Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (29)

29.

Трайстин спря на първир завой по пътеката, където в оградената с каменни блокчета цветна леха все още растеше градински чай с пурпурни цветчета — баща му настояваше, че градинският чай имал чиста генетическа линия, наследена от старата Земя. Лейтенантът остави трите си куфара на пътеката. Наведе се, пое дълбоко въздух и се опита да открие свежия аромат. Толкова лесно можеше да улови аромата на градинския чай, когато разчупеше изсъхналите листа; това бе значително по-трудно с живото растение.

Пролетта почти беше свършила, жегата на късния следобед, която предвещаваше настъпването на лятото, се промъкваше зад стените на градината — е, в Камбрия лятото не беше чак толкова горещо. Защо винаги се случваше така, че се прибираше у дома през пролетта? Нима беше просто съвпадение?

Изправи се и погледна камъните, заобикалящи лехата, в която растеше градинският чай. Спомняше си как ги бе подреждал, докато строеше стената — дялкаше и слагаше каменните блокчета едно над друго, така че нямаше нужда от хоросан. Нищо по-широко от острие на джобно ножче не можеше да се пъхне между ръбовете на блокчетата. И всичко бе направил като наказание за това, че се бе изплезил на Саля — а тя го бе подразнила за нещо… или за някого? Като че беше заради Патрис?

Какво ли бе станало с Патрис? Последното нещо, което бе чул за нея, беше, че се е омъжила за някакъв действащ офицер и след това двамата били изпратени на Аркадия. Аркадия — тъкмо за тази планета замина Ултийна Фрейър. Ултийна сигурно произхожда от семейство на техници, понеже Аркадия все още не беше отворена за колонизация — най-малкото все още не беше последния път, когато Трайстин провери в базата.

Отново се наведе към лехата. Синьо-сивкавите камъни на стената изглеждаха непроменени, макар че откакто я бе построил бяха изминали петнайсет години. Хм, че какво ли представляваха петнайсет години в битието на един камък? Или за живота на транслационен пилот, добави Трайстин наум. Изхвърли от съзнанието си тази мисъл и се съсредоточи отново върху стената. На някои места фугите между камъните бяха по-широки от острието на ножчето, с което баща му ги измерваше навремето — ала не особено по-големи. Тогава Елсин се бе усмихнал, а след това бе казал:

— Камъните не са достатъчно близо един до друг. Ти ще го запомниш, а това е допълнително наказание…

На времето Трайстин просто бе изпитал облекчение. Сега… отново погледна процепите между камъните, които не бяха достатъчно тесни и се засмя. Ала разбираше какво бе имал предвид баща му, особено когато се изправи и изведнъж му се прищя да ги подреди повторно. Той се засмя, след това вдигна тежките куфари и се запъти сред лабиринта от чимшир към ниската къща от камъни и дърво, изградена сред градините. Фактът, че къщата криеше много повече дълбочина и пред прозорците ѝ се разкриваше обширна панорама, можеше да се забележи, само когато човек влезеше вътре.

Трайстин се запита дали тя разкриваше напълно характера на хората от семейство Десол, или тази убеденост беше просто суета. Какво ли бе скрито в глъбините на собствения му характер?

Той отново спря, когато стигна до кедъра бонзай — същият и все пак различен от преди. Трайстин се прибираше у дома, а този кедър винаги си оставаше непроменен, но същевременно бе неуловимо по-различен. Дали бе придобил друг образ? Лейтенантът поклати глава и тръгна с бързи стъпки по каменната пътека, опиянен от аромата на боровете и силния, но далечен дъх на рано разцъфналите рози. Нима съзнателно се бавеше в градината, наслаждавайки се на растенията, защото се страхуваше от съобщението, което баща му бе изпратил — по-скоро от смисъла, скрит между редовете.

Трайстин хвърли бърз поглед назад към градината, почука на вратата и зачака. След това отново почука.

Дървената врата се отвори и една русокоса жена, облечена във военна униформа, се усмихна насреща му.

— Саля! Значи ти си причината татко да изпрати съобщението — а пък аз… аз така се тревожех.

— Глупчо! — Саля го прегърна още преди Трайстин да влезе в къщата; трите куфара паднаха върху камъните, когато той на свой ред я притисна до гърдите си. След това тя се изправи и огледа зелената военна униформа. — Ти наистина успя — лейтенант-пилот Десол.

— Винаги съм твърдял, че ще се справи — отбеляза Елсин от фоайето.

Трайстин се престори на сърдит и го погледна.

— О, ти така ме разтревожи с това съобщение.

— Остави човека да влезе вътре — предложи Нинка. — Разпръснахте всичко, което притежава, под верандата.

Трайстин взе двата куфара — с пилотския му екип и обикновения багаж, Саля вдигна третия и го последва към разположената на долния етаж спалня, която се намираше в съседство с кабинета.

— Не мога да повярвам, че си тук — обърна се той към сестра си, след като остави куфарите до вратата на шкафа.

— Аз също не мога да повярвам, че ти си тук! — Тъмносините ѝ очи го огледаха за миг. — Братчето ми. Е, вече не си малкият брат от детството.

— Винаги ще си остана такъв — малкото братче на Саля.

— Благодаря.

Погледите им се срещнаха за миг.

— Мисля, че мама е опекла някакви сладкиши. От два дни очакваме пристигането ти. — Саля надзърна през отворената врата към стълбището.

Погледът на Трайстин се задържа в стаята, докато той си припомняше всичко — единичното легло, малко прашния дървен модел на старинна корвета, окачен над бюрото, където беше училищният му компютърен терминал. Накрая поклати глава и последва сестра си.

Когато влязоха в големия хол, Нинка вече беше сложила на масата поднос с миниатюрни сладкиши и два чайника със светъл и тъмен чай върху старинни триножници, украсени с дърворезба.

— О, изглеждат прекрасно — отбеляза Трайстин.

— Разбира се. Майка ти прекара целия си почивен ден около фурната — печеше, приготвяше плънката, разрязваше парчетата и правеше глазура.

— И аз помагах — добави Саля.

— Ти изяде почти толкова сладки, колкото направи — блеснаха очите на Нинка.

— Сигурно и тя е била лишена от хубава храна като мен — защити сестра си Трайстин, след това взе чайника с тъмния чай и напълни тежката зелена чаша. — Въобще не мога да си помисля, че гозбите в орбиталната станция Хеликония могат да се сравнят с онези от твоята кухня. — Той се обърна към Саля. — Какъв чай искаш — светъл или тъмен?

— Светъл.

Взе чашата на сестра си, след това погледна към баща си.

— Искаш ли чай?

— Да, от тъмния.

След като напълни чашите на баща си и на сестра си, Трайстин наля светъл чай на майка си. Тя никога не бе харесвала тъмен чай, наричайки го „парфюмирана вода“.

— Заповядайте.

— Все още налива чай първо на себе си, но сега поне се е научил да се грижи и за чашите на останалите, преди да изсърба своята собствена — засмя се Саля.

— Така е, защото ви обичам.

Четиримата се разположиха на командирските столове с високи облегалки около масата от светло дърво и Елсин погледна към Трайстин.

— Как се чувства човек като дипломиран пилот?

Трайстин хрупаше шоколадовия сладкиш, гарниран с лешници. Бе вдигнал чашата към устните си, щеше му се да отпие глътка от чая.

— Остави го да похапне, скъпи. Той няма да изчезне още утре, нали?

— Човек никога не знае, когато е на военна служба. — Саля погледна през полуотворената врата към средния участък от градината. Очите ѝ за миг се насладиха на бързо прелитащите облаци зад дърветата.

— В известен смисъл въобще не е по-различно от преди — подхвана Трайстин. — Само че, като хвърля погдед назад в годините, разбирам, че върша неща, които по-рано дори не бих могъл да си представя.

— Например?

— Например да разположиш два тона пластмаса, метал и композитни материали на четири метра от желязно-никелов астероид, да летиш с корвета сред пълния мрак, а температурата отвън да е няколко градуса над абсолютната нула. — Трайстин изпи още няколко глътки от чая и задържа чашата под носа си. Парата обви лицето му и той затвори очи за миг.

Саля си избра сладкиш с лимонов крем.

— Тези са прекрасни.

— Не яж прекадено много — предупреди я Елсин. — Приготвил съм специална вечеря.

— Ще вечеряме късно. Винаги правим така.

Елсин мълчаливо се изправи, взе двата чайника с тъмния и със светлия чай и ги занесе в кухнята.

— Виждам, че ще имаме нужда от още чай.

— Как върви работата по проектите ти? — Трайстин отпи от тъмния чай.

— Общо взето скоро ще ги осъществим. — Саля замълча и отпи от чая си. — Въздушните спори започват да оказват влияние върху горните слоеве на тропосферата — макар че човек все още не би могъл да я нарече с това име. Осигуряваме известно охлаждане чрез водни комети, макар че онова, което остане от тях, светкавично се изпарява. Това от своя страна претоварва поглъщателната способност на повърхността. Устойчивите на високи температури организми, които разпространихме по скалите, започнаха да отделят свободен кислород и да намаляват нивото на въглероден двуокис…

— Кога ще можем да живеем там?

— О, ще бъде необходим дълъг период от време, наистина дълъг. Да кажем осемстотин години, ако имаме късмет.

Нинка поклати глава.

— Е, не е чак толкова зле — продължи Саля. — На първо място Хеликония в действителност е стерилна планета. Това означава, че каквото и да предприемем, няма да доведе до непредвидени екологични проблеми. Но се появяват и проблеми от етично естество…

Трайстин кимна.

— Искаш да кажеш, старите аргументи за това дали екологично преобразена планета не би развила форми на разумен живот след време?

— Да, точно така. — Саля протегна ръка, взе си още един лимонов сладкиш, после отпусна ръка в скута си, а с другата взе чашата с чай от масата.

— Готово! — Мъжът с предимно посребрени коси постави чайниците върху украсените с дърворезба триножници. — Вечерята ще бъде готова малко по-късно. — Той отново се разположи на стола си. — Искаш да кажеш, че няма да ми възложат разработването на интегративни биосистеми за тази планета?

— Не и до края на живота ти, татко. А може би си безсмъртен и пазиш този факт в тайна от нас?

Елсин прокара пръсти през оредялата си коса.

— Я виж — това коса на безсмъртен ли е?

И Саля, и Трайстин се разсмяха.

— Къде ще отидеш, когато свърши отпуската?

— Не зная. — За миг Трайстин отпусна ръце. — Изпращат ме на лекия кораб кръстосвач „Уилис“ — трябва да се явя на орбиталната станция на Пердия след края на отпуската — не по-късно от трийсети този месец.

— Имаш на разположение три седмици — отбеляза Елсин.

— Освен това трябва да премина през общ медицински преглед на петнайсети, но за това ще ми бъде необходим едва половин ден.

— Не сте ли минали на задължителен медицински преглед след края на обучението? — намръщи се Саля.

— Записах се доброволец за изследване сред младите офицери — засмя се Трайстин. — Имаше и парична премия към заплатата.

— Имай доверие на Трайстин, когато става дума за лесно спечелени пари и завоювани кредитни точки — поклати глава Саля.

— Не е чак толкова зле. Просто общ медицински преглед през две години, последван от интервю. Освен това татко каза, че кредитните точки ще ми бъдат необходими, ако искам да стана пилот-офицер.

— Тия психолози! — Саля изсумтя. — Казах им: „Не, благодаря“. Не искам да пишат в досието ми разни бележки, въпреки парите, които ми предлагат.

Трайстин си помисли за усилията, които бе положил, обсъждайки моралните аспекти на кражбата.

— Опитвах се да бъда внимателен. — Той си взе още една сладка.

— Те са коварни. — Саля погледна към подноса и в крайна сметка си избра още една лимонова тортичка. — Тази е последната, обещавам.

— Кой ли пък ги брои? — засмя се Трайстин към сестра си. — Нима изпитваш чувство за вина? Или се тревожиш, че някой може би ще забележи тлъстинки тук там? — Той видя как Саля се изчерви. Тя винаги го правеше с лекота.

— О, не е нужно да се тревожи за това — намеси се Нинка.

— Я разкажи сега за онзи майор — подхвана Трайстин. — Мама и татко споменаха…

— О, искаш да кажеш Шинджи? Той е просто мой приятел. Ще му се да бъде нещо повече.

— Шинджи ли? — попита Нинка. — Също като героя от легендата за Шинджи Такаяма?

— Откъде знаеш фамилното му име?

— Просто предположих.

Трайстин почувства, че майка му прикри тъгата си с бързо появила се усмивка, макар че нямаше никаква представа как произнасянето на едно име би могло да я предизвика.

— И какъв е той?

— Висок е, но не толкова, колкото тебе. Има тъмна коса, естествено, и шинтоистки произход. Но очите му са сини.

— Сигурно са много наситено сини — вметна Нинка.

Саля отново се изчерви.

— О, той е само приятел — добави Трайстин с усмивка.

— Трайстин… — Саля се изкашля, за да прочисти гърлото си и сведе поглед към масата, отмятайки късата си руса коса назад. — Той е ръководител на транспортната секция — хората му вземат проби от атмосферата, управляват безпилотните самолети и от време на време осигуряват пилоти за совалката. Но не са пилоти, работещи в открития космос, разбира се.

— Откъде е той?

— От Пердия, но е роден в Канеохе и е завършил военната академия. — Саля се обърна към Трайстин. — А ти какво ще кажеш за романтиката в своя живот?

— Такава не съществува. Откакто напуснах Мейра, не съм имал подобни изживявания.

— Не мога да повярвам, че не си си намерил някоя — или просто, че те не са открили теб.

— Единствената, която ме е открила, е майор и ме подкрепя със съвети и скръб в равни дози… Но от време на време ми подарява и усмивка.

— И ти си заинтригуван, нали?

Трайстин се намръщи.

— Мисля, че е така. Но същевременно ме и плаши. Досеща се за всичко… предварително.

— И тъй като си типичен мъж — засмя се Саля, — ти се тревожиш, че ще изгубиш контрол.

— Съмнявам се дали някога съм го имал — призна Трайстин.

— О, с мъжете е дори по-зле — Саля поклати глава. — Тя вероятно те кара да мислиш за особено сериозни неща, като например защо си постъпил на военна служба.

— Това не е честно — възрази Трайстин.

— Вероятно не е, по-млади братко. — Саля се усмихна. — Не е честно… но е истина.

— Саля… аз бих могъл да подхвана темата как ти помиташ мъжете след себе си…

— Предпочитам да не го правиш. Хайде да поговорим за твоята дама-майор и за причината, поради която ти отказваш да бъдеш заинтригуван от нея.

Елсин се изправи.

— Мисля, че вечерята е готова. Вземете си чашите с чай. — На свой ред той грабна двата чайника и ги понесе към дългата черна маса в трапезарията. Нинка стана и го последва.

Трайстин изпи последната глътка от чашата си и погледна Саля, която вдигна вежди въпросително.

— О, отговорът е твърде прост. Тя ще управлява корвета някъде в космоса, а аз дори не зная къде действа „Уилис“. Знам какъв ми е късметът и затова си мисля, че няма да я видя, докато не стана старец с побеляла коса.

— О, съмнявам се. Не мога да си представя теб като побелял старец. При това животът никога не е толкова прост.

— Пилотите често не…

— Съжалявам. Не трябваше дори да намеквам за това. Не е нужно да го изричаш гласно. Всички знаем. — Саля докосна ръката му и той забеляза влагата в ъгълчетата на очите ѝ. — Хайде да вървим на вечеря.

Трайстин преглътна мъчително и последва сестра си.