Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (67)

67.

Трайстин стигна до странноприемница „Обещание“, провери района, но всичко му изглеждаше нормално. Паркира зад ъгъла на сградата, възможно най-далеч от гишето. След това се върна, премина стъклената преграда на празния офис, където се намираше гишето, подминавайки стаята си. Искаше му се Ор или сестра Майра, или някоя от другите съпруги да се върне бързо. Той трябваше да си тръгне, ала имаше нужда от свидетел — някой, който го познаваше и не представляваше заплаха за сигурността му.

След известно време се появи една синя кола. Трайстин си наложи да се усмихне, повиши в максимална степен остротата на рефлексите и скоростта на обменните процеси в организма си и направи внимателен оглед на района. Не откри никой друг, освен Ор и никакви необичайни електронни системи. Тръгна по коридора към празната си стая, която беше напуснал по-рано. Отвори вратата и застана навън, изпълнен с очакване.

— Братко Хайрис, ще бъда изключително щастлив, ако мога да поприказвам с вас. — Карсън Ор се приближи към Трайстин. В ръцете му очевидно нямаше никакво оръжие. По лицето му бавно пропълзя усмивка. — Вече оцелявате и се връщате невредим у дома за втори път през живота си… това не е явление, което човек би могъл да наблюдава често.

Като си налагаше да говори нормално — макар и да му се струваше, че думите излизат прекалено бавно от устата му, — Трайстин посочи към вратата и отвърна:

— Хората виждат онова, което искат, а не онова, което става в действителност.

Ор влезе в стаята, без да се колебае. Трайстин затвори вратата. Белокосият можеше да има главата на Трайстин по всяко време, но очевидно искаше и нещо друго, а това бе добро начало за разговор.

Възвращенският офицер от тайните служби се усмихна печално и се обърна към Трайстин:

— Сега повечето хора биха приели, че смъртта е нещо постоянно. Бях прав, когато твърдях, че вие сте различен от масата.

— Аз казах, че Бог отново ще построи своя храм — сви рамене Трайстин.

— Не съм особено добър специалист по Светото писание — призна Ор, — но си спомням, че някой друг беше изрекъл тези думи в „Книгата на Торен“. Не съм убеден, че вие преследвате точно същите цели като човека от „Книгата“. Но бих желал да дам на всеки възможност да се прояви.

— Аз съм такъв, какъвто ме виждате. — Трайстин възнамеряваше да изиграе ролята си докрай по най-добрия начин. Ор очевидно се опитваше да му предаде нещо — и то вероятно нямаше да се понрави на Трайстин. В противен случай възвращенецът не би дошъл сам. Електронният чип, както и засилените рефлекси не откриха нищо съмнително в Ор, освен малък магнетофон, обърнат към Трайстин; Трайстин възнамеряваше да се възползва от него, разпространявайки семената на съмнението.

— Да го вземе Рогатият, приказвате така, като че сте нов пророк — тонът на Ор стана печален. — Хора, които си позволяват подобни волности, обикновено завършват в затвора или в психиатрични болници. Разбирате ли?

Трайстин бавно поклати глава.

— Аз не претендирам за нищо. Прекалено често досега хората и фалшивите богове са твърдели разни неща. Какво значение би имало нечие твърдение за Бога? Вие претендирате, че изпълнявате Божията воля, като убивате други хора. Те претендират, че изпълняват волята на техния бог, убивайки вас. Един пророк от древността е казал: „Виж гредата в своите собствени очи, преди да забележиш прашинката в окото на своя брат“. Бог е онова, което е, и аз съм такъв, какъвто ме виждате.

— Вие сте млад човек, за да бъдете пророк, по главата ви няма бели коси. Е, бихме могли да кажем, че бедният адмирал Юнкла приличаше на пророк. Все още не мога да разбера какво толкова е направил той, за да огорчи Бога. — Ор сви рамене. — Или когото и да било другиго.

— Онези, които желаят да сеят разрушения с огън, самите биват унищожавани чрез огън. Унищожението на хора, които биха могли да бъдат братя и сестри, не е израз на любов. А Господ е бил винаги бог на любовта.

— Не съм сигурен… Какво постигнахте със смъртта на Юнкла? — Гласът на Ор стана твърд, очите му се впиха в Трайстин. — Не разбирам. Не бихте могли да твърдите, че смъртта на един адмирал…

— Бях изпратен от по-висша сфера да предам послание до вас. Господ не моли, Той ни сочи волята Си. — Трайстин се усмихна. — Сега… аз изпълних мисията, за която бях изпратен. Нека онези, които имат очи, да видят. Онези, които имат уши — да чуят. Дано научат каква е Божията воля.

— Мисля, че е по-добре да почакате малко и да дойдете с мен, млади човече.

— Дойде времето за мен. — Трайстин направи леко движение, ръцете на Ор политнаха нагоре, но прекалено бавно. Трайстин се промъкна зад него, нанесе два светкавични удара, които скритият магнетофон не можеше да улови — удари, които нямаше да причинят смърт, но ако не бяха постигнали целта си, щяха да бъдат фатални за Трайстин. Агентът — защото Ор не можеше да бъде нищо друго, освен таен агент — се строполи на пода. Трайстин не желаеше да оставя повече мъртви тела след себе си. Вече бе причинил смъртта на толкова хора досега.

Той изключи магнетофона, после сложи Ор на леглото.

За втори път през този кратък период от време напусна стаята.

— Братко Хайрис, вие ли сте? — Сестра Майра излезе иззад гишето, когато Трайстин погледна към стъкления ѝ кабинет.

Той се усмихна. Идваше ред на стъпка номер две.

— Храмът беше сринат до основи, но после Бог отново го изгради. Помнете — Господ е бог на любовта.

Сестра Майра се обърна назад и се спогледа е другата сестра в коридора.

— Но… вие изгоряхте. Ние бяхме в храма.

Трайстин се усмихна, като се надяваше, че усмивката му е мека и блага.

— Аз съм толкова истински, колкото самите вие. — Той протегна ръката си. — Нима това не е плът?

Най-сетне сестра Елена докосна ръкава му, а после дланта му.

— Струва ми се, че действително е истински човек. Ръцете му са почервенели, изглеждат изгорени, но изгорялото зараства.

— Изгоряха ли ръцете ви? — попита сестра Майра.

— Вие видяхте огъня, нали? — попита Трайстин, избягвайки прекия отговор на въпроса. — Всички хора рано или късно трябва да изгорят.

— Но…

— Дойдох, за да изпълня онова, което ми беше заръчано, а сега трябва да се завърна там, откъдето съм дошъл. — Това определено беше вярно и Трайстин се чувстваше по-добре, когато се придържаше към истината.

Двете жени отново се спогледаха.

— За известно време ще вървя като всички останали хора, след това ще се завърна на мястото си сред Божиите селения. — Сега отново думите му бяха в общи линии верни.

— Но вие бяхте унищожен в огъня.

— Нима не казах, че Господ ще построи отново своя храм? — Трайстин си наложи да запази непроменена усмивката на лицето си, макар че чувстваше как болката от изгореното се разнася в цялото му тяло.

Вече беше изпълнил първите стъпки от плана си — бе засял семената на съмнението в непогрешимостта на суровата религия, която изповядваха възвращенците. Може би сестра Майра и сестра Елена щяха да помогнат за разпространението на тези съмнения.