Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (41)

41.

Трайстин насочи кораба по курса, който щеше да го отведе до решителната битка за унищожаване на троида.

— Поемам управлението, лейтенант.

— Поемате управлението, сър.

— Червено торпедо едно е готово за изстрелване — в гласа на Лайъм както винаги прозвучаха металически, скърцащи нотки и се разнесоха по мрежата, както и във вградените нервни чипове на двамата пилоти.

— Възпламени червено торпедо едно — гласът на командира беше студен.

— Червено торпедо едно е изстреляно.

— Червено торпедо две, огън.

— Червено торпедо две е изстреляно.

Времето, необходимо за зареждане на установката, беше по-късо, но все пак осезаемо.

— Червено торпедо три, огън!

— Червено торпедо три е изстреляно.

— Червено торпедо четири, огън!

— Червено торпедо четири е изстреляно!

— Премини към стрелба със стандартни торпеда.

— Преминаването е извършено.

— Изключи системите, чувствителни към шоков удар.

— Системите са изключени, сър.

— Вдигни предпазните щитове. Изведи кораба от пространството, където се водеше битката, лейтенант.

— Щитовете са вдигнати, командире. Започвам маневрата. — Трайстин направи повторна проверка, снижи гравитацията в кораба до 0,2 и пренасочи спестената енергия към предпазните щитове. После наведе носа на кораба почти отвесно, като същевременно запази мощността на системата за енергийно захранване. В продължение на една минута позволи на системата за захранване да достигне сто и десет процентна мощност, след това я остави да функционира с малко по-слаба от максималната мощност.

Навсякъде индикаторите започнаха да блестят с кехлибарен цвят.

Трайстин изключи вентилационната система и пренасочи енергията от агрегатите за създаване на изкуствена гравитация към помощните двигатели.

След онова, което бе сторил, разположението на кораба в пространството, представено от датчиците, беше неточно и безполезно, затова Трайстин не обърна внимание на картината, появила се върху екрана за изобразяване на външната обстановка. Зачака, докато отмине ударната вълна.

Лейтенант Десол преглътна мъчително. Екраните бяха угаснали, вентилацията на кораба беше изключена, енергията за агрегатите, създаващи изкуствена гравитация, бе пренасочена към помощните двигатели и пилотската кабина отново се бе превърнала в задушен ковчег, макар че непрекъснато повишаващото се ускорение притискаше членовете на екипажа по местата им.

Трайстин навлажни сухите си устни, погледът му пробяга към угасналите, оцветени в червено екрани. Най-сетне той изрече:

— Включете системите, чувствителни към шоков удар.

Три синкави точки продължаваха да се приближават към „Уилис“, но от кораба-троид бяха останали само грамадни раздробени късове, които бързо се превръщаха в чиста енергия.

Този път проклетият троид беше носил на борда си около петдесет разузнавателни кораба, които бяха унищожили повечето от корветите на коалицията.

Трайстин направи изчисления и ги провери. Предпазните щитове на „Уилис“ бяха достатъчно здрави — еднократно можеха да удържат едновременния удар на две торпеда. Срещу кръстосвача връхлитаха три кораба на възвращенците. Никой от крайцерите на коалицията не беше наблизо, никой не можеше да им окаже помощ. „Мишима“, „Изанаги“ и „Мориган“ току-що бяха излетели от базата и Трайстин трябваше да се справя с положението сам.

— Торпедо едно, огън! Торпедо две, огън!

Лейтенантът не очакваше прекалено много от стрелбата с торпедата; ползата се състоеше в това, че разузнавателните кораби трябваше да вдигнат предпазните си щитове и да изразходват енергия в максимална степен, а това означаваше не особено голяма загуба на ускорение.

След това преустанови подаването на енергия към помощните двигатели и обърна кораба странично — под прав ъгъл на досега следвания курс, — като използва турбореактивните дюзи за фино регулиране положението на кръстосвача в пространството.

Още преди „Уилис“ да промени ориентацията си, Трайстин изстреля две торпеда срещу двата странични разузнавателни кораба, след това още две. Подаде пълна мощност към помощните двигатели и изключи всички останали източници на външна радиация в кораба. Без предпазни щитове „Уилис“ се отклони леко от предварително следвания курс, но първоначалната посока на кораба, която Трайстин бе поел след изстрелването на червените торпеда, се запази.

Лейтенант Десол наблюдаваше положението на разузнавателните възвращенски кораби, надявайки се, че енергийните им детектори са засекли импулса на помощните двигатели на „Уилис“.

Синкавите петънца на екрана се приближаваха все по-близо и по-близо.

Трайстин продължи да изчислява, дишането му се ускоряваше все повече и повече, макар и той да не желаеше това. Не съществуваше начин „Уилис“ да отблъсне трите възвращенски разузнавателни кораба едновременно, след като разполагаше единствено с торпеда и предпазни щитове.

— Близко са… — думите на Джеймс се разнесоха по мрежата, сякаш капитанът шептеше.

— Трябва да дойдат още по-близо… много по-близо.

Докато разузнавателните кораби търсеха, приближавайки се към кръстосвача, който беше „изчезнал“ от екраните на енергийните детектори, Трайстин изстреля две торпеда, натовари системата за енергийно захранване до 120 процента в продължение на трийсет секунди, възползва се от мощността, подавана от акумулаторите и насочи цялата енергия към помощните двигатели на кръстосвача. След това позволи на системата за енергийно захранване да премине в нормален ритъм, изстреля още две торпеда, вдигна предпазните щитове пред кораба и увеличи скоростта му, като подаде две трети от възможното максимално ускорение.

— По дяволите…

Възклицанието бе последвано от глух звук — някой беше паднал от креслото си.

Трайстин не обърна внимание на техника, който вероятно се бе наранил, и провери екраните. Освен ако възвращенците не се преструваха, че са унищожени, и не се появяха отнякъде, за да продължат преследването, планът на Трайстин бе успял. Помощните двигатели на „Уилис“ бяха разкъсали единия от разузнавателните кораби — това можеше да се твърди със сигурност, защото детекторите показваха горещ метал. Изглежда някое торпедо бе унищожило втория, а третият правеше широк завой, опитвайки се да избяга от кръстосвача. Трайстин въздъхна, намали подаваната към предпазните щитове енергия наполовина, насочи цялата останала мощност към помощните двигатели и се подготви за безпощадно преследване.

Възвращенският кораб започна да намалява скоростта си съвсем слабо.

Трайстин поклати глава.

Вместо да приключи преследването, след като излезе извън максималния обхват на торпедния огън, лейтенантът се зае да изстрелва торпеда едно след друго, на равни минимални интервали от време.

Възвращенският кораб избухна, превръщайки се в енергия след седмото торпедо.

Трайстин насочи кораба по широка дъга към орбиталната контролна станция. Както винаги, докато траеше нападението, проклетият троид бе избълвал товара си от неуловими за радарите параглайдери. В тях се криеха добре защитени, смъртоносно опасни войски, които щяха да създават още по-големи неприятности за силите в станциите по граничната полоса на Мейра.

Може би не бяха останали разузнавателни кораби или троиди след това нападение, но по грубата сметка на Трайстин около трийсет неуловими глайдера бяха успели да се спуснат на планетата. Надяваше се патрулните кораби на Мейра да засекат повечето от тях.

— Стоманен жезъл две. Говори контролен модул на операция „Удар“. Какво е състоянието на кораба?

— Състоянието на кораба е добро. Статус Бета — по отношение на боеприпасите, помощните двигатели и турбореактивните дюзи. — Акумулаторите отново подаваха мощност неравномерно, ала Трайстин не ги обвиняваше след натоварването на всички системи в кораба, което бе предизвикал.

— Приемаме: състояние на кораба — добро. Статус Бета.

— Потвърждаваме статуса.

— Прието, Стоманен жезъл две.

— Акумулаторите? — попита командирът.

— Функционират, сър.

— Аз ще осъществя кацането. Ти достатъчно се натовари. Поемам управлението.

— Поемате управлението, сър.

Трайстин не само беше потен, по-скоро бе подгизнал от пот. Свърза се с отделението на техниците.

— Има ли чай или вода, или каквото и да е за пиене в трапезарията?

— Почти нищо здраво не е останало. Работим за отстраняване на щетите, сър.

Трайстин чу как Албертини измърмори някъде в дъното:

— … и след това той иска чай?

— След това ти си жив — рязко отвърна Кейко на младшия техник. — Скоро ще ви изпратим нещо, сър — отговори тя на Трайстин.

Лейтенантът пое дълбоко дъх. Не му харесваше това, което извършваше с кораба, нито онова, на което подлагаше екипажа, но му се струваше, че всяка следваща атака на корабите-троиди изискваше все повече умения от негова страна.

Отпусна се в креслото. Колко още от себе си можеше да даде? Още колко нови трикове би могъл да опита, бел да превърне „Уилис“ в купчина отпадъци или йонизиран газ?

Кейко му подаде чаша „Състейн“.

— Съжалявам, сър.

— Няма нищо. Благодаря ти.

Тя се обърна към Джеймс.

— Командире?

— Благодаря, не се нуждая от питие.

Трайстин бавно отпиваше „Състейн“ и се надяваше, че стомахът му няма да се свие на кълбо прекалено рязко.

— Стоманен жезъл две, гответе се за кацане.

— Прието, контролен модул. Започваме подготовка за кацане — отговори Джеймс и отметна кичур черна коса от челото си, почти толкова влажен, колкото косата на Трайстин.

— Стоманен жезъл две, заемете мястото си на дока. Поддържайте ниска тяга.

— Контролен модул, говори Стоманен жезъл две. Осъществяваме кацане.

„Уилис“ запълзя към стената от метал и композитни материали — бавно, много бавно.

Туп!

Трайстин потрепера, когато кръстосвачът се приземи на външната контролна орбитална станция.

— Отпусни се, Трайстин. Тази маневра е много по-безопасна от онова, през което ти прекара старата дама. — Момчешката усмивка огря лицето на Джеймс. — Представи си само с какви неща ни заливат възвращенците. Е, аз би трябвало да се упражнявам някъде все пак.

Джеймс магнетизира опорните дискове.

— Закрепихме се на стенда. Вдигнете механичните подпори и се пригответе за смяна на захранването. — Той започна процедурите по изключване на корабните системи. Командите и отговорите се движеха по мрежата, разменяни безмълвно между командира и Трайстин.

— Акумулаторите… изключени.

След като командирът обяви смяната в захранването и гравитацията на орбиталната стацция притисна Трайстин в креслото, той просто остана там известно време, докато техниците осъществяваха процедурите по приемането на кораба на док.

Досега си мислеше, че двайсет процента загуба на битка е максималното, до което можеше да достигнат, но този път… какво бе станало? От осем кръстосвача бяха останали три, плюс няколко оцелели корвети. Досега се появяваше кораб-троид веднъж на около четири месеца — след първата му среща с кораба-троид, която едва не бе завършила с гибел, троидите започнаха да се появяват веднъж на два месеца. Всъщност Трайстин отново бе стигнал там, откъдето бе тръгнал, само че сега коалицията губеше все повече и повече кораби.

Накрая той се изправи, взе чашата си и отиде в трапезарията, където Албертини се взираше в огънатия до неузнаваемост самовар.

— Сър, какво са ви направили самоварите, че им отмъщавате така?

— Нищо. — Трайстин се засмя. — Аз обичам чай, но предполагам, че възвращенците не го понасят.

— Те всички са луди. — Застанал в ъгъла, Лайъм Акибоно отпи внушителна глътка от два пъти по-силно концентриран „Състейн“.

Трайстин потрепера при мисълта какво щеше да причини толкова „Състейн“ на вътрешностите му.

— Не си ли съгласен?

— Не виждам как вътрешностите ти остават на място след толкова много „Състейн“.

— Какво ще кажеш за възвращенците? Изглежда ще бъде по-добре, ако можем да използваме смъртоносните горелки на всичките им планети. Не ни е притрябвала недвижимата им собственост. Защо не ни оставят на мира? Те със сигурност са луди.

— Не е възможно да са напълно луди. Иначе не биха представлявали толкова опасна заплаха за толкова дълго време. — Трайстин изтри челото си.

— Срещал ли си някога възвращенци? — Лайъм отново отпи глътка „Състейн“.

— Трябваше да разпитам неколцина от тях, когато бях на граничната полоса. Някои бяха като онези в корветите, готови да направят всичко, за да ме убият. Други действаха много смислено и аналитично — офицерите им. — Трайстин постави чашата си на лавицата и изтри чело с ръка. Имаше нужда от душ след разбора на операцията, а той щеше да трае дълго, сигурен бе в това.

— Значи… възвращенците разполагат с много голямо количество войници — пушечно месо, натъпкано с идеали, както и с разумни, аналитични офицери? — попита Кейко, след като постави стола в ъгъла на трапезарията.

Трайстин сви рамене.

— Това видях аз. Видях също така много ново оборудване и нови тактически принципи.

— Някой сигурно им ги предоставя. Те не са толкова умни. Никое същество, вярващо в глупостите, които бълва Пророкът им, не може да бъде толкова умно. — Лайъм отново напълни чашата си със „Състейн“.

— Лейтенант Десол, ела в квартердека, ако обичаш. Лейтенант Акибоно, ти оставаш дежурен на кораба.

Трайстин получи съобщението по мрежата секунда преди то да бъде обявено от високоговорителите.

— Време е да тръгвам. Ти поемаш кораба. — Трайстин грабна баретата си.

— Да, сър — отговори Лайъм.

Трайстин срещна Джеймс на квартердека. Командирът имаше леко уморен вид, докато двамата вървяха към центъра за разбор на бойните операции.

— Нямаше как да не чуя коментарите на Лайъм за възвращенците — бавно изрече командирът. — Смяташ ли, че в нашите редици има предатели?

Трайстин пое дълбоко дъх.

— Предполагам, че всичко е възможно, но… Спомням си, че разговарях с един старши офицер след първото голямо нападение на възвращенците на Мейра. Тя изтъкна, че голяма част от технологиите, използвани в новите танкове на възвращенците, били по-развити от нашите…

— Питам се дали някой не им съобщава за нашите разработки? — каза замислено Джеймс.

— Това ми изглежда невероятно. Онези танкове са били проектирани преди да се родя аз. Стояли са на борда на кораб-троид повече от двайсет години. Как би могъл някой да запази цяла технология в тайна толкова време, без нито дума да се чуе някъде за нея? — Трайстин се засмя насила. — Освен ако половината от лидерите на коалицията не участват в заговора.

— Може би участват. Може би наистина заговорничат. Но може би ние само си мислим, че технологията е толкова стара.

Трайстин сви устни.

— Не виждам как биха могли чрез транслация да попаднат точно на борда на кораб-троид. По този начин е трудно да попаднеш дори в звездната система, която ти трябва. Пък и броят на необходимите транслации щеше да бъде засечен от дисплеите с фина настройка.

— Може би… — Джеймс поклати глава. — Може би. А какво ще кажеш за проклетите фаркани? Вероятно те имат пръст в това?

— Може би — съгласи се Трайстин. — Но ние получаваме от тях материали за транслацията, с които възвращенците не разполагат.

— Сигурно все пак има някакъв начин — размишляваше Джеймс.

„Вероятно наистина е така“, мислеше Трайстин. Те разполагаха с нещо, но то не бе някаква нова технология. Тази мисъл го дразнеше, защото… та какво можеше да е по-важно от технологията?

Те тръгнаха по входно-изходния ръкав, излязоха на ниво Бета на дока и продължиха към помещението за разбор на изпълнената мисия.

Двама техници стояха в коридора. Единият, който държеше куфар с инструменти в ръка, направи гримаса и Трайстин разсеяно повиши чувствителността на слуха си.

— Онези двамата… страшни дяволи… командирът е от фамилията Сазаки. Френкел, бившият шеф на станцията, нещо го измамил… онзи пък изпратил Френкел да ръководи затворническия лагер на възвращенците на южния остров… а другият… направо разкъсва кораба от маневри… и се усмихва след това…

Трайстин престана да долавя думите им, когато двамата с командира завиха към стаята за залата за разбор на операциите. Той се огледа и преглътна мъчително. Дванайсет пилоти — шестима от кръстосвачите и шестима командири на корвети — от почти четирийсет човека, които присъстваха на инструктажа преди началото на мисията.

И те го нарекоха „дявол“? Заради онова, което бе направил, за да оцелее? Опита се да не мисли по този въпрос… Нима не беше възможно да съществува някой по-добър начин човек да остане жив?

Как? Всичко, което коалицията притежаваше, бе хвърляно във войната, за да задържа възвращенците в състояние на равновесие на силите… поне той виждаше по този начин създалото се положение от „Уилис“. В действителност може би беше по-зле, щом като хора с връзки като Джеймс говореха за предатели? Или за намесата на фарканите.

— Как ти харесва да те смятат за дявол? — попита тихо Джеймс, когато седна на един от столовете в залата.

— О… — Трайстин замълча. — Предполагам, че е по-добре да си жив дявол, отколкото мъртъв ангел, макар и понякога да се чудя дали наистина е така.

— И аз.

След това двамата мълчаливо зачакаха командир Ацуги.