно управление е извън строя.

— Отдалечи се от него. Аз ще наблюдавам таблото за поддръжка на системите.

— Ще ми бъде необходимо известно време, докато изкарам скутера от станцията. Нуждая се от цял куп резервни части, сър.

— Добре. Уведоми ме, когато изкараш скутера от хангара.

— Прието.

Техниците извършваха по-голямата част от ремонтните дейности, но те не биваше да се претоварват до степен, която щеше да увреди нервната им система. Трайстин потри челото си с ръка, размърда се, после стана и се приближи до прозореца. Пластмасовото стъкло беше одраскано и през него се виждаха много по-малко неща, отколкото на екраните, но понякога онова, което наблюдаваше с очите си през нащърбената от песъчинките пластмаса, му се струваше по-истинско.

— Сега напускам базата, сър.

— Прието. — Трайстин закрачи напред-назад. Съзнанието му беше съсредоточено по-скоро върху екраните, отколкото върху сивите пластмасови стени, които го заобикаляха.

Апч-и-иху! Сърбежът се усили, миризмата на амоняк стана по-остра. Наложи си повече да не трие с длан носа си.

След като огледа екраните по поддръжка на агрегатите в станцията, Трайстин се отпусна в креслото и продължи огледа си, макар че екраните и детекторите не показваха нищо отвъд пустошта, разразяващите се бури, кулите за наблюдение на местността и оборудването. Поне ветровете се бяха усилили и мощността, добивана от перките на турбината, възлизаше на трийсет процента.

Клинг! Трайстин преглътна бисквитата от водорасли, пое глътка „Състейн“ и прие съобщението.

„До всички станции на Граничната полоса. Видеозаписите на разузнавателно-защитните служби показват, че два параглайдера навлизат в атмосферата на Мейра. Ще ви предадем вероятните координати на приземяването им. Въведете състояние на пълна бойна тревога. Защита две. Защита две…“

Трайстин въведе координатите в системата и ги подложи на кръстосана проверка.

— По дяволите… — Този път индикаторите подсказваха, че възвращенците имат за цел да се спуснат в средната част от граничната полоса на изток — на известно разстояние на юг от база Ален Изток Три, — но координатите можеше да претърпят промяна и вероятно щеше да стане именно така. Възвращенците бяха достатъчно добри пилоти и глайдерите им почти никога не се приземяваха там, където посочваха хората от разузнавателно-защитните служби. Докато разузнавателните служби и сателитните плотери установят месторазположението им, глайдерите обикновено се оказваха празни, а възвращенците вече се насочваха към станциите по граничната полоса.

Трайстин се свърза със скутера и предаде съобщението на Райла.

— Райла? Как върви работата при тебе?

— Проклетият агрегат здравата е закъсал, сър, но хората от поддръжката не щат и да чуят за това. Командното му табло почти изцяло се е стопило. Не разбирам как изобщо работи все още.

— Можеш ли да го изолираш в границите на една минута?

— Ще приключа за два пъти по-малко време. Бездруго не мога да направя нещо повече.

— Получихме съобщение за приземяване на параглайдери на възвращенци.

— Тогава ще се справя дори още по-бързо, сър.

— Прието.

Трайстин зачака, като следеше екраните, но дори и със сателитния плотер не успя да види и най-слаба следа от параглайдерите. Приготви си чаша „Състейн“, изпи я, но му се прииска да не го бе правил, защото стомахът му завря.

— Сър, прибрах се в базата. Вратите са затворени. Чухте ли нещо?

— Все още не.

Трайстин проучи екраните, но видя единствено няколко местни кактуса, които се превиваха под напорите на вятъра, и песъчинките, полетели в силна вихрушка около хълмовете. Над по-високите участъци от пустошта започнаха да се образуват облаци.

Клинг!

„До всички станции по Граничната полоса. Разузнавателно-защитните служби потвърждават, че два параглайдера са се приземили в близост до Източната гранична полоса. И двата глайдера са неутрализирани. Ще ви изпратим координатите на мястото на приземяване и вероятния час, когато това е станало. Въведете състояние на пълна бойна готовност във всички станции по Източната гранична полоса. Защита едно. Защита едно…“

Координатите бяха на изток и леко на юг от база Ален Изток Три, почти същото място, което бяха посочили предварително и това бе изненадващо — по-малко от пет разтега, точно в сухата клисура. Приземяването бе станало преди три четвърти от стандартния астрономически час.

Трайстин се намръщи и направи пълен обзор. Вече разполагаше с координатите, затова използва до крайност разделителната способност на системата и му се стори, че различава долина сред пустошта, в която се виждаше обезцветена почва и няколко дълги предмета, които може би бяха компоненти от глайдерите. Защо тази система нямаше по-добра разделителна способност? Толкова дълго време бе останала непроменена. Нима цената на подобренията беше причината?

Свърза се с компютърния терминал на Райла.

— Райла, всеки момент може да си имаме компания.

— Боях се, че ще кажете тъкмо това.

— Съжалявам.

— Проклетите възвращенци.

Тъй като не разполагаше с отговор на това изявление, Трайстин направи последователен обзор на екраните и след това премина на режим екран, разделен на четири дяла.

В 14:16.13 часа алената светлина на сигнала тревога блесна в системата, макар че Трайстин вече бе преминал на опция автоматично подаване на командите. Върху най-отдалечения хълм се появи прашна вихрушка.

Пинг! Пинг! Бам! Наоколо не се виждаше нито един възвращенец, но първият залп от снарядите удари мощния предпазен щит на станцията.

Трайстин задейства защитните механизми както за входовете на базата, така и за перките на турбината. Проблясна една-единствена червена сигнална ракета — това означаваше, че щитът пред входа за машините и превозните средства от южната страна на базата е отказал. Трайстин не можеше да направи нищо, за да елиминира повредата.

— Възвращенци!

— Засякох ги, Райла. — Макар че не го бе сторил пряко, а посредством ударите от оръжията им. Да използва визуална защита? Трайстин изчисли ъглите на ударите с помощта на видеозаписа на атаката, после настрои една от ракетите си за нанасяне на удар върху кълбото прах на далечния хълм. Ракетата щеше да лети по траектория, описваща високо извита дъга.

Бам! Бам! Сградата отново се разтресе под ударите на ракетите.

Включил пълните възможности за наблюдение, които системата му предлагаше, Трайстин следеше ракетата си и забеляза на екрана избухването ѝ. Извън червената почва, която приличаше на прясна рана, нямаше други експлозии, но ударите от снарядите по командния център също престанаха.

Лейтенантът кимна. Изчисленията му се бяха оказали достатъчно точни, за да спрат възвращенците, ала това трая само миг. Той направи повторни изчисления, като взе предвид придвижването им встрани и напред, стремейки се да задържи нападателите извън пряката линия на картечниците.

Бам! Бам! Бам!

— Предпазният щит пред вратата на сектор поддръжка засече, сър!

— Прието. Това се случи, когато спусках щитовете, но реших, че не мога да направя нищо по време на нападението. Ти добре ли си?

— Ще ми се да е така, сър! Никое друго място не предлага по-голяма сигурност… освен да побягна, но хич не ми се ще да ме погребат. — Последва мълчание и след малко техникът попита: — С какво въоръжение разполагат онези?

— С нещо, което ги предпазва от ударите, и с много ракети. — Докато говореше, Трайстин даде ракетен залп и едновременно с това изпрати рапорт до Командния модул.

Бам! Бам! Следващата вълна ракети на възвращенците удариха станцията. Трайстин потрепера, загледан в резултатите от своя ракетен удар.

Този път имаше не само вихрушка от червен прах, но и втора експлозия върху по-полегатия склон на един от хълмовете зад граничната полоса.

Бам! Поредната ракета удари станцията.

Очевидно втората експлозия не се бе оказала достатъчна. Трайстин отново направи изчисления и даде нов ракетен залп.

Бам! Пинг!

Някои от възвращенците се намираха достатъчно близо за обстрел с пушки; Трайстин въобще не одобри тази възможност — не и когато не можеше да види почти нищо, пък и възвращенците разполагаха с някакъв нов механизъм за топлинна защита, който ги правеше неуловими за датчиците.

Пинг! Пинг! Бам!

Най-сетне трите екрана идентифицираха източника на снарядите и местоположението на ракетните установки; проследиха, че те се намират на гърба на най-близкия хълм североизточно от станцията. Както обикновено възвращенците насочваха оръжията си към самата сграда на базата, вместо към тежкото оборудване за нейната поддръжка.

Все още задавайки си въпроса защо постъпват така, Трайстин даде нов ракетен залп, за да им отговори, тъй като възвращенците се намираха извън обсега на картечниците.

Пинг! Бам! Бам!

Последва серия експлозии, които сякаш подпалиха хълма — можеха да се видят на скенерите с малък обсег на действие. Разнесе се не особено шумна вторична експлозия.

Цяла редица неясни, изкривени фигури полетя надолу по хълма към базата. Трайстин прегледа всички честоти и най-накрая откри в една от тях проблясващите очертания на редицата.

Макар че използваше всички екрани и датчици, Трайстин не успя да установи точния брой на възвращенците. Като че датчиците и оптичните скенери бяха изправени пред някакво радиолокационно смущение. Отново отбеляза, че някои от проблясващите фигури носеха по-дългите нападателни пушки.

Бам! Бам! Бам! Цялата сграда на станцията се разтресе. Сега възвращенците се намираха достатъчно близо; Трайстин задейства противопехотните картечници и бомбите, разрушаване на скафандрите, но възвращенците изглежда бяха заобиколили изкуствените кактуси, където беше инсталирана линията за изстрелване на бомбите. Поразени бяха само няколко войника, изостанали встрани.

Взел си поука от предишните нападения, Трайстин не изпитваше желание да рискува, пленявайки още живи торпили. Тази група беше най-тежко въоръжената, която бе виждал някога през живота си. Датчиците извън базата отчитаха разпадането на покритите с берилиев слой снаряди, освободили се от съдържащия се в тях уран. Парчетата им се разпръсваха по линията на възвращенците.

Ба-а-ам!

Цялата сграда на базата с контролния модул се разтресе от експлозията. Трайстин превключи от режим четиридялов екран на режим следене на близката бойна обстановка и прегледа състоянието на системите за поддръжка на базата.

Бам! Бам!

Толкова много подсистеми докладваха за претоварване или претърпени щети, че контролните датчици искряха в ярко червено. Трайстин не можа дори да изброи повредените системи.

СИСТЕМАТА ЗА ПОДАВАНЕ НА ВЪЗДУХ БЕ РАЗРУШЕНА!!

В известна степен беше запазена целостта на подаването на въздух в сградата на базата, но това не бе достатъчно за дишане. Трайстин сложи маската на дихателния апарат върху лицето си и свърза дихателната маска с командното кресло.

Бам!

— Райла! Подаването на въздух не работи. Сложи си дихателната маска!

Не последва никакъв отговор, а изпратеният проверовъчен импулс посочи, че системата на техника е изключена. Трайстин не можеше да направи нищо, не и в разгара на нападението. Ако не успееше да спре атаката на възвращенците, нямаше никакво значение в какво състояние се намира Райла.

Трайстин скочи от командното кресло, измъкна бойния скафандър от шкафа и се напъха в него, автоматично изключвайки дихателната тръба. Междувременно затаи дъх, сложи шлема на място и провери уплътненията. Ненавиждаше проклетия скафандър, защото той ограничаваше достъпа му до мрежата и дори още повече заради цената, която трябваше да заплати за употребата му. Ала възвращенците, или най-малкото някои от тях, се намираха в станцията — в най-добрия случай щяха да проникнат там не след дълго.

Провери нивото на рефлексите си, без да обръща внимание на неприятното усещане, което ускорението на скафандъра предизвика у него, след това измъкна тежката картечница от поставката ѝ, заедно с няколко пълнителя патрони. После се отправи към стълбището, водещо към подземното ниво на станцията.

Две подобни на духове, клатушкащи се фигури, облечени в кафяво, се катереха нагоре по стъпалата. Малко по-ясно се различаваха очертанията на нападателните пушки, които и двамата носеха.

Трайстин натисна спусъка на собственото си оръжие само два пъти. Двете фигури се строполиха назад и сякаш се изпариха. В началото на стълбището нямаше никакво друго движение… нито проблясващи образи. Още преди двамата нападатели да бяха изчезнали, Трайстин се придвижи към улея за поддръжка на базата, в който беше монтирана стълба. Тя се използваше в случай на бедствия и осигуряваше достъп до наполовина заритото с пръст долно ниво на станцията.

Като се движеше бързо напред, той прегледа комуникационните честоти на мрежата — може би щеше да засече съобщения, които си разменяха възвращенците. Мрежата изглежда не успя да поеме подадената команда и резултатът от усилията му бе нулев. Ръката му, скрита под предпазната ръкавица на скафандъра, издърпа лоста от вратата на шахтата. Тялото му се промъкна вътре, кракът му намери първото стъпало точно под нивото на пода. След това Трайстин протегна ръка, за да затвори вратата след себе си.

Тря-я-яссс!

Електронният писък на комуникационната мрежа, която се разпадаше, притисна гръбначния стълб на Трайстин като острие на нож. Пръстите му се разтвориха, почти изцяло умъртвени от нервния шок. Макар че сривът в системата го остави без всякаква връзка със света, той се напрегна и се плъзна по продължение на трите метра до пода, ръцете му едва успяваха да омекотят падането, сграбчвайки металните стъпала. На дъното се откъсна от стълбата, бедрото му се блъсна в страничната преграда. Пред очите му светнаха звезди, пронизващите езици на болката пробягаха навсякъде по тялото му.

Най-сетне успя да се изправи. Сега се чувстваше почти сляп — външното захранване на вградения нервен чип бе прекъснато, комуникационната система се беше разпаднала. Открехна съвсем малко долната врата и погледна в отделението за поддръжка на базата, разположено зад гаража на превозните средства — не се виждаха никакви възвращенци. Вратата към гаража беше затворена, както и онази към главния коридор, водещ към долното ниво. Станцията не се виждаше добре; тя бе почти потънала в мрак, тъй като системата за електрозахранване не работеше.

Бавно се придвижи към коридора. Оръжието му беше готово за стрелба. Под краката си чувстваше вибрации, ала не можеше да определи техния източник. Отново открехна следващата врата и погледна по коридора, като използваше механизмите за вътрешен контрол, за да усили системата за нощно виждане.

Още две едва различими, подобни на духове фигури, дебнеха, обърнати с гръб към него, като че следяха да не се появи някой от ъгъла и по стълбището.

Три бързи изстрела бяха достатъчни. След това Трайстин затича към телата, които сега се виждаха още по-трудно, защото не се движеха. Той все още напредваше, притиснал гръб към стената, без да вярва, че те наистина са мъртви.

Пинг! Пинг! Пинг! В коридора пред него се разнесоха нови изстрели.

Трайстин залегна зад едва видимите трупове и се опита да огледа сектора от коридора, който водеше до херметически затварящата се камера, след това до гаража и входа за превозните средства — там, където предпазният щит бе направил засечка.

Пинг! Пинг!

Снаряди свистяха и рикошираха от вътрешната страна на стената на станцията и профучаваха вляво от Трайстин. Собственото му дишане звучеше като скрибуцане на претоварен вентилатор и той си наложи да поема въздух на равни интервали, след което даде три изстрела в тъмния коридор.

Пинг! Тряс!

Пластмасово-бетонни фрагменти, откъртени от стената след изстрелите на възвращенците, се посипаха върху Трайстин, докато той направи още два картечни откоса. Чувстваше, че в края на коридора дебнат само двама възвращенци, но те се бяха прикрили зад перката на енергийния агрегат — защитата им беше далеч по-сигурна от труповете на нападателите, зад които бе залегнал лейтенанта.

Трайстин потисна въздишката си, призова на помощ рефлексите си, възбуждайки ги до краен предел, отскочи встрани и след това се втурна срещу възвращенците. Изправен, той разполагаше с достатъчно височина да стреля над ниско разположената перка на агрегата — в опита си да неутрализира възвращенците обсипа цялото място с отломки от стената. От време на време враговете му се мяркаха като гърчещи се неистово твари.

Пинг!

Срещу него проехтя един-единствен изстрел… който успя да огъне шлема му.

Той настрои рефлексите си само с едно деление над нормалното им състояние, наведе се зад перката на агрегата почти без да диша, за да спести разхода на кислород. Усещаше тялото си напрегнато, а защитните системи на скафандъра — претоварени.

— По дяволите — измърмори Трайстин. Не разполагаше с никаква електронна защита; кой знае колко възвращенци бяха останали и го дебнеха. Едва ги виждаше, и то само когато се движеха. Беше изразходвал кислород, полагащ му се за около половин час, а бе изтекло два пъти по-малко време — засилил бе обмяната на веществата в организма си в опит да оцелее.

Остана скрит, ала не чуваше нищо през „ушите“ на скафандъра, които имаха ограничен обсег на действие.

Беше убил най-малко четирима възвращенци, може би шестима — но какво се бе случило с останалите?

Бавно се измъкна иззад перката на агрегата и се отправи към камерата, през която се влизаше в гаража. Както и очакваше, голямата врата беше взривена и зееше отворена. Труп на възвращенец лежеше проснат до нея. Виждаше се как тъканта на скафандъра е разкъсана и обърната наопаки — пробивът в защитения и добре изолиран материал вероятно бе причинен от шрапнел след експлозията на вратата.

Надничайки зад тежкия пластмасово-бетонен пилон към равния плац около станцията, Трайстин не забеляза никакво движение. Навън пустошта изглеждаше съвсем непроменена; същото можеше да се каже и за стената на кулата за тежко оборудване, която попадаше в полезрението му. Различното беше десетината трупа и отломките от предпазните щитове, пръснати навсякъде под стените на станцията.

Трайстин се изправи задъхано. Мисълта му въобще не беше точна и ясна — може би това бе признак на умора или кой знае на какво още. Умора ли? Идиот! Мислено настрои рефлексите си и обмяната на веществата на нормално ниво и се изправи. Олюляваше се. Завишена обмяна на веществата в организма означаваше изразходване на повече енергия, а той бе останал в състояние на усилени рефлексни способности препалено дълго време. Едва не се сгромоляса на земята в безформена купчина, когато умората тежко притисна тялото му.

Изпи почти цялото количество „Състейн“ в резервоара на шлема от скафандъра, като остави без внимание усещането за неприятна студенина във вътрешностите си.

Не беше сигурен колко време е чакал. По едно време се досети да се обърне към вградения в мозъка му нервен чип. Беше изминал почти половин час, без каквото и да било движение — затова се съмняваше, че бяха останали живи възвращенци.

След това, с натежали крака, се обърна и премина през ненужната вече врата на камерата, водеща към технологичната секция, където се намираше предавателят, използван при извънредни случаи.

В края на коридора имаше още два трупа. Единият беше на възвращенец — рамото на скафандъра му бе съвсем изгоряло; другият беше на Райла.

— По дяволите! — Трайстин преглътна мъчително; той би трябвало да осигури защита на техника.

Влезе бавно в технологичната секция. Компютърният терминал на системата имаше почти нормален вид — сивата пластмаса беше матова както винаги, — с изключение на угасналите светлини и ъгъла, в който зееше дупка — достатъчно голяма да пъхне вътре защитената си с ръкавица ръка.

Премести посредством лоста предпазния щит на предавателя за извънредни случаи и пред него примигна зелена лампичка. Нервният му чип заработи на къси вълни и той успя да се включи в простите комуникационни вериги.

— Контролен модул на Граничната полоса, говори база Ален Изток Три, лейтенант Десол. База Ален Изток Три е извън строя. Системата за наблюдение се разпадна. Не съществува подаване на кислород. Нападението на възвращенците е неутрализирано…

— Десол, говори майор Алесандро. Колко бяха възвращенците? Какво е вашето състояние?

— Облечен съм в боен скафандър. Използвам предавателя за извънредни случаи. Имаше два до три взвода, снабдени с тежки оръжия. Разполагаха с нови защитни механизми. Могат да бъдат засечени само на граничните честоти на скенерите и то на разстояние една трета разтег. Защитният щит на входа за превозни средства направи засечка и няколко от тях успяха да проникнат в станцията, унищожавайки вратата с експлозия. Райла — техникът на базата — уби един от тях, но те го ликвидираха. Елиминирах около шестима възвращенци, след като сложих бойния си скафандър.

— Сега положението в станцията спокойно ли е?

— Така изглежда, но те са пробили голям отвор в контролера на системата. Така че не бих могъл да кажа със сигурност. Скафандрите, които носят, ги правят почти невидими.

— Искате ли да останете в базата, намирайки място, където можете да се укриете?

— Отговорът ми е отрицателен. Не би могло да се твърди какво ще се случи в укритието.

— Ще опитате ли да се доберете със скутер до база Ален Изток Две?

— Тъй вярно.

— Уведомете ни, в случай че скутерът е извън строя.

— Прието. Предаването от база Ален Изток Три приключва.

Прекъсна връзката и отново огледа технологическата секция. В действителност Трайстин нямаше избор. Да остане в станцията в очакване на екип за отстраняване на повредите, който можеше да се забави дни наред, всъщност не беше никакъв изход — не и при толкова повредени станции на двата дяла от граничната полоса. Щеше да се отправи към база Ален Изток Две, която се намираше малко по-близо от Ален Изток Четири.

Поклати глава, хвърли поглед на картечницата, после тръгна по коридора, изкачи се по стълбището, което водеше до шкафа. Извади оттам всичките резервни пълнители, зареди оръжието с нов, неначенат, и прибра останалите, преди да се върне обратно. Да се навърта в нефункционираща станция, без да прави каквото и да било, не отговаряше твърде добре на представата му за бляскаво поведение.

Но и перспективата да се движи със скутер, необезпечен с никаква защита, около шейсет разтега също не беше кой знае колко бляскава — ако предположим, че някой от скутерите работеше.

Двата скутера в гаража бяха незасегнати от нападението, изправността на двигателите им бе проверена. Той избра втория, защото резервоарите му бяха пълни и напъха в багажника още две кислородни бутилки, заедно с пълнителите с патрони. Взе също така двете запасни дажби с храна от скутера, който оставяше в базата. Макар че да се нахраниш, докато си облечен в скафандър, бе истинска мъка, още по-малко приятно беше да се справяш с други процеси, характерни за обмяната на веществата.

След като натовари и провери изправността на скутера, Трайстин се върна при предавателя за извънредни случаи, като продължаваше да стиска оръжието в ръце. Погледна към тялото на Райла, забеляза отворените му очи. Накрая се върна в работното помещение, намери някакъв чаршаф от изкуствена тъкан и бавно обви тялото на техника с него, след това го постави върху работния тезгях. Не знаеше какво още би могъл да стори — ако го вземеше със себе си, скутерът щеше да се претовари.

След това се обърна към предавателя.

— База Ален Изток Две. Говори база Ален Изток Три.

— Трайстин, наистина ли тръгваш към нас?

— Тъй вярно. Аз и малкият ми скутер.

— Ще наблюдаваме за пристигането ти.

— Прието. От база Ален Изток Три — край на връзката.

Изключи предавателя и се върна към натоварения скутер, разположи се на мястото на водача и включи скафандъра си към кислородния резервоар на машината. Остави оръжието си на място, където можеше да го достигне светкавично — подпряно под ъгъл в тясното пространство за пътника. Огледа за последен път гаража, след това изкара превозното средство през разрушената врата. Напусна станцията и пое на запад по следите на совалката, която бе утъпкала и изравнила почвата отдолу.

Докато се придвижваше на запад, където агрегатите за обработка на почвата бяха работили известно време, той забеляза, че с червеникавия повърхностен слой е смесена по-тъмна пръст. Трайстин виждаше и все още плахата поява на пълзящите растения, които започваха да растат над пъстрата мозайка от червена и кафява почва.

С всеки изминат разтег в посока запад ниските синьозелени пълзящи растения, които приличаха на кръстоска между лишей и кудзу^[1], ставаха все по-гъсти. Незаетата с растения земя между тях бе по-малко, а почвата наоколо беше по-тъмна. Докато пълзящите растения, създадени от биоинженерната наука порасваха, те бавно отделяха кислород, който преди безброй години е бил свързан с почвата. Свободният кислород в атмосферата вече приближаваше пет процента, но общото налягане все още бе едва наполовина от нормалното. Понякога, поглеждайки на запад към покритите с растения равнини, Трайстин като че виждаше как газът се издига във въздуха. В спокойни, ясни дни около Клайсийн кислородът, отделящ се от по-активните растения, хвърляше потрепващи сенки на повърхността.

Четириколесният скутер подскачаше и се тресеше, нямаше въздушна възглавница както совалката, и Трайстин подскачаше и се тресеше заедно с него. Скутерите не бяха предназначени за пътувания на дълги разстояния. Освен това трябваше да го задържа върху утъпканата почва по следите на совалката. Ако се озовеше сред фината, песъчлива почва, където вирееха пълзящите растения, колелата на скутера съвсем лесно щяха да потънат. Вече няколко агрегата за обработка на почвата буквално се бяха погребали сред свръхфините пясъци.

Когато Трайстин достигна разклонението север-юг в маршрута на совалката и пое на север към база Ален Изток Две, на места растенията можеха да покрият прасеца му на височина.

Управлявайки машината, той продължи да наблюдава терена, сега обагрен в по-голямата си част в синьо и зелено. Постоянното движение му напомняше колко по-трудно е да следиш всичко визуално. Докато стигнеше в база Ален Изток Две, вратът му положително щеше да изтръпне. Дори нещо повече от просто изтръпване, коригира се той.

Скутерът напредваше с подскоци на север, Трайстин продължаваше да наблюдава терена; пред очите му се разстилаше безкрайното синьо-зелено море.

След време — след като се наложи да прекъсва придвижването на два пъти и вече бяха изтекли четири стандартни часа, Трайстин най-сетне спря скутера на мястото, където се пресичаха следите на два маршрута на совалката.

Огледа следата на изток, провери данните от компютърния терминал на скутера, след това го насочи към станцията на Куентар и се включи към комуникационната система.

— Ален Изток Две, говори Ален Изток Три.

Не последва никакъв отговор. Трайстин поклати глава. Комуникационната система на скутера би трябвало да работи в обхват, надвишаващ трийсет разтега на открит терен. Не бе възможно да се намира на повече от пет разтега от Ален Изток Две. Може би резервоарите на този скутер бяха останали съвсем пълни, тъкмо защото системата му за свръзка не е функционирала както трябва.

Пое на изток. Пълзящите растения станаха по-ниски и по-редки.

След като измина още около един разтег и вече виждаше по-голямата част от кулите, където се съхраняваше оборудването, Трайстин отново опита комуникационната система.

— Ален Изток Две, говори Ален Изток Три. Намирам се на около три разтега южно от базата.

Никакъв отговор.

Опита комуникационната система на шлема, без да получи някакъв резултат. Скутерът продължи напред към Ален Изток Две.

— Приближаващ се скутер… ако това си ти, Трайстин… направи завой наляво, после надясно, после отново наляво, едва тогава възобнови първоначалната посока, която следваш. След това спри — толкова пъти, колкото е номерът на базата, на която работиш.

Трайстин последва напътствията на Куентар, три пъти спира за кратко, опитвайки се да не нанесе щети нито на пълзящите растения, нито на скутера, после пое направо към станцията. От време на време опитваше да се включи в комуникационната система. След това започна да опитва да установи връзка посредством шлемофона.

След като измина цял разтег, получи отговор.

— Чуваш се слабо, Трайстин.

— Използвам системата за свръзка на шлема. Аз ви чувам, но предавателят на скутера е извън строя.

— Възвращенците ли са го повредили?

— Не. Смятам, че се дължи на недобра поддръжка.

— Ще разговаряме за това по-късно. Нацуги те очаква.

— Прието.

Трайстин насочи скутера към станцията. Приближи входа на гаража, първо се отдръпна предпазният щит, след което се отвори самата врата. Трайстин се запита дали той или Райла не е трябвало да спуснат предпазните щитове на Ален Изток Три по-рано. Ако го беше сторил, може би Райла щеше да има достатъчно време да отстрани повредата в механизма на предпазния щит. Ала може би това щеше да се окаже невъзможно. И двамата бяха платили за този пропуск — Райла далеч по-скъпо от Трайстин.

Отново преглътна мъчително. Въпреки всичко той беше отговорен за неотстранената повреда.

Нацуги го очакваше при входа за машините, прицелил се с тежко оръжие към скутера. Той продължи да държи Трайстин на мушка, докато лейтенантът махна шлема си, след като бе влязъл вътре в базата.

— Лейтенант Десол, Нацуги.

— Радвам се да ви видя, сър. — Нацуги не изглеждаше убеден в правилността на подхода към създалата се ситуация, но Трайстин вече се беше сблъсквал с подобен проблем — приличаше прекалено много на възвращенец.

— Може би ще можеш да ми помогнеш, Нацуги. — Трайстин се опитваше да не се обляга на стената, но скафандърът беше тежък, а той бе изтощен. — Възвращенците убиха Райла. Не можах да докарам тялото му, но го увих в чаршаф и го сложих на работния тезгях. Дали би могъл да съобщиш на някого…

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти. Куентар в центъра ли е?

— Да, сър.

Трайстин се изкачи бавно по стълбището. Куентар му помаха с ръка, когато го видя и посочи стола с твърдата облегалка до командното кресло.

Трайстин седна и пое дълбоко дъх. База Ален Изток Две също миришеше на трева от пустошта и амоняк, но не толкова силно, колкото собствената му станция.

— И така, какво се случи? — Очите на Куентар останаха безизразни, което означаваше, че вниманието му е съсредоточено върху екраните.

— Много възвращенци, с тежки нападателни оръжия, снабдени с наистина добри предпазни щитове против топлината, които ги правеха почти невидими, скенерите не успяваха да уловят присъствието им на повече от двеста метра разстояние. Вратата за превозни средства на долното ниво направи засечка. Цяла група успя да премине картечния огън и ракетния обстрел, след което взривиха вратата и проникнаха в станцията. Райла уби един от тях, мисля, че аз ликвидирах шестима, но останалите го умъртвиха.

— Имаш късмет, че си жив. Според контролния модул всичките шест взвода са нападнали именно теб.

— Използвах много ракети и почти всичките налични картечници. Те все още обстрелват предпазните щитове и като че искат да ги раздробят на късчета.

— Нашият свръхмощен предпазен щит, изработен по най-модерни технологии от бор и пластмаси?

— Точно него.

— Не си ли помисли за тайното укритие? — попита Куентар.

— Прекрасно, помислих си. Спускам се в онзи ковчег и после какво ще правя? Да чакам? Та кой ли ще дойде някога да ме измъкне оттам? Можеш да го използваш единствено, когато нямаш никакъв друг изход.

— Да, и аз изпитвам същото. — Куентар поклати глава и посочи малкия компютърен терминал в ъгъла. — След като направиш рапорта си до Контролния модул, можеш да използваш кабината и душа, които не са следени с камери. Съобщи ми къде ще те изпратят след това.

Трайстин се изправи и пое с тежки стъпки към компютърния терминал, след което се включи в системата.

— До Контролния модул на Граничната полоса. Говори лейтенант Десол от база Ален Изток Две. Състояние при подаване на рапорта…

— Десол, говори майор Алесандро. Срещна ли още възвращенци?

— Не, сър.

— Може ли станцията да бъде включена бързо отново в системата?

— Не зная. Горният десен ъгъл на технологическия център е пробит посредством експлозиви с висока унищожителна мощ, но всичко останало изглежда напълно наред.

— Как проникнаха във вътрешността на станцията?

— Предпазният щит пред вратата за превозни средства направи засечка, след като Райла се върна от ремонтни работи навън. Не успяхме да го поправим, преди да се появят възвращенците.

— Да, наистина това е било тежък проблем. Имате ли някаква представа колко възвращенци са нападнали станцията ви?

— Не, сър. Скенерите не успяваха да се фокусират върху тях, поради защитните механизми, вградени в скафандрите. Аз също не можах да ги видя, докато не извърших подробно наблюдение на всички честоти и успях да ги засека единствено в граничните честоти — като че блещукаха…

Въпросите май щяха да продължат до безкрай. Трайстин се опря о стената и не престана да отговаря.

Най-сетне Алесандро завърши:

— … Ако имаме нужда от още информация, отново ще се свържем с вас. Утре ще пристигне група техници и група почистващ персонал. Те ще изпратят машина да ви прибере — в точка нула-седем-нула-нула. По-късно ще изпратим и останалата част от екипа на станцията.

Трайстин прекъсна връзката и се върна при Куентар, след което се отпусна на стола.

— И така? — попита Куентар.

— Утре ще изпратят група техници, заедно с взвод за почистване на базата. Те ще ме приберат.

— Щастливец! — Куентар замълча. — Никой друг ли нямаше в станцията, освен теб?

Трайстин поклати глава.

— Нападението онзи ден… е, възвращенците изкривиха рамката на една врата и нарушиха действието на един от предпазните щитове, така че цялата станция вонеше. Затова Ворен и техниците се изнесоха някъде навън. Джерфел бе излязла в отпуск и заместникът ѝ щеше да дойде с късния рейс на совалката.

— Направо да се чуди човек.

— Да — рязко отвърна Трайстин. — Как са успели да открият единствената станция с недостатъчно персонал по цялата гранична полоса — и то, докато са се намирали в орбита, — при това единствената с повреден предпазен щит? И въпреки това бяха избити…

— Имаше ли много трупове?

— Какво разбираш под „много“? Преброих хора за около един взвод, ала не отидох да ги търся. Те са все още там.

— Във всеки случай прекрасно ще послужат за производството на изкуствена тор. Само ще трябва да ги транспортираме — Куентар се засмя. — Знаеш ли кое е единственото нещо, което харесвам в тази работа?

— Кое? — уморено попита Трайстин.

— Че убиваме възвращенци. Щях да се чувствам по-добре, ако бях пилот. Така бих могъл да елиминирам цяла тайфа от тях, но тъй или иначе картечниците наистина вършат добра работа. Знаеш ли — подхвана Куентар и гласът му зазвуча по-разговорно. — Възвращенците всъщност не са човешки същества. Те са отчасти извънземни.

— Не бях чувал такова нещо.

— О… онези политици на Пердия потулиха работите. Казаха, че такова нещо правело хората прекалено възбудими. А как иначе ще си обясниш поведението им? Ти би ли тръгнал срещу картечния огън, Трайстин? Ще постъпи ли така което и да било човешко същество? Как иначе би могъл да го обясниш?

— Тяхната вяра — предположи Трайстин. — Ако умрат в свещена война или както и да го наречеш по друг начин, ще отидат в рая.

— Нито едно истинско човешко същество не би могло да преглътне такова нещо. Не, те са извънземни. Просто външно приличат на хора. — Куентар отново се засмя. — Ще ми се да бях пилот. Тогава сигурно щях да мога да избия стотици от тях. Щях да ги спра да не убиват истински хора. — Очите му почти изгубиха израза си, защото бе пристигнало някакво съобщение или друга вътрешна информация по системата. Той добави незаинтересовано, съсредоточил вниманието си другаде: — Имаш нужда от почивка.

— Да — кимна Трайстин и се насочи към душа. Внимаваше да поставя единия си крак точно пред другия. Душ и сън — наистина, нуждаеше се единствено от това — не биваше да мисли за разни възвращенци, които се държаха като извънземни. Или за желанието на Куентар да избие всичко, което се движи. Просто душ и дълбок сън.