Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (32)

32.

Млада хелио-птица прехвърча шумно над притъмнялата градина, крилата ѝ блеснаха за миг, когато се спусна към гнездото си на бора в ъгъла. Едва доловимото жужене на насекомите почти заглушаваше постоянния шум от статично електричество във вградения нервен чип на Трайстин. Макар че беше намалил поглъщателната му способност до нула, той все още долавяше основните шумове, които служеха като звуков фон, макар че беше далеч от военната служба, нейните системи и комуникационни мрежи.

— Наистина ли разбираш какво означава да бъдеш пилот? — попита Саля.

— Вероятно не — отговори Трайстин.

— Защо прие това предложение?

— Винаги съм искал да бъда пилот.

— Зная — гласът на Саля беше тих, тя облегна гръб на пейката. — Ти правеше модели на кораби. Четеше книги за пилоти. Дори купи тренажор за компютърния си терминал и го инсталира в таен драйв.

— Откъде знаеш за това? — Трайстин изненадано погледна сестра си.

— Я си спомни кой ти помогна с програмирането на основния терминал. Освен това изпробвах някои идеи как да прониквам в чужда компютърна система, които татко ми даде.

Трайстин разпери ръце.

— Когато вие двамата сте наоколо, нито една компютърна система не може да е сигурна в недосегаемостта си.

— Не и от татко. Той е толкова етичен, че никога не би надникнал вътре.

— За разлика от любопитните по-големи сестри.

Саля се разсмя леко и след това попита:

— Сега си пилот. По-различно ли е от представите ти за работата на пилота?

— Чувствам се по-добре. Зная, че наистина правя нещо. Когато бях в граничната станция на Мейра, просто чакахме и отвръщахме на ударите, които възвращенците насочваха срещу нас. Имах късмет и оцелях. Много от офицерите от базите по граничната полоса не успяват да го сторят. Официалната линия гласи — „нещата се подобряват“ — някой от командирите ми го каза. Но положението продължава да се влошава все повече. Попитах за това и дамата-командир, която правеше разбор на изпълнената от мен задача, едва не ми откъсна главата. — Той замълча за миг. — Не беше чак толкова зле, но на мене ми се струваше, че е. Тя обясни, че всяка планета е ужасно обширно място, а ние не разполагаме с достатъчно ресурси.

— Разбира се, че не разполагаме.

— Като не разполагаме с ресурси… загубихме почти всички станции в равнините. Само двама от нас оцеляха след нападенията с мини-танковете.

Саля навлажни устните си.

— Не си ни разказвал за това.

— И така, аз получих похвала. Оцелях, а повечето не успяха.

— В новините не споменават нищо за тези загуби.

— Не съм изненадан. Преди това, когато възвращенците унищожиха пет станции в западния сектор от граничната полоса, ме смъмриха, че използвах импулс с ключови данни, за да открия каква е истината.

Саля въздъхна.

Трайстин се обърна с лице към нея.

— Това не те изненадва, нали? Във всеки случай не особено.

— Не ме изненадва, Трайстин. Вече нищо не ме изненадва след онзи инцидент на Скалите. Но ме дразни. Какви хора ставаме ние?

— Винаги сме били крадци. Нима сега ставаме и лъжци?

— Мислил си доста, нали?

Трайстин се засмя.

— Просто ме подтикнаха да го направя.

— И все още искаш да бъдеш пилот?

Трайстин сви рамене.

— А ти все още ли искаш да работиш като ксено-биолог?

— Да, и то все още твърде много. — Саля се протегна и след това добави: — Знаеш ли… всеки път, когато преживяваш транслация, може да бъде последният, когато виждаш мама и татко.

— Зная. Това важи и за всяко твое пътуване оттук до Хеликония. Щеше да бъде в сила и за мен, дори да бях останал офицер от станция по граничната полоса.

— Но вероятността това да се случи се увеличава с всяка следваща транслация, а пилотите преминават през много повече транслации от останалите военни.

— Мислил съм за това. Не ми беше лесно. Татко и аз разговаряхме по този въпрос. Той дори ми помогна да основа транслационен тръст.

— Напълно в неговия стил.

— Да.

— Татко беше прав. Ти имаш неспокоен дух.

— Но въпреки това обичам да си идвам у дома — напомни ѝ Трайстин. — Липсват ми градините.

— Не достатъчно. Някой ден ще се прибереш у дома, ще бъдеш съвсем млад, а нас няма да ни има — след миг тя добави: — Но със сигурност ще направим така, че въпреки това ще усетиш присъствието ни. Ние всички го искаме.

Трайстин преглътна мъчително.

— Ще ми липсваш — ръката ѝ леко го докосна.

— И ти ще ми липсваш.

Останаха заедно в сгъстяващия се мрак, насекомите жужаха наоколо, вечерта се спускаше като пурпурна пелена, а хелио-птиците се укротиха в боровете, където щяха да прекарат нощта. Силният аромат на рози завладя притъмнялата градина и почти накара Трайстин да забрави слабото статическо електричество във вградения си нервен чип. Почти.