Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (54)

54.

Когато Трайстин излезе от фоайето на манастира, брат Кейлид се усмихна към него.

— Братко Кейлид.

— Братко Хайрис. Дойде време да изпълниш дълга си с по-великата служба.

— Ще ми бъдат необходими няколко минути да приготвя багажа си.

— Ще те почакам.

Трайстин кимна и се върна към широката си три квадратни метра ергенска квартира, в която едва се побираха тясно легло, шкаф и гардероб. Нищо чудно, че повечето от оцелелите след военната мисия възвращенци бързаха да се оженят. Да се ожени — всъщност никога не беше мислил за това. За кого да се ожени? Единствените две жени, опитали се да го разбират, бяха майка му и Саля. Намръщи се — може би и Ултийна. Но кой знае дали тя бе оцеляла след последните нападения на троидите — макар че ако някой човек можеше да оцелее след подобни убийствени атаки, това бе именно тя. Надяваше се, че е жива, но никога нямаше да може да я види… Ако все пак имаше шанса някога да я зърне…

Като съсредоточи вниманието си отново върху практическата задача да опакова багажа си, той измъкна пътната чанта на върналия се след успешно изпълнената мисия възвращенец и я отвори. Взе от шкафа бельото — бяло и по-дълго, отколкото би предпочел да облече; после извади двете нощници — също бели — и бял колан със стилизиран бронзов орел, заобиколен от мълния — символът на оцелелите след битките. От гардероба прибра тоалетните принадлежности — включително древния бръснач с блестящо острие, тубичка с лак за почистване на бялата кожа на колана, няколко бели ризи, втория и третия бели костюми.

Сложи белите ботуши в страничния джоб на чантата, заедно с чифт плътни бели чорапи. Добре поне, че ежедневните ботуши бяха с черен цвят.

След като подготви целия си багаж, в който грижливо прибра „Книгата на Торен“ — беше я прочел най-малко два пъти от кора до кора и все още чувстваше, че не я познава твърде добре, — Трайстин затвори чантата и регулира ремъците ѝ, преди да напусне празната стая.

— Изглежда си готов за път, братко Хайрис — отбеляза Кейлид.

— Щом е такава волята на Бога и неговия Пророк.

Прекосиха улицата, минаха край хармията, издигаща се в самия център на Нова Хармония и поеха към училищната сграда от отсрещната страна на площада.

— Искате ли бонбони, братко Хайрис? — подвикна сестра Андрюс през отворената врата на сладкарницата.

— Не днес, сестро.

— Хубава интонация, братко.

Трайстин не се подведе от похвалата.

— Сестра Андрюс наистина има хубав глас.

Кейлид кимна.

— Много от сестрите имат великолепни гласове. Повечето от тях са наистина добри хора.

Трайстин потисна желанието си да се навъси, ала се попита какъв ли бе мотивът на Кейлид.

— Да, Бог ги вдъхновява да бъдат такива.

— Така е, братко Хайрис. Никога не го забравяй. Всички същества в селенията на Бога се стремят да бъдат добри — това е тяхното най-привлекателно качество и същевременно тяхното поражение.

„Всички ли?“ — запита се Трайстин. Наистина ли Кейлид вярваше в тези думи? И ако не вярваше, нима не беше по-лицемерен от повечето висши офицери на военното командване?

Той продължи да върви напред, а Кейлид не каза нищо повече. Когато стигнаха до училището, Кейлид заведе Трайстин в разположения от задната страна сектор на сградата. Двамата спряха пред една затворена врата.

— Аз съм дотук, братко Хайрис. Бог да те възнагради с мир.

— Мир и на теб, братко Кейлид.

Трайстин отвори вратата, влезе в помещението и я затвори след себе си.

Белокос мъж с униформа на висш офицер седеше зад голямо писалище, разположено в средата на кабинета, в който нямаше никакви прозорци. Върху униформата му не бе изписано никакво име и не бяха отбелязани никакви военни отличия. Без да влага особени усилия да намери отговор, Трайстин се запита как офицерът беше стигнал до кабинета, незабелязан от никого.

— Седнете, братко Хайрис.

Трайстин зае посочения му стол и сложи пътната чанта на пода, без да откъсва очи от офицера.

— Твърде предпазлив, внимателен. Това е добре. Предпазливостта ще ви бъде необходима винаги. Отивате в системата Джеруш.

— На Орум? — На Трайстин му беше писнало агентите от разузнаването да го поучават колко предпазлив трябва да бъде навсякъде. Тях никой не ги караше да рискуват кожите си.

— Всъщност, заминавате за самия Уайстух. Естествено, след като получите втората доза информация за самоличността на човека, в когото ще се превъплътите и получите подробен разчет на задачата си.

Трайстин потисна желанието си да потрепери. Още дози информация за възвращенеца, в който щеше да се превъплати?

— Ще научите повече подробности, когато ви запознаят с вашата задача. Вие сте възвращенски пилот на търговски кораб, притежаван от независима търговска фирма от звездните системи на хинджите — това са единствените външни кораби, които имат позволение да навлизат в звездните системи на възвращенците… и то на затънтени планети. Вие ще закарате кораба до Браха — на борда му съвсем законно превозвате микросхеми и друга апаратура. Браха е една от наскоро отворените отдалечени системи, където мерките за сигурност все още не са толкова строги. Оттам ще отпътувате с търговски кораб до планетата Орум и след това до самия Уайстух. Вашата работа ще бъде да нападнете Висшия съвет на епископите и да елиминирате административния командир на флотата от космически кораби, архиепископ Юнкла. Това ще нанесе непоправими щети на възвращенската бойна машина. Имате ли въпроси? Може и да не са свързани с поставената ви задача. Ще получите допълнителни указания под кодово название „Алфа“.

За миг Трайстин остана безмълвен. Трябваше да се досети още от самото начало, особено след обучението да сглобява оръжия от отделните им компоненти. Разбира се, че нямаше да го пратят да събира информация. Изведнъж го обзе непреодолимо желание да заблъска главата си с юмруци — защо не беше видял очевидното? Просто защото не бе поискал да го види, нали?

— Защо се налага да го елиминирам?

— Мисълта за убийството не ви се нрави, нали? Почти никой от вас не е очарован от нея — по лицето на висшия офицер трепна студена усмивка. — В продължение на един следобед на Мейра — само за един-единствен следобед — вие убихте почти сто възвращенци. Унищожили сте толкова много техни патрулни кораби, но убийството на един човек — акт, който може да съкрати продължителността на войната и да спаси живота на хиляди… това ви притеснява.

— Не ми изглежда същото — изрече Трайстин с равен глас.

— Мъртвият си е мъртъв, братко Хайрис. Ние не ви заповядваме да убивате деца или бременни жени. Ние ви даваме заповед да елиминирате военна фигура по време на война. Нима смятате, че животът на адмиралите, които хвърлят обикновените възвращенци в битките, не трябва да бъде излаган на опасност?

Думите на висшия офицер прозвучаха смислено, но въпреки това Трайстин попита:

— Но какво ще постигнем с убийството на един адмирал?

— Това е въпрос на стратегия — студената усмивка още веднъж пробяга по лицето на офицера. — Погледнато в глобален мащаб ние трябва да дадем пример — да покажем на възвращенците, че можем да ги ударим навсякъде, че техните патриарси не са освободени от последиците на решенията, които са взели.

— Не съществува ли някакъв по-добър начин да сторим това? Няма ли друг човек, по-достоен от мен?

Белокосият мъж поклати глава.

— Социалните им порядки, идеите, които са втълпили на масите, са толкова ефективни, че не бихме могли да подкупим някой предател — не и такъв, на когото бихме могли да се доверим. Дори с цената на половината от звездните системи, които притежаваме. Освен това целта ни е друга. Ние искаме да им покажем, че сме в състояние да неутрализираме когото пожелаем. Затова ни е необходим човек с разнообразни умения и технически познания. Защо смятате, че ви обучихме да правите лазерни оръжия от обикновени електронни части? Не можете да прекарате каквото и да било оръжие през охранителните им системи. Освен това много малко на брой от жените на възвращенците имат технически познания.

— А нима нямате никакви мъже-агенти в Уайстух? Трудно ми е да го повярвам.

— О, разбира се, че имаме. Но не им е дошло времето, при това тази операция не е предназначена за…

— С други думи разполагате с дълбоко законспирирани агенти — верни съпруги на възвращенците и техници, завърнали се живи от бойните си мисии. Те стават за изпълнение на по-фини операции, но не можете да им се доверите в случай на задача като моята.

— Не става дума за доверие. Досега не сме успявали да ги установим за постоянно на Орум — призна висшият офицер.

— Та нима аз бих могъл да се установя там? Трудно е за вярване. Или просто не сте в състояние да ги превърнете в убийци? — в гласа на Трайстин пропълзяха гневни нотки. Той съжали, че ги е допуснал, и се опита да ги прикрие.

— Нима предпочитате отново да се върнете в системата Парвати и да станете командир на корвета? Можем да ви изпратим там веднага — още в тази минута. Това ли искате?

— Не. — Тези думи на офицера бяха равносилни на смъртна присъда, особено като се вземеше предвид начина, по който той ги изрече. — Но защо се налага да използвате съвсем нов, неопитен агент?

Офицерът сви рамене.

— Както без съмнение са ви инструктирали, голяма част от културата на възвращенците не е подчинена на словесно изражение — което означава, че те имат силно развито чувство кой е техен човек и кой не е. Най-добрият начин, по който мога да ви обясня това, е следният: върналите се у дома, така наречените мисионери, оцелели след изпълнение на бойната си мисия, имат определено излъчване, аура, създадена от факта, че дълго време са били изправени пред лицето на смъртта и са били сред открития космос. Единствените хора, които отговарят на това описание, са военните пилоти — при това не всички. Лично вие отговаряте. Имате ли някаква представа колко време е необходимо да се намери човек, чиито гени са съвместими с тези на възвращенците? При това този човек трябва да изглежда на външен вид като тях, да има излъчване, придобито след дълъг престой в космоса, да притежава интелигентност и способности да усвои нова култура в нейната цялост.

— Това наистина ми звучи по-смислено. Но щом като сме толкова малко на брой, как бихме могли да създадем впечатление, че сме в състояние да ударим навсякъде?

— Това ще бъде обяснено по-подробно в разчета на задачата ви. Основното тук е, че хората реагират според впечатленията, които са добили, а не на броя на инцидентите. Имате ли още нещо да попитате? — Гласът на офицера даваше ясно да се разбере, че Трайстин вече бе задал прекалено много въпроси.

— Не, сър. — Нямаше да получи достоверни отговори, затова нямаше смисъл да задава въпроси, на които бездруго никой нямаше да отговори. Сподави яростния си гняв — гняв, породен от собствената му наивност и от добре пресметнатото изнудване, чрез което го бяха принудили да приеме мисията. Изборът беше прост: приеми изпълнението на мисията и вероятно ще умреш. Отхвърли мисията и ще умреш със сигурност.

— А сега… последната инструкция. Стойте далеч от храмовете. Те са снабдени с предпазни системи, които възпламеняват всеки човек, който не е възвращенец и премине портата на храма. Това е една от причините, поради които не можем да установим агенти-мъже, постоянно пребиваващи на Орум.

— Очевидно лазери. — Трайстин отбеляза наум, че тази информация не бе дадена на курсистите по време на занятията им, които ги запознаваха с културата на възв-ращенците — поредната форма на лъжа и измама.

— Разбира се. Тук не става дума за оръжията, а за моделите на разпознаване. Запознат сте с целия ритуал при влизане в храма за първи път. Всеки, който не е възвращенец и се опита да влезе вътре, се превръща в пепел. Независимо от това в кой храм се е извършило кръщението ви, щом сте от друга звездна система, трябва да представите своята карта от храма. Онази, която вие ще получите, изглежда истинска, но няма да ви помогне, защото не е.

— И защо не можем да направим дубликат на картата? Използват затворен алгоритмичен ключ?

— Точно така. Опитваме се да го разшифроваме в продължение на петдесет години и не успяваме. — Висшият офицер се изправи. — Готов ли сте, братко Хайрис?

— Да бъде волята на Бога и на неговия Пророк. — Трайстин взе чантата си от пода.

Крива усмивка се плъзна по лицето на старшия офицер. В дъното на стаята се отвори друга врата и разкри полегато стълбище, което се спускаше надолу. Трайстин последва офицера по стъпалата, след това по добре осветен тунел, който ги изведе до отворен вход.

Очакваше ги един техник, застанал до апарат, който приличаше на огромна машина за активиране на вградени нервни чипове.

— Седнете на стола, братко.

Трайстин си наложи да запази спокойствие и се подчини. Изчака невъзмутимо, докато техникът сложи подобния на шлем апарат върху главата му.

— Добре… трябва мъничко да притиснем тук…

Вграденият нервен чип на Трайстин причини леко бучене в ушите му.

— Чувствителен сте… добре… още мъничко…

Ослепителна светлина блесна в черепа на Трайстин — тя беше толкова ярка, че очите му, макар и да бяха затворени и потънали в мрака на шлема, се овлажниха. Тялото му се разтрепери на стола.

Подробното описание на тайната мисия беше въведено успешно в съзнанието на Трайстин — търговската компания „Алтус Лимитид“, спецификациите на микроелектронните схеми, разписанието на полетите, управител на представителството… дори и втора, допълнителна самоличност, която трябваше да използва в екстремни случаи. Отделните късчета от мозайката попаднаха на местата си, поети от вградения нервен чип.

— Още един път… потърпете…

За втори път в черепа на Трайстин блесна светлина, толкова силна, че в сравнение с тази първата, изглеждаше мека и бледа. За миг цялото му тяло се сви конвулсивно. Като че някой бе забил две остриета на ножове в очите му.

След това в съзнанието на Трайстин се появиха спомените — мисията до Сахара, слабите мъже, скрили лицата си зад воали, които отваряха всяка врата пред него, но я затваряха, след като видеха кафявия му костюм; холографските изображения на храма в Уайстух — с осем шпила, всеки един от които имаше четири върха, а над тях се издигаше ангелът на Пророка, направен от чисто злато; студът в кораба-троид на Пророка, малкият разузнавателен кораб, който беше негов, триумфът, че е пленил Бокара…

— Информацията е приета по възможно най-добрия начин…

Трайстин потрепера, борейки се с нахлулите в съзнанието му образи, докато техникът бавно отделяше апарата от главата му. Известно време остана отпуснат безсилно на стола. После се надигна и започна да спуска краката си надолу — бавно, бавно, — докато ботушите му докоснаха каменния под.

— Не се борете срещу образите — посъветва го техникът, слаб мъж с гъсти, остри мустаци. — Те ще избледнеят, но винаги можете да ги използвате, когато ви потрябват.

— И ще ви потрябват — добави висшият офицер. — Хайде да тръгваме. Ще обмислите всичко по пътя.

— По пътя закъде?

— Към Браха, братко Хайрис, към прегръдката на Пророка.

Трайстин си наложи да върви изправен, макар че се чувстваше почти смазан под тежестта на псевдоспомените на брат Хайрис. Подземният коридор изглежда нямаше край, но те изминаха по-малко от сто метра и стигнаха до малко купе на подземната совалка.

— Заемете първото място.

Трайстин се подчини и зае първата седалка в купето. Вратите се затвориха, совалката потъна в тунела и според вградения нервен чип на Трайстин в продължение на почти десет минути се носи безшумно в мрака.

Ясно разбираше едно нещо, при това в най-общи линии — фарканите трябваше да дадат одобрението си за неговата задача, защото при обратния полет — в случай, че оцелееше за него — трябваше да зареди гориво на външната орбитална станция, изградена в близост до Фарка — планетата на фарканите. Беше получил изрично предупреждение да не прекосява орбитата на тяхната планета. Защо трябваше да зарежда с гориво на Фарка? Каква беше ролята на извънземните? Въпросите бушуваха в него и псевдоспомените потискаха осъзнаването на собственото му аз.

Защо… защо… защо…? Това беше въпросът, на който никой не му отговаряше.

Совалката спря на друга подземна гара, съвсем пуста, ако не се смятаха двамата техници, въоръжени с шокови палки. Трайстин, стиснал чантата си в ръка, пое по полегато стълбище и вървя известно време, докато се озова в надземната гара на совалката — от същото място бе влязъл в школата, преди началото на обучението за разузнавателен агент…

— Совалката, която ще ви заведе до орбиталната станция, ще бъде тук след по-малко от час. — Висшият офицер се отпусна в креслото и извади пред себе си портативен компютърен терминал.

Трайстин извика чрез нервния си чип описанието на мисията — макар че упорито се стремеше да открие къде ще бъде изходният пункт, подобна информация не фигурираше в него. Липсваха и каквито и да било сведения за координацията с фарканите. Всичко започваше след неговото пристигане в Браха.

— Накъде трябва да поема, след като пристигна на орбиталната станция? — попита най-сетне той.

— Към мястото, откъдето ще ви препратят за изпълнение на вашата мисия.

— А защо е необходимо да преминавам през Фарка на връщане?

— Дори и да ви проследят, всички следи приключват дотам. Фарканите не позволяват на възвращенците да се приближават до техните звездни системи. Една от малкото изгоди, които извличаме от сътрудничеството с тези сиви негодници. Това е всичко, майоре. — Очите на офицера загубиха израз — той използваше вградения си нервен чип, за да установи връзка с малкия компютърен терминал, който държеше.

Неполучил отговор на въпросите си, Трайстин пое дълбоко дъх. Всъщност нямаше никакъв друг избор, нали? И офицерът го знаеше, този садистичен главорез! Трайстин можеше да предприеме мисията и да се предаде на възвращенците — ала не се съмняваше, че те щяха да изкопчат всичко възможно от съзнанието му и след това да го убият. Можеше да поеме мисията и да се опита да оцелее — а това вероятно означаваше да успее да отърве кожата си, след като премине през възвращенците, фарканите и военното командване… ако въобще стигнеше чак дотам.

Дълбоко в себе си изпитваше нарастващо удовлетворение от факта, че не съобщи на командването за информацията относно ключовете от храма. Ключовете от храма ли? Преглътна с мъка. До каква степен извънземните манипулираха цялото командване? Или използваха него като инструмент, за да манипулират командването?

Саля бе имала право по отношение на изследванията, извършвани от фарканите, и неговата кариера като военен пилот. О, колко верни му изглеждаха нейните думи сега. Трайстин отново пое дълбоко дъх и започна да проучва псевдоспомените.

Какво друго би могъл да направи? Както бе казал доктор Джере, самият той трябваше да намери отговорите, а това никак не му харесваше.