Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (58)

58.

Совалката изскърца, когато тежките гуми докоснаха дългата, права писта. Трайстин чувстваше неравностите с цялото си тяло — някъде се бяха опитали да ги отстранят, — но пилотът все пак успя да се справи ловко със задачата си, машината намали скоростта си и накрая със страхотен рев се отправи към края на пистата. Там се намираше терминалът, откъдето тръгваше друга совалка за западния континент на Орум и Уайстух. Гумите леко подскачаха по тясната лента към терминала, която изглежда беше дори по-неравна от пистата за приземяване.

— Моля, останете по местата си, докато совалката спре напълно. Едва тогава можете да вземете багажа си и да да се отдалечите.

Трайстин отпусна глава върху протритата, но чиста материя на облегалката. Совалката най-сетне спря и останалите забързаха да приберат куфарите си.

Той огледа вътрешността, докато чакаше. Беше чисто, дори миришеше на чисто — носеше се смесен аромат от лавандула и бор, но оборудването бе амортизирано — от него лъхаше на изчерпаност, която не можеше да се скрие и винаги се свързваше с края на пълноценното използване на машината. Вграденият нервен чип на Трайстин не откри електронна система за контрол. Нима пилотите управляваха възвращенските совалки ръчно? За това не се споменаваше никъде — нито по време на обучението, нито в описанието на бойната мисия, която му бе възложена.

След като хората напуснаха совалката и пътеката между седалките се изпразни, Трайстин стана и отиде до отделението с лавици за багажа. Неговата чанта от изкуствена материя беше единствената, останала там. Той я взе и я преметна през рамо.

Когато най-после Трайстин, стиснал чантата под мишница, се отдалечи от алеята за приземяване, видя около трийсетина човека — те чакаха да се качат на друга совалка, паркирала недалеч от онази, с която бе пристигнал той. Външните стени на терминала изглеждаха бляскаво бели — макар че интензивността на блясъка им беше различна в различните сектори. Трайстин разгледа внимателно стената и разбра, че по-ярките сектори са ремонтирани и боядисани неотдавна. Той продължи да върви към центъра на терминала.

Не се виждаха никакви апарати за контрол на самоличността на пътниците и това потвърди предположението му, че възвращенците използваха орбиталните станции като контролно-пропускателни пунктове.

Техник в светлокафяв гащеризон, стиснал куфарче с инструменти в ръка, мина край Трайстин. Пред него белокос мъж и две жени поздравиха друг млад мъж, облечен в бял костюм. Една от жените прегърна русокосия млад мъж. Всички бяха облечени в бяло.

Трайстин прехвърли чантата върху другото си рамо, заобиколи групата и следвайки упътванията, които му предоставяше вграденият електронен чип, се отправи към по-ниско разположеното ниво на летището. От време на време поглеждаше и стрелките високо над главите на хората. Настилката, направена от синтетични каменни плочки, беше безукорно чиста, но той забеляза на няколко места фини пукнатини.

Електрически тролеи, движещи се с висока скорост, осъществяваха връзката между терминала и центъра на Уайстух, ала Трайстин търсеше гишето, където можеше да вземе кола под наем. Намери фирмения знак на службата, която го интересуваше, в централния сектор на по-ниско разположеното ниво на летището. Знакът представляваше две красиво преплетени букви „К“ и „Н“ — те означаваха „Коли под наем“. Такива клонове имаше из цялата планета Орум. Трайстин се приближи до празното гише и остави чантата си на пода.

— Да, сър? — Сестрата зад щанда, която изглеждаше на не повече от осемнайсет стандартни години, му се усмихна дружелюбно. Свободно падащата руса коса показваше, че не е сгодена. Сините ѝ очи огледаха внимателно Трайстин.

Той се усмихна.

— Сестро, аз съм брат Хайрис. Изпратих съобщение от орбиталната станция, че желая да наема кола.

— … казах ти, че е върнал се от мисия ерген… при това е хубав… и за разлика от мнозина други е млад…

Трайстин не успя да се овладее и се изчерви, долавяйки шепота на сестрата пред компютърния терминал; тя въобще не положи особени усилия да прошепне по-дискретно мнението си.

— … я, та той е свенлив… това е хубаво… не е някой стар мърморко…

— А, да… братко — заговори сестрата зад гишето, очевидно почувствала се почти тъй неловко, както и Трайстин. — Каква кола предпочитате — стандартна или класа „лукс“?

— Каква е разликата? В цената и в удобствата, предполагам?

— По отношение на удобствата не особено. Класа „лукс“ има повече място на задната седалка, по-голям багажник, мощността на двигателя е малко по-голяма, освен това всички прозорци имат тъмни, матирани стъкла.

Другата сестра се изкикоти при споменаването на фразата „тъмни, матирани стъкла“. Трайстин не пожела да коментира, защото сестрата на гишето се изчерви.

— Класа „лукс“ струва с петдесет долара повече на ден — добави тя.

— Ще взема стандартна кола. — Най-накрая Трайстин се усмихна на другата сестра. — Макар че стъклата ѝ не са тъмни и матирани. — Подаде универсалната си кредитна карта, каквато се използваше във всички системи на възвращенците. — Бих желал също така и карта на местността, ако разполагате с такива карти тук. Искам да стигна до Уайстух, като премина през клисурата Деликор.

— Струва си да поемете по обиколния маршрут.

— Кажи му, че ще го заведеш до клисурата… — изсъска сестрата зад компютърния терминал.

Лицето на сестрата зад гишето пламна в още по-кървавочервен цвят. Макар че обучението по програмата „пълно потапяне в обстановката“ внушаваше, че ще има определен натиск за ранна женитба, Трайстин едва сега разбра какво означаваше мъжът да бъде подложен на този натиск. Той не само разбираше, но и чувстваше защо прибралите се у дома мисионери оставаха неженени за толкова кратко време.

— Има ли някое хубаво място, където бих могъл да спра пътьом за обяд? — попита той, борейки се с настъпващата неловка тишина.

— Ресторантът на Крендсоу — отговори брюнетката с прекрасна кожа на лицето, която седеше зад компютърния терминал. — Той се намира от източната страна на клисурата.

— Ще ви бъде необходим около час, докато стигнете дотам, ако не спирате в горската станция — добави русокосата и лицето ѝ бавно започна да добива нормалния си цвят. — Документите ви са готови, брат Хайрис — тя му подаде ключа от колата и папка с няколко листа хартия. — Ето ви ключа и договора за отдаване на колата под наем. Ако превозното средство ви е необходимо за период от време, по-голям от десетте дни, за които платихте, можете да се обадите тук или в клона в Уайстух, за да ни уведомите. Аз съм сестра Луис, Аркади Луис. Няма да има никакъв проблем, ако решите да ползвате колата по-дълго време. — Тя плъзна картата по щанда, ръката ѝ за миг едва докосна неговата. — Ето ви картата. — Момичето се наведе напред и посочи с показалка зелената линия по картата. — Това е панорамният маршрут…

Докато сестрата обясняваше, Трайстин прекадено дълбоко усети как хубаво ухаеше тя — почти като миниатюрните рози в градината у дома, — колко близо до него се намираше лицето ѝ, колко загрижено да му помогне изглеждаше то. И колко самотен и уязвим беше той.

— … а ето тук се намира ресторантът на Крендсоу. Пържолите са особено добри, но предлагат и всякакви други деликатеси. За да стигнете до колата, тръгнете по тунела, който завива надясно, и се спуснете по късото стълбище. Колата ви се намира в сектор А-5.

Трайстин се усмихна по-широко.

— Наистина много ви благодаря, сестра Луис. Мир вам.

Изведнъж му се прииска да я бе взел със себе си, но това нямаше да бъде честно спрямо нея. Макар и да бе възвращенка, тя бе човешко същество. За нещастие по-важното беше, че ако прекараше известно време с нея, незабавно би могъл да разруши легендата за себе си.

Трайстин взе чантата си и се отдалечи, като увеличи остротата на слуха си — отчасти заради любопитството си, отчасти за да задоволи собственото си его.

— … той се заинтересува от теб, Аркади… това си личеше съвсем явно…

— … изглеждаше по-мил от повечето оцелели след мисията си…

— … личи си, че се е върнал след успешно изпълнение на задачата си… човек го открива в очите му…

Трайстин кимна доволно и се спусна по стъпалата към тунела, който го изведе до подземния паркинг. Там откри синя табелка, върху която бе изписано — „Сектор А-5“.

Стандартната кола имаше четири колела, зареждаше се с петрол и се управляваше ръчно, затова Трайстин беше изключително благодарен за подготовката, която бе получил от брат Кейлид. В противен случай щеше да изгуби страшно много време, оглеждайки я от всички страни, докато разбере как да я запали. Местните жители обезателно щяха да започнат да задават неудобни въпроси.

Пъхна чантата в багажника, който се отваряше чрез натискане на едно копче върху арматурното табло. Нямаше ключалка. Всъщност в колата нямаше никакви ключалки, само ключ за запалване на двигателя и Трайстин знаеше, че това е мярка, гарантираща сигурността на малки деца, които пътуваха с подобно превозно средство заедно с родителите си.

Двигателят с вътрешно горене запали с лекота, Трайстин освободи педала на спирачката и се раздвижи на мястото си. Щеше му се да бе имал възможност да се упражнява по-дълго време, но все пак беше доволен, че всичко функционираше както трябва.

Не особено широка алея извеждаше от паркинга до по-голям път, по който Трайстин кара известно време, докато стигна до магистрала, обозначена със зелена табелка, върху която бе написан знакът „Ю“. Магистралата представляваше тъй наречения Южен път и известно време вървеше успоредно с главната писта за излитане и приземяване на совалките. Само няколко коли се виждаха по южната магистрала. Те се движеха със скорост, прекалено висока според Трайстин за ръчно управлявани превозни средства.

Малка бяла кола изрева край него, като едва не се сблъска с друга, връхлитаща насреща ѝ, и на Трайстин му се прииска да изтрие чело с ръка. Вместо да го направи, той съсредоточи вниманието си върху управлението на автомобила и увеличи скоростта си на движение.

С периферното си зрение забелязваше, че отделни участъци от пистата на совалката са заменени с нови железобетонни покрития, но други се нуждаеха от неотложен ремонт.

Докато караше на юг, Трайстин все още си спомняше аромата на рози… Поклати глава. С цялото си същество, както и с разума си, осъзнаваше нещо, което вече знаеше със сигурност. С такива момичета нямаше нищо чудно, че броят на проклетите възвращенци ставаше все по-внушителен.