Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (13)

13.

Стаята в медицинския център миришеше на нарциси; към тази миризма се наслояваше и ароматът на портокал, прекалено остър, за да бъде истински. Под гърба на Трайстин бяха пъхнати светлозелени възглавници; от време на време погледът му пробягваше към тръбите и жиците, свързани към пълната с някаква течност система, прикрепена около крака му. На масичката до леглото нямаше нищо, с изключение на чаша медицински „Състейн“, чийто вкус беше дори по-противен от този на обикновеното укрепващо питие.

Вече за трети път в продължение на няколко минути Трайстин използва вградения в мозъка си нервен чип, за да прегледа мрежата на библиотеката в медицинския център. Нищо не му се стори интересно, а кракът продължаваше да го боли. Медицинските техници и лекарите го уверяваха, че тази болка е добър признак, че нервните влакна се възстановяват според начертания план. Това беше прекрасно. Но техните крака не ги боляха. Те не бяха приковани към леглото, от телата им не стърчаха тръби, следящи резултатите от нормалните телесни процеси.

Пак се включи в мрежата за цивилни лица и се свърза с програмата на последните новини — онази, която показваше облечени в кафяво трупове, пръснати край станция от граничната полоса.

— … в опустошителна проява на сляпата си вяра, силите на възвращенците…

Трайстин прекъсна връзката с мрежата за цивилни лица. Сляпа вяра ли? Някои от възвращенците наистина изглеждаха заслепени, но офицерът, когото беше разпитвал, съвсем съзнателно бе направил своя избор да изповядва тази вяра. Как би могло същество, надарено с разум, да предпочете такава доктрина?

Трайстин вдигна поглед над болничното легло. Чернокоса жена във военна униформа, върху чиято яка се виждаше триъгълният знак на капитански чин, стоеше до вратата, стиснала зелена папка в дясната си ръка.

— Мога ли да вляза, лейтенант?

Трайстин кимна.

— Заповядайте, моля. Извинявам се, че не мога да…

— Не се тревожете. — Дамата-капитан седна на високия стол без облегалка край леглото. Очите ѝ останаха на същата височина, както очите на Трайстин. — Аз съм капитан Мицуи, Мидори Мицуи, от военното разузнаване. Работата ми е да намирам повече данни за нападенията срещу станциите по граничната полоса. — Тя вдигна папката в ръка. — Също така донесох някои официални документи, които можете да разгледате по-късно. Не… не се тревожете. — Дамата постави папката на масата, после извади малък касетофон от куфарчето, прикрепено на колана ѝ. След това сложи касетофона върху папката и леко се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Разговорът официален ли е? — Погледът на Трайстин пробяга към касетофона.

— Не се тревожете.

Винаги, когато някой старши офицер съветваше Трайстин да не се тревожи, наистина го обземаше тревога.

— Зная. Не е добър знак старши офицер да ви казва, че не бива да се тревожите. — Жената-капитан се усмихна. — Имаме много проблеми, но точно сега вашата най-голяма грижа е кракът ви да оздравее. При това малко почивка няма да навреди на нервната ви система. Онова, от което се интересувам, е информация от първоизточника за нападението срещу база Ален Изток Три — вашите впечатления, вашето мнение, изводите ви. Скенерите и базите данни не отразяват така добре тези моменти.

— Скенерите също така не успяха да засекат присъствието на възвращенците.

— Работим по този въпрос. А как вие самият открихте нападателите? Според записите вашата реакция е предхождала тази на скенерите — вие сте започнали да действате почти две минути по-рано от тях.

— След последните нападения престанах да се доверявам на скенерите. Когато получих заповед за защита едно, не исках отново да бъда изненадан. Наблюдавах за появата на прах, изменения в светлинните сигнали, цялата обстановка навън. Първо забелязах праха. После взеха да ни обстрелват със снаряди, след това започна настъплението на танковете. Войската на възвращенците се появи доста по-късно.

— Какво ще кажете за танковете? Забелязахте ли нещо необичайно във вида им?

— Сигурен съм, че по-голямата част от тази информация сте получили по мрежата. Танковете бяха малки и използваха перки, за да обръщат дулата — нямаха самостоятелни куполи. Това означава, че увеличеното тегло на машините представлява проблем — или са искали много танкове, или не са имали гориво за по-тежки машини. Струва ми се, че са били проектирани за прекосяване на равни местности.

— Защо си помислихте така?

— Не си го помислих тогава, но сега смятам, че такова предположение е смислено. — Трайстин прокара пръсти през косата си. Този разговор се проточи твърде много. — Теренът в пустошта в много участъци е неравен. Би трябвало да внимават къде се движат с танковете. Релефът е твърде пресечен и биха могли да изгубят въздушната възглавница под машините — а следователно и самите машини. Това не представлява проблем в равнините. Разбира се, въздушната възглавница е много по-лека от веригите. Поне така би трябвало да бъде според стандартните проекти. — Лейтенантът поклати глава. — Не зная. Не се приближих достатъчно до тях, а скенерите изобщо не ми влязоха в работа.

— Едно от нашите предположения също бе свързано с пътувания през равнините — потвърди тя. — Хората от Разузнавателния модул проучиха обездвижените танкове. Те биха се движили много бързо по високите равнини и за машини с въздушна възглавница разходът на гориво наистина е много малък. Не бих се изненадала, ако възприемем някои от техническите им особености.

Трайстин кимна.

— Забелязахте ли нещо друго по отношение на танковете?

Той докосна брадичката си и се засмя притеснено:

— Спомням си, че си помислих: дулата са ужасно големи за такива миниатюрни машинки.

Жената-капитан кимна утвърдително.

— Това осигурява висока метателна способност.

— Големи дула на малки машинки — повтори Трайстин и се засмя.

Мицуи го погледна и след малко попита:

— Как успяхте да ги обездвижите?

— Вие знаете…

— Знаем, че сте успели да ги накарате да заседнат в почвата, но бих желала да науча за впечатленията ви от това.

— Ами… опитах с картечниците, един от тях забави ход, но не спря. Първите ракети, които изстрелях насреща им, като че се плъзнаха по бронята. Затова реших, че щом с ракетен обстрел дори не успях да ги накарам да забавят ход, би трябвало да опитам нещо друго. Част от почвата се състои от прекалено фини частици… — Трайстин облиза сухите си устни. — Така че направих опит да издълбая ями точно пред тях. Те просто не можеха да ги избегнат и падаха вътре. Искам да кажа, че беше просто предположение. Човек не прави изчисления за такива неща, когато възвращенците го обстрелват с тежки снаряди и станцията буквално се разпада пред очите му. Както и да е, стори ми се, че те не са запознати колко фина е почвата, макар да вдигаха много прах, докато се движеха. Имах чувството, че ще заседнат сред пясъка. След като спрат веднъж, започват да потъват и боксуването само влошава нещата. Освен това се надявах, че пясъкът — той наистина е много фин — ще повлияе отрицателно върху двигателите на танковете.

— Всичко това се е случило. Двигателите на два от танковете са извън строя. Откъде знаехте, че подобна тактика ще има успех?

— Не знаех. Просто съзнавах, че не мога да ги спра с нищо друго, пък и не разполагах с много време.

— Това е друга тема. Защо не използвахте картечни откоси срещу танковете?

Трайстин вдигна рамене, после сви устни. Този жест се пренесе до обездвижения крак, заобиколен с тръби и жици, след което изгаряща болка се понесе нагоре към гърба му.

— Хрумването не ми се стори добро. Искам да кажа, че възвращенците атакуваха с танкове, но станция по граничната полоса не може да бъде превзета без войски. Ако бях използвал всичките амуниции за картечниците срещу танковете, какво щях да правя, когато възвращенците нахлуха надолу по хълмовете?

— Значи ги оставихте да съсипят станцията, при положение, че все още разполагахте с оръжия, с които можехте да ги отблъснете поне за известно време?

Трайстин отвори уста, после я затвори и чак след известно време даде окончателния си отговор:

— Не е точно така. Ракетите и картечните откоси не успяха да спрат танковете. Те успяха да спрат войниците.

— Според вашия техник и групата спасители вие сте останали в боен скафандър почти двайсет и четири часа, вместо да използвате укритието.

— Да.

— Защо постъпихте така? Бяхте ранен.

— Защото щях да бъда мъртъв, ако не бях постъпил по начина, по който предпочетох да действам тогава.

— Откъде знаете, че е така?

— Капитан Мицуи. — Трайстин положи усилия да не въздъхне. Да се ядосваш заради глупостта на висшестоящите офицери не му изглеждаше умна идея. — Разпитах няколко възвращенци. Повечето от тях или искаха да ме убият, или се опитаха да го направят. Често съчетаваха тези две желания. Те ни смятат за изчадия, роботи, някакъв вид машини. Освен това не разполагат с помещения за задържане на затворници. Това означава, че или трябваше да отблъсна нападението им, или щяха да ме убият. Не можете да отблъснете вражеска атака, ако се намирате в дупка, издълбана в земята.

Даже когато Трайстин си помисли, че не би могло да има повече въпроси, капитан Мицуи продължи да го разпитва. Той се опитваше да не допуска в гласа си нотки на раздразнение, ала знаеше, че не винаги успява.

Най-сетне, когато дамата от разузнаването явно бе изчерпала безкрайния си въпросник, той я попита:

— Бихте ли могли да отговорите на няколко мои въпроса, капитан Мицуи?

— Не зная. Задайте ги.

— Как се справиха останалите станции? Ален Изток Две… и Четири?

— Ален Изток Четири — мисля, че майор Фарли…

— Фрейър, Ултийна.

— Майор Фрейър успя да обездвижи всичките четири танка, изпратени срещу станцията. Тя неутрализира и всички възвращенци. Ален Изток Две е разрушена изцяло.

Трайстин се намръщи. Какво бе станало с Куентар?

— Ами какво се е случило с персонала на Ален Изток Две?

— Всички са избити.

— Ален Изток Четири… как е успяла Ултийна… искам да кажа майор Фрейър… да постигне това?

— Използвала е агрегата за преработка на почвата. С него предварително е изкопала окопи, още преди атаката на възвращенците. След това е напълнила окопите със свръхфин пясък.

Човек можеше да се надява, че Ултийна ще се подготви предварително. Трайстин пое дълбоко дъх.

— Ще ми кажете ли как завърши всичко това?

— Успяхме да ги отблъснем. Изгубихме почти две трети от станциите по граничната полоса. Те не разполагаха с достатъчно танкове, за да нападнат всяка отделно взета станция. Трябваше да използваме разузнавателни космически кораби и известен брой много, много тежки нападателни оръжия.

Известно време Трайстин остана безмълвен.

— Тази информация е с ограничен достъп, но вие заслужавате да я получите. Ще отрека, че съм ви я съобщила, а вие ще се изправите пред тежки дисциплинарни санкции, ако я повторите пред някого. Ала вие и майор… Фрейър бяхте единствените оцелели след нападение, в което участваха повече от два танка.

— Как е тя?

— Чувства се добре. На път е да поеме следващото си назначение.

Трайстин кимна, след това облиза сухите си устни.

— Разполагах с известно време да обмисля… — Наложи си да се засмее. — Зная, че работата на младшите офицери винаги е опасна. Но не разбирам. Когато започнах като действащ офицер, отговарящ за станция от граничната полоса, бяхме изправени срещу редки нападения от страна на възвращенците. Те бяха доста разпилени и никога не участваше повече от един взвод. Някои от тях пленявахме, някои убивахме. Сега изведнъж започнаха да ни обсипват с непрекъснати атаки. Използват голям брой тежки оръжия — поне са се сторили такива на облечените в скафандри войници, които е трябвало да ги носят в ръце през пустошта. Въоръжението им е достатъчно, за да сломи съпротивата на станциите от граничната полоса, които преди месеци въобще не биха и помислили да докоснат. И така, какво става?

— Възвращенците се оказаха по-умни, отколкото мислехме. — Черните очи на капитан Мицуи срещнаха неговите. — Нападенията при спускане на глайдерите по-рано просто прикриваха намеренията им да въведат мини-танкове и тежки оръжия. В продължение на почти три години са натрупвали оръжия и боеприпаси в пустошта — може би дори и по-дълго. И всичко това е складирано в подземни укрития с няколко постоянни депа.

— И никой не е успял да ги открие, докато не унищожиха половината от станциите? — Трайстин усети, че повишава тон. Опита се да овладее гласа си. Старшите офицери не преливаха от щастие, когато младшите им колеги намекваха, че висшестоящите са некомпетентни. За миг в съзнанието му се породи въпрос: дали и младшите офицери на възвращенците имаха същите проблеми? Не биха могли да ги имат; те не мислеха, нали, а просто следваха своя Пророк.

— Лейтенант. Една планета има ужасно обширна територия. Силите ни не достигат, всичките ни хора са претоварени. Ако започнем да изграждаме допълнителни защитни системи, трябва да се отклоним от преобразяването на планетата и тя никога няма да стане обитаема. Освен това… по-рано възвращенците не разполагаха с такива неуловими за уредите предпазни механизми, сателитните скенери бяха в състояние да улавят всяка тяхна проява.

— Точно това имам предвид. Ако плотерите имаха по-висока разделителна способност, това нямаше да се случи.

— Може би сте прав — призна дамата-капитан. — Но по-добрите скенери струват по-скъпо и при положение, че коалицията има толкова много станции, от какво друго бихме могли да се лишим?

— Значи те ще продължават да ни нападат, просто защото не можем да ги виждаме?

Тя поклати глава.

— Не. Сега вече знаем какво търсим — и как да го намираме със съществуващото оборудване. Вече открихме и неутрализирахме техните скривалища/депа — независимо от думата, с която бихте избрали да ги наречете. Изтласкахме ги в квадрант едно. — Мицуи се изправи. — Днес сутринта изпратихме тази информация до всички станции от граничната полоса.

— Значи не бива да се опасявам, че изневиделица ще се появят тежки танкове, клас „Сазаки“ — независимо от това как възвращенците наричат своите танкове — и ще връхлетят станцията ми през следващия месец?

— Не, лейтенант, не бива да се опасявате. Де да беше наистина толкова просто. — Тя се усмихна; усмивката ѝ беше хладна, знаеща. — Надявам се, че скоро ще оздравеете. — Капитан Мицуи кимна за последен път и напусна болничната стая.

Известно време Трайстин остана замислен. Куентар и кой знае още кой бяха загубили живота си, защото по-добрите скенери струваха прекалено скъпо. Тогава с какво се различаваше коалицията от възвращенците? Сви устни. Все пак имаше разлика. Хората на Еко-Тек поне не превръщаха войниците в живи торпили.

Поклати глава и протегна ръка към папката, която Мицуи бе оставила на масата. Сложи я в скута си, отвори я и започна да обръща снопа документи. Подреди ги един до друг и взе първия — един-единствен лист, обявяващ, че срокът на мандатите на действащите офицери ще бъде удължен с шест стандартни месеца, освен ако командването наложи смяна на бойната задача.

„В свободен превод — помисли си Трайстин, — това означава, че средносрочните договори на офицерите се удължават. Ако човек пожелае да помоли или да приеме някой по-опасен пост, командването с радост ще откликне, всъщност ще го стори с преголяма радост.“

Вторият документ беше по-интересен. Трайстин огледа набързо страницата.

„… Лейтенант Десол, Трайстин от служба «Човешки ресурси» на Екологично-технократската коалиция (Еко-Тек)… резултатите от медицинския преглед, на който се подложихте доброволно, както и от последвалото проучване на фарканите, бяха оценени в положителен аспект… запазвате мястото си в групата, подлежаща на следващи медицински прегледи и интервюта… годишната премия над заплатата ви е увеличена до пет процента… ново увеличение ще последва след следващия общ медицински преглед, който е определен за месец унодек 790…“

Значи онова, което бе казал на фаркана, не бе достатъчно, за да го изхвърлят от проучването. Но какво искаха те? Щеше ли някога да разбере?

Въпреки това… премията над заплатата беше нещо хубаво, макар че не успяваше да похарчи дори половината от онова, което заработваше. А и как да го направи, като нямаше такова място, където би могъл да отиде и да харчи парите си? Дори и най-добрите ресторанти в Клайсийн не бяха чак толкова скъпи, а те бяха единственото луксозно нещо, с което селището можеше да се похвали.

Усмихна се. Устата му се напълни със слюнка при мисълта за храната, която предлагаха там. Храната в медицинския център беше по-добра от онази в станцията, но не особено по-вкусна.

Следващият документ наистина му отне много дълго време. Той се състоеше от пет листа — пет еднакви копия — копия от изписана на компютър заповед. Трайстин беше същество със свободна воля, но трябваше да се подчини на заповедта. Подпрял гръб върху възглавниците в леглото на медицинския център, с тръби и жици, изскачащи от ранения му десен крак, Трайстин продължи да наблюдава разпечатаната на принтер заповед. Поклати глава и зачете думите от втория параграф на документа.

„… Приемайки поставената ви задача, вие, Трайстин Десол, приемате да се подчинявате на заповедите, издавани от командването, в името на народите от коалицията Еко-Тек… След възстановяване на здравословното ви състояние, след като получите удостоверение от медицинския център, че сте готов за военна служба, подайте рапорт до Чевел Бета, където трябва да започнете бойната си подготовка не по-късно от…“

Чевел Бета — това беше базата, изградена от командването за обучение на бойни пилоти, подготвяща ги за водене на бой в космическото пространство и даваща им знания за техниките на транслация. Първоначално Трайстин бе подал рапорт да бъде приет на обучение за военен пилот, но изпълнението на молбата му „беше отложено за по-късна дата“.

Какво се бе променило? Може би нападението на възвращенците бе изиграло някаква роля? Лейтенантът се намръщи. Как би могло да стане това? Командният щаб на Пердия сигурно бе издал заповедта веднага, след като офицерите в него са научили, че е ранен.

Нима все още му се искаше да стане пилот? Това означаваше, че в действителност го молеха доброволно да приеме постоянна изолация от родителите си — и от Саля, — поне след първите няколко години. Макар че транслационното съотношение „отклонение/грешка“ не беше чак толкова голямо за междузвездните скокове, кумулативният ефект бе значителен. Той все още щеше да бъде млад, когато сестра му щеше да се е превърнала в слаба, посивяла старица.

Чук-чук…

Трайстин погледна към вратата. До нея стоеше Езилдия и плахо се усмихваше. Той прибра заповедта в папката и я пъхна в единственото чекмедже на масичката край леглото.

— Влез де. Не хапя. — Трайстин погледна към системите, включени към крака му. — Не мога да направя дори и такова малко движение.

Езилдия се приближи до леглото, после се наведе и го целуна по бузата. Лекият аромат на лилии долетя до него, но той забеляза, че около очите ѝ имаше тъмни кръгове.

— Как е кракът ти?

— Боли. Медиците казват, че ще се оправи, дори ще бъде малко по-здрав отпреди, но може би на отделни места ще загуби част от чувствителността си.

— Какво се е случило? — Тя се разположи на стола с висока облегалка.

— Каквото се случва, когато хората стрелят един срещу друг. Раниха ме в крака. Два пъти, струва ми се.

— И трябва да изградят отново тъканите и отчасти да клонират повторно крака ти?

— Двата дни, които преживях в разкъсан скафандър, създадоха по-големи проблеми от самата рана. Известно време не можаха да ни измъкнат от укритието. — Трайстин направи опит да се раздвижи в леглото и бе възнаграден с прилив на остра болка, разляла се от крака по целия му гръб.

— Боли, а?

— Само когато опитвам да се движа. Медиците казват, че това е добър признак. Лесно им да говорят така. Нали не се отнася за техните крака. — Той замълча за миг. — Радвам се, че дойде.

— Известно време не знаех какво е станало. Помислих си, че си загинал. — Тя бързо затвори уста. — Много от станциите по граничната полоса бяха разрушени.

— Научих за това днес по-рано. Предполагам, че съм извадил късмет.

Езилдия погледна към системите, включени в крака му и вдигна вежди.

— Останалите възможности бяха далеч по-лоши. — Той се намръщи. — Как разбра, че съм тук?

— Подадоха кратка информация — предполагам, че цивилните служители нямаха достъп до нея, но ние от службите по техническа поддръжка бяхме запознати. Споменаха теб и някакъв майор — успели сте да отблъснете нападението на възвращенците. За теб се споменаваше, че си ранен. След това — тя сви рамене — въпросът беше само да открия къде си постъпил на лечение.

— Съжалявам. Трябваше да ти изпратя някакво съобщение, но… — Трайстин огледа малката, гола стая, после хвърли поглед към крака си. — Не може да се каже, че съм твърде подвижен.

— Виждам. — Езилдия му се усмихна за миг.

— А ти как я караш? Изглеждаш уморена.

— Наистина съм уморена. Всички работим допълнителни смени. Смятам, че всеки човек в Клайсийн не работи единствено в малкото часове, когато спи.

Трайстин протегна ръка и разроши черната ѝ коса.

— Радвам се, че дойде.

— И аз — поклати глава тя.

— Какво има?

— Ами сигурно съм доста уморена. Ти изглеждаш… различен. — Езилдия отново поклати глава. — Вероятно е заради умората. Ти си си ти.

— Надявам се да е така. — Погледна десния си крак. — Поне по-голямата част от мен си е същата.

— Значи е вярно, че си прекарал два дни в скафандър с ранен крак? Но запасите на кислород в скафандъра не са достатъчни…

— Свързах се със системата за захранване с въздух на скутера, после с резервните резервоари, когато възвращенците престанаха да прииждат. След това Хайсин ми помогна. — Трайстин забеляза объркването ѝ. — Хайсин е техникът. Бях му наредил да отиде в укритието. Техниците не разполагат с бойни скафандри. Ние трябва да се грижим за сигурността им, а те поддържат техническата изправност на оборудването в базата. Знаеш това. Както и да е, когато пукотевицата утихна, той ми помогна, след това двамата чакахме.

— Значи те те спасиха и стана герой.

— Спасиха ме, но не съм герой.

Езилдия отново поклати глава.

— Съжалявам. Трябваше да те ободря, но съм прекалено уморена да го сторя както трябва.

Трайстин докосна бузата ѝ.

— Може би ще бъде по-добре да си отидеш у дома и да поспиш. Радвам се, че дойде, но не искам да съм причината за твоето… — Засмя се насила. — Е, предполагам, че и аз не мисля кой знае колко блестящо.

— Довиждане, Трайстин. Пази се. — Езилдия стана от стола и се наведе да го целуне по бузата.

— И ти.

Той я проследи с поглед как се приближи към вратата и му махна с ръка.

Когато тя излезе, Трайстин въздъхна дълбоко. Нещо я измъчваше, но какво? Лейтенантът поклати глава, после погледна към масичката — в чекмеджето беше заповедта, според която трябваше да постъпи на обучение като военен пилот. Военен пилот — ако все още искаше да стане такъв.