Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (52)

52.

Трайстин попи потта от челото си с голямата бяла кърпа, сгъна я разсеяно, после я пъхна в джоба на сакото си, благодарен на слабия бриз, който се спускаше по хълма. След секунда влезе в книжарницата, в която бяха събрани книги с дебели корици и хартиени страници, изпратени предимно от страстни колекционери из цяла Пердия.

Трайстин се почувства освежен от хладния въздух в магазина и се отправи към сектора „История“.

— Имаме нова книга, братко, и тя може би ще ви хареса — извика Имам — белокосият патриарх, който отговаряше за магазина.

— Коя е тя?

Имам се размърда зад щанда, където бе инсталиран счетоводния компютърен терминал, съвсем близо до Трайстин.

— Ето я! — възрастният мъж посочи книгата върху лавицата с надпис „Новопостъпили издания“.

— „Пътят на Орум“ — прочете на глас Трайстин. — „Как беше спечелена битката за първия храм“. — Той се зачуди дали новият том не беше просто преработка на „Книгата на Торен“ или в него щеше да открие някакви нови прозрения.

— Добра книга, композицията е по-силна, наистина. Всичко за борбата на Торен да изчисти планината, правейки място за Бога и вярващите. Знаете ли, старите милитаристи искали да построят на същото място военна база.

— Какво е това милитаристи? — попита невинно Трайстин, доловил, макар и със закъснение, капана, който му подготвяше патриархът.

— Така се наричали хората, които водели войни, за да трупат богатства в черните столетия след Измирането — нещо подобно на хората от коалицията Еко-Изверги. Макар че Еко-Извергите няма да признаят, че се бият за пари.

— Затова не могат да устоят на мисиите на вярващите — отбеляза Трайстин с делови тон.

— Вероятно имате право, братко. Вие сигурно знаете по-добре от мен, нали сте се завърнали от мисия съвсем наскоро.

— Някои неща не се променят. — Трайстин се зае да разглежда книгата.

— Да, това можем да твърдим със сигурност.

— И смятате, че книгата е интересна?

— Много хора я четат.

Трайстин потисна желанието си да свие рамене, после кимна.

— Убедихте ме, братко Имам.

— Вие сте мъдър човек. — Имам се върна зад компютърния терминал.

Трайстин, който вече бе намерил пластмасовата си кредитна карта, както и снопче хартиени пари, използвани при по-дребни сделки, подаде кредитната си карта и книгата на Имам.

— Мир вам, братко.

— Бог да ви отвърне със същото — отговори Трайстин и пъхна книгата под мишница.

Излезе от книжарницата и спря, забелязал, че насреща му друг мъж, облечен в бели дрехи, маха с ръка.

— Виждал ли си сестра Ангелика, братко Хайрис? — попита брат Мунсон.

— Тя не беше в книжарницата, братко. Не съм я виждал днес следобед. Вероятно е на литургия в хармията.

— Не зная. Ако случайно я зърнеш, ѝ кажи, че брат Кейлид я е търсил. Ще ти бъда много благодарен.

— Ще ѝ кажа. Господ да те възнагради с мир, братко.

— И тебе.

Трайстин прекоси широката улица и влезе в сладкарницата — всички възвращенци обичаха сладки неща, без значение какви.

— Искате ли да опитате лимоновите бонбони, братко Хайрис? — попита сестрата зад щанда.

— Те са прекалено кисели, сестро.

— Ние да не сме Еко-Изверги? — засмя се по-старият мъж, застанал край задната врата. — Те харесват кисели плодови бонбони, защото и момичетата им са кисели — колкото са по-кисели, толкова повече ги обичат.

Трайстин се засмя. Опита се да изпита някакъв интерес към грубата игра на думи и отговори:

— Предпочитам бонбоните да бъдат по-сладки, ала не толкова, че да ти се повдига от тях — просто приятен сладък вкус.

— Говорите като типичен мисионер, приключил успешно бойната си задача и най-сетне успял да се прибере у дома. Ала колко ли време ще остане ерген? — попита сестрата зад щанда и погледна към по-възрастния мъж.

— Дай на човека бонбони, скъпа женичке.

— И ти ли искаш? Вие мъжете обичате само бонбони и сладките си женички.

Трайстин се засмя, когато сестрата зад щанда се обърна към него.