Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (46)

46.

Трайстин обърна глава към куфарите, подредени на пода в неговата каюта, след това погледът му пробяга по купчинката от тънки листове хартия. Смачканият най-горен лист изглеждаше съвсем обикновен, макар че не беше.

Върху него бе написано:

„До майор Трайстин Десол:

Командващият офицер на кръстосвача «Мишима» моли за честта да я удостоите с присъствието си преди да отпътувате за получаване на нова бойна задача…“

Какво искаше Ултийна? Разписанията им почти никога не съвпадаха, защото „Уилис“ и „Мишима“ бяха разположени в двете противоположни секции, които се редуваха при изпълнение на разузнавателните полети с голям обсег на действие. А как някой би могъл просто да седне на приказки с командващия офицер на боен кръстосвач? Как дори да се добере до нея, за да я види? Не би могъл просто да поеме с бодра стъпка към херметизационната камера и да заяви, че е пристигнал да я поздрави.

Дори сега, единственият начин да се види с нея беше да използва времето между пристигането на майор Ватачи и следващата совалка до Мейра. Положението му беше същото като на майор Дониджър — куфарите му бяха приготвени, самият той бе готов да отпътува, когато ботушите на Елени Ватачи докоснаха пода на херметиза ционната камера. Джеймс бе леко изненадан, когато видя, че майор Елени Ватачи беше жена.

Кейко Муралто дори не се бе усмихнала, когато Трайстин я помоли да провери дали командващият офицер на „Мишима“ ще бъде на борда на кръстосвача. Старшата техничка кимна и след това донесе втори лист тънка хартия, докато Трайстин запечатваше последния си куфар.

— Майор Фрейър очаква майор Десол — това бяха единствените думи, изписани върху тънкия лист.

— Стари приятели — бе казал Трайстин. — От граничната полоса на Мейра.

Тогава Кейко се беше усмихнала.

— Никой от цялата станция няма да ви задава въпроси. Нито на вас, нито на командващия офицер на „Мишима“.

— Не е така.

Старшата техничка просто пак се беше усмихнала, а после го бе оставила сам.

Трайстин поклати глава, после сгъна двата листа хартия и ги прибра в куфарчето, където държеше наскоро получената заповед и останалите документи. Какво искаше Ултийна? И защо? Все още нямаше отговор на тези въпроси. Взе рязко куфарите си и тръгна по коридора към квартердека.

Там бе пълно с хора.

— Късмет, Трайстин. — Джеймс пристъпи напред.

Трайстин остави куфарите, за да стисне ръката на Джеймс.

Елени Ватачи кимна учтиво с глава.

— Сър? — Кейко Муралто му подаде къс свитък, завързан с червена панделка. — Не е нещо особено, но искаме да ви го подарим.

— Не е трябвало…

— Това е просто тънкослойно холографско изображение на кораба с подписите на всички членове от екипажа.

Трайстин преглътна. Тънкослойните холографски изображения не бяха никак евтини. Зачуди се как ли са направили изображение на кораба.

— Благодаря ви. Благодаря ви. — Той внимателно постави свитъка във втория куфар и после се изправи. — Ще го запазя завинаги.

— Все още ли не знаете къде са ви разпределили, сър? — попита старшата техничка.

— Не. Ами теб? — попита Трайстин.

— В заповедта ми пише: „Техническия екип на Фуджи“. — Кейко се усмихна. — В която и школа да ме изпратят, ще бъде добре, но смятат, че обучението ми ще бъде свързано с функциониране на бордовите системи.

Джеймс отново пристъпи напред.

— Ако някога мога да ти помогна с нещо, обади ми се, Трайстин. — Той пак разтърси ръката на по-младия мъж и се засмя. — Макар че приличаш на възвращенец, в теб има силно развито чувство за чест — дори по-голямо, отколкото някой би могъл да поиска за себе си.

— Благодаря ви. Наистина ще се обадя. — Трайстин имаше чувството, че всяка една от думите на Джеймс беше искрена. Един-единствен път изказването на командира не беше обмисляно, нито защитаваше някаква политическа цел.

Джеймс за последен път му подари момчешката си усмивка и Трайстин му се усмихна в отговор.

— Късмет, майоре — извика Албертини, когато Трайстин вдигна трите си куфара и прекоси херметизационната камера на излизане към външната орбитална станция.

— Дай им да разберат, майоре! — добави Муриами.

— Пазете се! — извика им Трайстин и излезе от херметизационната камера.

— Вие също, сър.

Няколко офицери кимнаха или махнаха с ръка, докато Трайстин вървеше по посока на стендовете Делта към кръстосвача „Мишима“.

— Да, сър? — попита стройната техничка, която охраняваше достъпа до стенд Делта четири.

— Майор Десол на разговор при майор Фрейър. Мисля, че…

— Командир Фрейър е в каютата си и ви очаква, сър.

— Мога ли да оставя куфарите си тук? Вероятно няма да се забавя. — Трайстин взе плика с документите от джоба на последния куфар.

— Да, сър. — Стройната техничка помогна на Трайстин да подреди всичките три куфара до преградата в квартердека — пространство далеч по-просторно на новия кръстосвач. — Сега сме в престой, така че няма никакъв проблем.

— Благодаря ви.

— Тръгнете напред, каютата на капитана е първата вляво.

— Разбрах.

Вратата беше открехната, когато Трайстин почука.

— Да? О, Трайстин, надявах се, че ще успееш да дойдеш. — Ултийна отвори вратата пред него. Беше облечена в стандартната пилотска униформа, върху която имаше старинни нашивки, изобразяващи крила и три успоредни линии под тях. Очите ѝ изглеждаха сиви и срещнаха погледа му.

Той сви рамене и се усмихна криво.

— Ето ме тук.

— Радвам се. Би ли седнал? — Ултийна затвори вратата. Трайстин седна и остави плика с документите в скута си.

Ултийна обърна един от двата сиви стола и седна срещу него.

— Последният път, когато разговаряхме, беше след бъркотията в Хеликония. Направих няколко проучвания — започна тихо тя. — Но не можах да разбера нищо за сестра ти, макар че използвах няколко канала за обратна връзка. Съжалявам.

— Но не беше необходимо да го правиш…

— Спомняш ли си общата ни битка срещу троида? Ти унищожи един от последните разузнавателни кораби, които връхлитаха срещу нас.

— Аз бях само вторият пилот — изрече предпазливо Трайстин. Все още се питаше какво цели Ултийна.

— Трайстин — заговори тя недоволно. — Цялата система знае, че „Уилис“ е най-старият кръстосвач, останал в станцията. Той е единственият от класа си на десетки лептони наоколо и оцелява досега, само защото командир Сазаки е достатъчно умен да позволи да го пилотираш ти. Тъй като си труден човек, аз ще говоря с лесно разбираеми думи. Предпазните ни щитове блестяха с кехлибарена светлина и ти ни отърва кожата. Благодарна съм ти. — Тя протегна ръка към него. — Но не за това те помолих да дойдеш тук.

Трайстин поиска да поклати глава, но не го направи. Зачака.

— Когато те засякох за пръв път по мрежата на станциите от граничната полоса, си помислих, че си някакво разглезено богато момченце с англоезичен произход. Знаеш, аз съм пораснала на Аркадия и родителите ми бяха хора с технически наклонности. Военната служба беше начин да се измъкна от това положение. И мразех хората като теб, които имаха всичко.

— Аз никога не съм имал всичко… — Трайстин замълча за миг, после добави: — Е, може би наистина съм имал в сравнение с теб и с повечето хора.

— Точно това харесвам в теб, Трайстин. След първоначалната отбранителна реакция спираш и започваш да мислиш. И наистина умееш да слушаш. Трудно е човек да намери хора, които умеят да слушат. При това те е грижа за онова, което си чул. Знаеш ли защо разпитвах за сестра ти всички, които можех? Защото, когато ти разбра за нападението срещу Хеликония, там, на онази станция на Мейра, цялата вселена ми каза, заедно с израза на лицето ти, че обичаш сестра си. — Ултийна стана от стола и отиде в ъгъла, където беше леглото ѝ, след това се обърна и се върна при Трайстин. — Иска ми се да можех да ти съобщя добра новина. Или дори лоша новина, а след това да те утеша. — Тя сви рамене и за миг на лицето ѝ се появи тъжна усмивка. — Но вселената не я е грижа какво ни се ще на нас.

— Не, не я е грижа. — Трайстин не знаеше какво още да каже, нито пък разбираше какво точно иска Ултийна, но усещаше, че трябва да го знае.

— Трайстин… Иска ми се да се намирахме в друго време, на друго място. Но няма как. Ние сме на външната орбитална станция, ти трябва да хванеш совалката, а след няколко часа „Мишима“ излита за следващата мисия. Аз се тревожа за едни неща, ти за други. — Тя замълча, сивите ѝ очи отново срещнаха неговите и го разтърсиха. — Трудно е.

Нима я беше грижа за него? Нима безпогрешната майор Ултийна Фрейър намираше нещо в него?

— Зная — бавно изрече той и неловко се размърда на стола. След това се изправи и остави плика с документите на мястото си.

— Ти идваш от всички онези училища и места, от чиито възпитаници аз бях решила да бъда по-добра… — Ултийна замълча. — Но в това изречение сега няма никакъв смисъл. Сега то не е важно, нали?

Трайстин поклати глава.

— Трайстин… Никога не съм била момиче за любов преди битка. Никога не съм смятала, че трябва да се повеселим, защото утре може да умрем. — Тя преглътна. — Трудно е. Много е трудно.

Трайстин пристъпи напред и я прегърна. Нейните ръце обвиха тялото му.

Останаха прегърнати мълчаливо… много, много дълго.

Ултийна отстъпи назад — една мъничка стъпка, без да отлепя длани от него.

— Не зная какво ще стане. Не мога да обещая нищо. И няма да обещавам. Но не можех да те оставя да си отидеш, без… без по някакъв начин… да ти кажа, че… нещата не са такива, каквито изглеждаха. Не бих могла да направя това отново. — Тя преглътна. — Не мога да обещая нищо, но аз… разбираш ли?

Трайстин се засмя малко насила.

— Вероятно не всичко. Ти си изпитвала същото като мен.

— А какво изпитваше ти? — Ултийна изглеждаше изненадана.

— Когато лежах в леглото на онзи медицински център и чух, че си спряла атаката на всички онези танкове… Дори си предвидила, че възвращенците ще ни нападнат с танкове и… си измислила как да ги елиминираш… аз просто лежах и си мислех колко си умна ти и колко тъп съм аз, и че просто съм извадил чист късмет, за да оцелея. А когато ти ми каза за ендшпила на Бета, вероятно ми спаси живота с това. Поне аз изпитвах такова чувство…

Ултийна се засмя тихо.

— Но така ми се искаше да те напляскам, когато направи онзи високомерен коментар… Че си си правил упражнения на пътечката за бягане на място повече от час. Изглеждаше така… така… като англичанин… беше толкова спокоен.

— Бях уморен и плувнал в пот, а ти изглеждаше толкова спретната и чиста — възрази Трайстин.

— Спретната ли? — Ултийна изсумтя.

— Спретната.

— Бихме могли да го преживеем още веднъж, но… — Тя отново го прегърна. — Но това е вече в миналото.

Той я притисна до себе си за миг.

След като отвърна на прегръдката му, Ултийна отстъпи назад.

— Глупаво е, а може би не е, но ти казах…

— Че не си момиче за любов преди битка, тъй да се каже.

Тя кимна и сведе поглед.

— Глупаво е. Аз съм майор и командир на кръстосвач, но някои неща не се променят.

— Ще ми се да знаех по-рано.

— Можеше да не научиш никога. Но вашата техничка помоли Гейлир да ѝ помогне — искали да ти направят прощален подарък. Дочух, че тръгваш и никой не знаеше къде. — Ултийна замълча, сивите ѝ очи заблестяха от неизтритите сълзи. — Ще ми се да имахме повече време. Ще ми се да го бях направила по-рано.

— Многото умуване след събитието оставя градината непрекопана, както винаги казва баща ми. — Трайстин отново я прегърна, този път по-нежно, ръката му помилва късата ѝ, тъмна коса. — Не знаех как, но се радвам, че ти знаеше как да го кажеш. Няма значение онова за любовта преди битката, защото… — Трайстин млъкна и преглътна мъчително. — Знаеш ли… Наистина мисля, че обърках конците…

— Ужасна игра на думи… — Ултийна поклати глава.

— И какво още има в мене?

— Повече неща, отколкото ти познаваш в себе си.

Отново останаха прегърнати за дълго, дълго време.

По-късно, след като бяха разменили още много думи, без да споменават нищо за любов, след още прегръдки, Ултийна се изправи и отметна назад късата си, черна коса.

— Дългът, отвратителният наш дълг ни зове.

— Както винаги… — Трайстин също чу предупреждението на вградения си нервен чип.

— Пази се, Трайстин.

— Аз ли? Ти си на бойната линия. Ти се пази.

Последна прегръдка, после двамата изопнаха униформите си — ежедневен костюм на пилот и зелена униформа, използвана при пътуване извън кораба. Ултийна се отправи с Трайстин до квартердека.

— Куфарите ви са тук, майор Десол — каза дежурната техничка, когато Трайстин спря в квартердека. Очите ѝ бяха сериозни, замислени. След малко тя добави: — Ще ни липсвате. Желая ви късмет.

— Благодаря. — Той се усмихна и на техничката, и на Ултийна.

Усмивката, която получи от Ултийна, беше повече от чиста формалност, ала все пак бе твърде сдържана. Сега той знаеше, че…

Докато вървеше към херметизационната камера на совалката, която щеше да го заведе до станцията на Мейра, Трайстин хвърли бърз поглед към Делта четири — просто стенд като всички други. Затворена врата, която не се различаваше от останалите. Поклати глава и стиснал куфарите си в ръце, се отправи към совалката. Защо не беше забелязал? Защо не бе забелязала тя?

Трайстин отново поклати глава. Това щеше ли да промени нещо? Командването не изпращаше хората там, където на тях им бе угодно. Поне… поне знаеше, че тя не е решителна и компетентна във всичко. Следващия път…

Преглътна с мъка. Щеше ли да има следващ път? Или щеше да попадне на кадър в новините, обявяващ, че кръстосвачът на коалицията „Мишима“ е изчезнал?

Опита се да прогони тази мисъл от съзнанието си. Трябваше да има следващ път. Трябваше. Но за Саля не е имало… нито за нейния майор. Трайстин стисна устни и продължи да крачи напред.